Обвинена в убийство

7

Следственият арест на Галвестън се намира на ъгъла на 57-а улица и Бродуей, главния булевард на острова. Сградата в прасковен цвят с капацитет 1171 задържани е заобиколена от палмови дръвчета и прилича по-скоро на луксозен старчески дом. Може би някои от обитателите й я възприемаха точно така.

Когато Скот слезе от колата на паркинга, Рене Рамирес и нейният оператор висяха пред сградата. Но тя явно очакваше типичния даласки адвокат — със строг костюм и луксозен автомобил, а не мъж по шорти и гуменки, и то шофиращ невзрачен „Фолксваген Джета“. Скот успя да мине покрай нея необезпокояван, като си спечели само кокетна усмивчица и усети за миг дъха на екзотичния й парфюм. Влезе във фоайето и се отправи към гишето, където се внасяха парични гаранции, но в този момент дрънкане на вериги по бетонния под привлече вниманието му. Той се обърна и видя група оковани арестанти с татуировки и бели гащеризони, на които пишеше „Арестант на окръг Галвестън“, да влачат с неохота крака през една блиндирана врата под зоркия поглед на двама надзиратели — мъж и жена — с пушки-помпи. Един от окованите подметна нещо на испански на надзирателката, като опипа чатала си, с което си спечели приклад в ребрата от мъжа.

— Какво обичате?

Скот се обърна към гишето. Някакъв закръглен младеж, който приличаше по-скоро на охранител в супермаркет, отколкото на тексаски пазител на закона, го гледаше очаквателно. Беше с бежова униформа на полицай от окръг Галвестън и седеше зад бюро от другата страна на гишето. Зад гърба му имаше още бюра, по които бяха насядали още униформени.

— Аз съм Скот Фени от Далас. — Скот подаде визитката си на полицая, който я погледна намръщено, сякаш беше на френски. — Представлявам Ребека Фени. Дошъл съм да я взема.

Полицаят вдигна поглед от визитката.

— Да я вземете ли? Какво, на абитуриентски бал ли ще я водите? — Той поклати глава. — Съжалявам, но обвиняема в убийство не се извежда току-така. Няма да мръдне от килията до първото съдебно заседание.

— Аха. Е, в такъв случай, ако обичате, ми дайте екземпляр от писмените основания за арестуването й, подписани от магистрат.

— Какво?!

— Моята клиентка е арестувана в петък в осем часа сутринта без прокурорска заповед, като е обвинена в убийство по член деветнайсети от Наказателния кодекс на щата Тексас. По силата на член седемнайсети от Наказателнопроцесуалния кодекс трябва да бъде освободена след седемдесет и два часа, ако междувременно не е внесено писмено становище на магистрат, че има основания тя да се смята за извършителка на престъплението. Седемдесет и двата часа изтекоха тази сутрин. Следователно вие сте длъжен или да ми покажете писменото становище, или да освободите незабавно моята клиентка.

Долната челюст на полицая увисна.

— Длъжен съм да… какво? — Той вдигна пръст нагоре сякаш за да види откъде духа вятърът. — Изчакайте една минута. — Извъртя се на стола си и се провикна: — Сержант, тук някакъв адвокат ми цитира Накензателен кодекс. Бил от Далас.

Един по-възрастен полицай, който преживяше поничка на бюрото в дъното, отегчено вдигна глава от вестника си. Дояде поничката, свали очилата си и се изправи. Придърпа нагоре панталона си и пристъпи към гишето, където дежурният му подаде визитката на Скот. Сержантът я взе и изпъна ръката си, за да я прочете без очила. Накрая се отказа и вместо това огледа Скот от глава до пети.

— Адвокат ли сте?

Скот кимна.

— Скот Фени от Далас. Представлявам Ребека Фени.

Сержантът завря глава в лицето на дежурния.

— Този младеж се мисли за голям шегаджия и цяла година, откакто е при нас, вика „Накензателен кодекс“. Само дето освен тая шега друга не знае, пък и тя хич не е смешна, ако питате мен. — Сержантът въздъхна. — Но то и никой с докторат не се натиска за тая работа.

— Точно така — потвърди младият полицай.

Сержантът го изгледа неодобрително и насочи вниманието си към Скот.

— И тъй, с какво мога да съм ви полезен?

— Освободете Ребека Фени.

— И защо да я освободя?

— Защото така повелява законът.

— Законът?! — възкликна сержантът, сякаш Скот бе казал: така нарежда папата.

— Моята клиентка е арестувана без прокурорска заповед. — Скот изреди още веднъж членовете и кодексите, след което добави: — И тъй като тя не притежава никакви активи, трябва да бъде освободена срещу подписка при личен ангажимент да се яви пред съда, когато бъде призована.

— А, така ли?

— Точно така, господин полицай. Или ми покажете писмено становище на магистрат, или я освободете незабавно.

Сержантът изръмжа и се почеса по врата, после се завъртя на пети и се върна до бюрото си. Надяна очилата, вдигна телефона, набра някакъв номер и заговори, без да понижава глас:

— Здрасти, Рекс! Слушай, тук при нас е дошъл някакъв адвокат, който твърди, че представлява Ребека Фени… Не, от Далас бил. — Сержантът се зачете във визитката. — Казва се А точка Скот Фени… Чакай, ей сега ще го попитам. Вие ли сте А точка Скот Фени? — провикна се той.

— Аз съм единственият с това име, когото познавам.

Сержантът продължи да говори по телефона.

— Той бил… Какво?… Чакай малко. — Отново към Скот: — Да не сте роднини с нея?

— Тя е моята бивша съпруга.

Сержантът примигна объркано.

— Това майтап ли е? — Той отново заговори по телефона, донякъде развеселен. — Била бившата му жена… Аха, и аз моята щях да я оставя в килията, пръста нямаше да си мръдна… Както и да е, вика, че трябвало да я пуснем срещу подписка, понеже сме я прибрали без прокурорска заповед и не била изслушана от магистрат… Вярно ли?!... Брей, да ме вземат дяволите!.. Е, хубаво, ти командваш.

Той затвори, върна се при гишето и каза на младия полицай:

— Пускай я да си ходи. — После на Скот: — Окръжният прокурор вика, че сте прав. Освен това иска утре сутрин да се видите. — Сержантът кимна към изхода. — Ще го намерите в съда, малко по-надолу е.

— Непременно ще отида.

Скот подаде на младия полицай чантата с дрехи, които бе донесъл за Ребека, после намери свободен стол между притеснените жени с малки деца, дошли да внесат парична гаранция за освобождаването на татковците, сякаш това беше редовното им занимание в понеделник, и зачака появата на Ребека.

Така и не успя „да скъса“ с нея, както казваха във филмите. Дори не бе имал възможност да й каже „сбогом“. Преди двайсет и два месеца и единайсет дни тя внезапно го бе напуснала. Оттогава не беше разговарял с нея, дори не я беше виждал освен веднъж по телевизията. Една неделя, няколко месеца, след като си беше тръгнала, Скот я бе видял на финала на някакъв турнир. Трей Ролинс бе спечелил, камерата я бе уловила как се хвърля в обятията му и го целува — по един от националните канали! Оттогава насам Скот нито веднъж не бе гледал голф по телевизията.

Как да я поздрави сега? Дали да се ръкува с нея? Или да я целуне по бузата, както Джей Лено посреща гостенките си в студиото? Може би да я прегърне? Как беше прието един мъж да поздрави бившата си съпруга, обвинена в убийство на любовника си? Как беше редно един адвокат да поздрави новата си клиентка, за която някога е бил женен? Има ли изобщо правила в такива ситуации?

Той още търсеше отговорите на всичките тези въпроси, когато блиндираната врата се отвори и изведнъж тя се появи в рамката й. Беше облечена с тениска, къси панталони и сандали. Без грим. Червената й коса беше сплъстена и по-къса отпреди, но извън това не се бе променила за тези две години. Кожата й беше все така млечнобяла, с едва доловим загар; тялото й още беше стройно и стегнато. Макар и на трийсет и пет, и то след три дни в ареста, Ребека Фени бе зашеметяващо красива.

Скот се изправи.

Тя се озърна из пълното с хора фоайе като изгубено дете, което търси родителите си. Щом го забеляза, едва не се затича към него. Когато се хвърли на врата му, вече плачеше.

— Ооо, Скот! Слава богу, че дойде!

Ребека го притисна силно и остана така няколко мига, след което той усети как се отпусна в ръцете му. Облегна глава на гърдите му и захлипа. Тялото й не ухаеше особено хубаво, но допирът й му беше приятен. Накрая Ребека избърса лице в ризата му и вдигна поглед към него.

— Съжалявам, след тези три дни мириша ужасно.

— Не си ли се къпала?

— С тези жени? Дори не можеш да си представиш колко много проститутки има в Галвестън! Беше ме страх.

Той я пусна от прегръдките си.

— Да не са ти причинили болка?

— Жените ли?

— Полицаите.

— Доведоха ме тук в белезници, взеха ми дрехите, измиха ме с маркуч… Скот, те дори ме пръскаха за въшки!

— Защо веднага не нае адвокат да те измъкне?

— Нямам никакви пари.

— По телевизията казваха, че Трей изкарвал милиони.

— Те са си негови, не мои.

— Могла си да заложиш къщата като гаранция.

— Тя също не е моя. Аз нямам нищо. Къщата, колите, яхтата, всичко е на… Но защо им е било да го убиват?! Сякаш сънувам някакъв кошмар…

— За съжаление е реалност. Но сега аз съм тук, Ребека. Ще се погрижа за теб.

Тя се огледа тревожно, сякаш полицаите бяха направили грешка и всеки миг можеха да я върнат в килията.

— Може ли да тръгваме?

— Не през главния вход. Има репортери.

Скот се върна при гишето, подписа се за личните й вещи и попита сержанта дали Ребека може да излезе през задната врата. Сержантът се съгласи. Самият Скот мина през главния вход, покрай Рене Рамирес; точно в този момент телефонът й иззвъня.

— Какво? Вече е тук? Не съм виждала никакъв адвокат да влиза вътре! — Тя затвори и нахлу в участъка, а операторът хукна след нея. Скот се качи на джетата и зави зад ъгъла. Ребека го чакаше там заедно със сержанта, който й отвори вратата като портиер на хотел.

— Надявам се, че не е било много зле при нас, госпожо.

После сержантът затвори вратата и шеговито отдаде чест. Скот подкара към главната улица точно когато Рене Рамирес и операторът й изскочиха иззад ъгъла.

— Лягай долу! — извика през рамо той.

Ребека залегна на седалката и остана така, докато колата не излезе от паркинга. Когато се изправи, тя попита:

— А къде е ферарито?

— Отнеха ми го. Загубих всичко. Продадох къщата, за да не я вземе банката, бях получил предупредителни писма.

Скот спря на червения светофар при Бродуей. Двамата поседяха мълчаливо, докато светна зелено. После той настъпи газта, а тя каза:

— Скот, тези хора мислят, че аз съм убила Трей. Защо?

— Не знам. Но смятам скоро да разбера.

Скот паркира на крайбрежния булевард.

— Да походим малко — предложи той.

Двамата слязоха от колата. Ребека вдигна лице срещу слънцето и затвори очи, вдъхвайки свежия морски бриз като доживотен затворник, помилван след трийсет години зад решетките.

— Свободна съм! Благодаря ти, господи! Бях си помислила, че ще умра там.

Само след три дни в ареста. Та тя просто нямаше да издържи живота в затвора! Тръгнаха по широката пешеходна алея. От лявата им страна се редяха барове, ресторанти и хотели, зад които имаше жилищни сгради. Вдясно, на пет метра под краката им, беше плажът. Беше топло, по синьото небе нямаше нито едно облаче. Вятърът духаше напористо, носейки мириса на море. Над главите им се рееха бели чайки, които внезапно пикираха във водата, за да изплуват отново с риба в човките си. Тясната пясъчна ивица беше осеяна с разноцветни чадъри. Някои се печаха върху хавлии, други бяха влезли във водата, сърфисти се плъзгаха по ниските вълни. Всеки, който ги видеше отстрани, щеше да ги вземе за влюбена двойка, излязла на разходка покрай брега в този прекрасен летен ден. Покрай тях с надута сирена и включени светлини профуча патрулна кола; Ребека замръзна от ужас и не помръдна, докато колата не се загуби в далечината.

— Скот, не искам да вляза отново в ареста.

— Няма да влезеш.

Уверенията му и чистият морски въздух сякаш я поуспокоиха. Една пряка по-нататък тя посочи два реда пилони, стърчащи навътре в залива.

— Ето, това е останало от „Балинийз“.

От 1920 г., когато бе влязла в сила Осемнайсетата поправка към Американската конституция, забраняваща производството, продажбата, транспортирането и вноса на спиртни напитки в Съединените щати чак до 1957-а, грешниците на Америка се бяха тълпели на рояци в Галвестън, подмамени от възможностите за безнаказано пиене, проституция и хазарт. Галвестън бе станал известен като Града на греха. А никъде на острова грехът не бе толкова концентриран и примамлив, колкото в „Балинийз“ — лъскавия нощен клуб, разположен в края на един дървен кей, вдаден двеста метра навътре в залива. Двама имигранти от Сицилия, Салваторе и Розарио Мачео — бръснари, превърнали се в контрабандисти на алкохол, — успели да докарат в Галвестън наред с греха и някои от най-големите звезди на развлекателната индустрия. Франк Синатра, Боб Хоуп, Джак Бени и Гручо Маркс бяха гастролирали редовно в „Балинийз“, където един изобретателен барман забъркал първия коктейл „Маргарита“. Гордите местни жители били нарекли острова Свободния щат Галвестън. Грехът процъфтявал, докато един ден тексаските рейнджъри — страховитата щатска гвардия — нахлули в заведението и сложили край на порока. Златните години на „Балинийз“ бяха приключили, но червената сграда в края на кея срещу изхода на 21-ва улица бе останала като местна забележителност, докато преди няколко години ураганът Айк не я отнесе.

— Спомняш ли си пролетната ваканция? — попита Ребека.

Разбира се, че си я спомняше. Бяха дошли в Галвестън с група състуденти от Южния методистки университет. Скот беше звездата на футболния отбор, а Ребека — Мис ЮМУ. По цели нощ празнуваха в „Балинийз“ и после се любеха на плажа.

— Всеки път, като минавах оттук, се сещах за тази седмица — каза тя.

— Защо, Ребека?

— Онези нощи на плажа…

— Не, защо ме остави?

Двайсет и два месеца и единайсет дни бе чакал, за да й зададе този въпрос.

— Скот, аз…

— Пазя писмото ти. В него ми пишеш…

— Недей, Скот! Вече не съм онази, която познаваше!

— Ребека, какво не успях да ти дам?

— Вината не беше в теб, а в мен.

— Защото изведнъж загубих всичко ли?

— Защото аз бях загубила себе си. Не знаех коя съм. Играех някаква роля. През целия си живот бях играла роли. Малката Мис Тексас. Мис Далас. Мис ЮМУ. Мис мажоретка. Мисис Атикъс Скот Фени от Хайланд Парк. Чувствах се така, сякаш вечно бях на сцена… или в клетка. Като животно в зоологическата градина, което всички зяпат. И когато вратата на клетката се отвори, аз… побягнах. — Тя се обърна и го погледна в очите. — Съжалявам, Скот. Знам, че причиних болка и на двама ви.

Извървяха стотина, преди Ребека отново да проговори.

— Може ли да видя Бу? — попита тя.