Обвинена в убийство

4

Окръжният съдия Самюъл Бъфорд беше вече на седемдесет и осем. Очилата за четене с тежки черни рамки изглеждаха твърде големи за изпитото му лице. От гъстата му някога коса след химиотерапията бяха останали само рехави бели кичури. Мнозина казваха, че Сам Бъфорд ще умре на съдийската маса.

— Трябваше да спечелиш — каза той, когато Скот влезе в кабинета му.

Скот вдигна рамене.

— Едно загубено дело повече или по-малко…

— Поредната загубена кауза.

— Все някой трябва да губи тия дела, ваша светлост, иначе нямаше да им викаме загубени каузи.

Съдията му посочи стола. Скот седна и се загледа в мършавата му фигура зад огромното бюро. Стори му се още по-дребен в голямото кожено кресло на фона на отрупаните с книги, високи до тавана рафтове. Всеки път съдията му изглеждаше все по-смален, сякаш се стапяше пред очите му. Имаше вид на смъртник — напомняше му на собствената му майка, когато ракът вече я бе победил и тя го знаеше. В магистратските среди се говореше за съдията Самюъл Бъфорд като за жива легенда. Легенда — да, но едва ли щеше да остане дълго жива.

— Скот, ти не можеш да промениш света, ако не си в състояние да си плащаш сметките. Няма да ти навреди от време на време да си намираш клиенти, които плащат.

— И да помагам на богатите да стават още по-богати… Това поприще ме изпълва с все по-малко възторг.

Съдията му кимна разбиращо.

— Минеш ли определена граница, вече няма връщане назад.

Двамата се изгледаха с уважение, като сродни души.

— Как се чувствате, ваша светлост?

— Докторите ми дават шест месеца.

Сам Бъфорд имаше рак на мозъка в напреднала фаза. Но той се бе заинатил да не умира, докато не разчисти делата на бюрото си.

— Защо не се пенсионирате, за да прекарвате повече време у дома?

— И какво да правя там? Жена ми почина преди десет години, децата и внуците живеят в други щати, голф не играя… — Съдията замълча и се поусмихна, сякаш си спомняше нещо приятно. — Скот, разказвал ли съм ти, че преди две години, по време на онова дело, за малко не излязох в пенсия?

— Делото за убийството на Маккол?

Бъфорд кимна.

— Не, сър, не сте ми казвали.

— Може би съм мислел да ти разправя, но ти повече не се върна този ден, след като прие да станеш адвокат на онова момиче. Това ми даде надежда.

— Надежда за какво?

— За правото… за професията на юриста… за живота като цяло. Радвам се, че ти се върна. И че аз не се пенсионирах. — Той посочи с палец дебелите правни книги зад гърба си. — Това е моят живот. След трийсет години съдийство и аз съм свършил нещо полезно.

Сам Бъфорд размахваше дървеното чукче още от времето, когато Скот беше в първо отделение. Всички най-тежки и заплетени дела в Далас бяха минали през него, но той щеше завинаги да бъде запомнен — и ненавиждан от мнозина — с това, че бе постановил десегрегацията на държавните училища, за да могат децата на чернокожите и на белите да получават едно и също образование.

— Да, ваша светлост, свършихте. Вие сте един добър съдия.

— Ти също би могъл да бъдеш.

— Да бъда какво?

— Добър федерален съдия.

— Аз?! Федерален съдия?

— Скот, моето място скоро ще се оваканти. Бих могъл да те предложа.

— Ваша светлост, Маккол може да не е между живите, но двамата сенатори от Тексас са си все така републиканци. Те никога не биха одобрили за федерален съдия един адвокат, съдил корпорацията, която е дала парите за кампанията им. А пък без тяхното одобрение президентът няма да ме номинира.

По силата на член 2 от Конституцията на Съединените щати Сенатът трябваше да утвърди всеки федерален съдия, предложен от президента. Когато един съдия бъдеше номиниран за член на Върховния съд, в Сената се разиграваха кървави битки между различни лобита, всяко преследващо свои прагматични цели — правото на аборт, браковете между хомосексуалисти, правото на гражданите да притежават бойно огнестрелно оръжие, — понеже всички те прекрасно знаеха, че от въпросните деветима съдии зависеше решаването на най-спорните въпроси на деня, доколкото едно постановление на Върховния съд имаше силата на закон.

Номинациите за Апелативния съд бяха може би по-малко кървави, но това бе само степенна разлика, защото всеки апелативен съдия беше потенциален бъдещ член на Върховния съд. Но пък съдиите в окръжните съдилища — онези, които гледат делата на първа инстанция — бяха длъжни да се съобразяват с постановленията на Апелативния и на Върховния съд, затова лобистите бяха в бойна готовност и при техните номинации. Вследствие на всичко това съдиите, които оглавяваха федералните съдебни окръзи, на практика се номинираха от двамата сенатори на съответния щат, където се намираше съдебният окръг, като утвърждаването им бе една чисто формална процедура. Това се наричаше „сенаторска куртоазия“ — ти не отхвърляш номинациите в моя щат и аз не отхвърлям номинациите в твоя.

Съдията му се усмихна лукаво.

— Ако не си чувал, Скот, аз съм жива легенда в правото. — Костеливият показалец посочи телефона на бюрото. — Мога, ако искам, да позвъня на президента и той ще ми вдигне. И няма как да не удовлетвори последното желание на една жива легенда, макар и умираща. А пък на нашите сенатори републиканци им е необходим подписът му върху скапаните им закони, за да бъдат преизбрани — нещо, което за тях е далеч по-важно от личността на федералния съдия в Далас.

— Но самият аз не съм сигурен дали ставам за федерален съдия…

— Ставаш, разбира се! Та ти притежаваш единствената необходима квалификация!

— И коя е тя?

— Човечността.

— Но…

— Един ден ще станеш на моите години, Скот, и ще се изправиш пред смъртта. Тогава ще погледнеш назад и както правя аз сега, ще поискаш да оцениш преживяното. Ще се запиташ дали си е струвало, дали светът с нещо е забелязал присъствието ти. Това е важно за един човек.

През последните две години Скот на собствен гръб се бе убедил, че онзи, който съди собствения си живот, е най-строгият съдия.

— Ако ти не наследиш поста ми, Скот, ще го заеме някой юрист политик. И той ще бъде безогледен кариерист, човек, който не би взел трудните решения, полагащи се на един съдия от страх, че те могат да навредят на политическата му кариера. Няма по-опасно животно от амбициозния съдия.

— Ваша светлост, аз…

— Назначението е до живот, Скот. Цял живот ще ти плащат, за да помагаш на… как ги нарече твоите клиенти?

— Заплюти в лицата.

— Именно. На заплютите в лицата. Би могъл да хванеш оня, който ги е заплюл, за яката и да му дадеш да се разбере в съдебната зала. И от това животът им да стане поне малко по-хубав… или по-малко несправедлив. А и ще живееш добре: гарантирана заплата, пенсия, здравна застраховка. Ще се гордееш със себе си, Скот, а и ще можеш да се погрижиш за двете момичета.

Съдията се облегна назад и изпусна въздуха от дробовете си, видимо изтощен от усилието. Скот имаше болезненото чувство, че сякаш ще загуби свой роднина. Ако за него Дан Форд бе строгият втори баща, Сам Бъфорд беше любимият дядо. Не че съдията би се радвал на роднинска връзка с бившия началник на Скот.

— Мярнах Дан Форд в съдебната зала. Може би се опитва да те подмами обратно във „Форд, Стивънс“?

Скот кимна.

— „Форд, Фени“. Името ми ще е на табелата и ще получавам един милион годишно.

— Сериозни пари. — Съдията се закашля. — Да помагаш на хората или да помогнеш на себе си, това е решението, което един адвокат трябва да взема ежедневно, както повечето хора трябва да избират между мюсли и омлет за закуска. Във „Форд, Фени“ ти несъмнено ще помогнеш на себе си. А като съдия Фени ще помагаш на хората.

— Струва ли си, ваша светлост?

— Определено си струва.

Окръжен съдия Атикъс Скот Фени. Майка му би се гордяла с него.

— Скот, аз бих умрял щастлив, ако знам, че ти седиш на стола ми. Мога ли да те предложа?

— Да, сър. И съм ви много благодарен.

Скот стана и стисна ръката на Сам Бъфорд. Това беше последната им среща.

За пръв път от две години насам Атикъс Скот Фени бе изправен пред избор.

Опция А бе да се завърне в адвокатската кантора в Централен Далас срещу един милион долара годишна заплата, да се отдаде на една успешна професионална кариера, като помага на богати хора да стават още по-богати, в отплата за което самият той да печели страхотно, да кара ферари, да живее в огромна къща в тузарско предградие, да членува в клуб заедно с други богати бели хора. И да си намери нова красива жена, привлечена от материалния му успех. Да води живот, за какъвто повечето адвокати само биха могли да мечтаят. За което се искаше единствено да позвъни на Дан Форд и да каже „да“ на „Форд, Фени“.

Опция Б му даваше възможност да се преквалифицира във федерален съдия с годишна заплата 169 000 долара — да отдаде живота си в служба на правото и правдата, срещу което да получава редовен и гарантиран доход, платен годишен отпуск, пенсионно осигуряване и здравна застраховка (включваща зъболекарски услуги). Да бъде горд със себе си и да е в състояние да се погрижи за дъщерите си. Да живее един хубав, смислен, достоен живот. За да постигне опция Б обаче, на него му бе нужна подкрепата на двамата сенатори републиканци от Тексас и одобрение от Сената. Дори съдия Бъфорд да застанеше зад гърба му, тази подкрепа далеч не му бе гарантирана.

Разбира се, имаше и опция В: да продължи с досегашния си живот на борба за неосъществими каузи, да губи дело след дело и да не може да изкара достатъчно пари, за да си покрие ипотеката, режийните на кантората, да не може да заведе дъщерите си на екскурзия, да не е в състояние един ден да им плати колежа, нито сега скобите на Шами.

Той мислено зачеркна опция В.

Навремето, когато искаше да се усамоти за размисъл, обичаше да кара ферарито из улиците на Далас. Странно, в джетата мисленето не му спореше толкова. Той паркира колата, влезе в кантората на „Фени, Херин, Дъглас“ — стара двуетажна къща във викториански стил южно от Хайланд Парк — и завари целия си персонал, скупчен в рецепцията. Приличаха на героите от филма „Изгубени“: Боби Херин — трийсет и осем годишен, нисък и набит, с рядка косица и надупчено от шарка лице, винаги готов да пусне някоя остроумна забележка; Карин Дъглас — убийствено интелигентната и доста хубавичка колежка и приятелка (и отскоро съпруга) на Боби, с десет години по-млада от него и бременна в седмия месец; Карлос Ернандес — двайсет и осем годишен пуерториканец, излъчващ мачизъм през всяка пора на татуираното си тяло, метър и осемдесет на ръст и деветдесет килограма чиста мускулатура, който превеждаше от испански, докато се обучаваше за правен помощник в кантората; и накрая Луис Райт — трийсетгодишният добродушен чернокож великан с няколко златни зъба в устата, съвместяващ длъжностите шофьор на кантората и бодигард на семейство Фени. Този ден израженията им бяха мрачни и напрегнати като на корабокрушенци, които току-що са разбрали, че няма никога да се измъкнат от пустинен остров.

— Хайде, хайде, деца, не губим за пръв път дело!

— Ама и делото ли загубихме?!

Скот въздъхна.

— Да, Боби, загубихме го.

— Май и тоя месец ще караме без заплати — обади се Карлос и Луис го стрелна с гневен поглед.

— Не се тревожи, Карлос, ще измислим нещо.

Никой не отговори.

— Какво?!

Всички едновременно погледнаха към Боби, който явно бе изтеглил късата клечка, и мълчаливо се разотидоха по стаите си. Преди да изчезне зад ъгъла, Луис подвикна през рамо:

— Мистър Фени, благодаря за новата книга!

Както Шами не се решаваше да му каже татко, така и Луис отказваше да го нарича Скот.

— Онази от Фицджералд — поясни Луис. — Много ми харесва. — Той изпъчи гърди като Шекспиров актьор, пое си дълбоко въздух и изрецитира: „Тъй се борим с вълните, лодки срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“

Френсис Скот щеше да се окаже прав — животът непрестанно връщаше Атикъс Скот Фени в миналото му.

— Много добре, Луис!

С гордо вдигната глава Луис излезе от стаята.

— Коя е новата книга на месеца? — попита Боби.

Луис нямаше дори гимназиална диплома — завършил бе едва девети клас, но беше буден и любознателен. Скот му бе помогнал да се пристрасти към четенето. Всеки месец му даваше по една книга. Предишния месец това беше „Великият Гетсби“.

— „Няма място за старите кучета“.

— Страхотна е. Филмът също.

Скот се качи по стълбите към кабинета си. Боби тръгна след него, като мляскаше с дъвката, с която се опитваше да замени цигарите, откакто бе разбрал, че ще става баща.

— Какво ще кажеш за Били? — попита той.

Търсеха име на бебето.

— Звучи ми малко несериозно.

— Джоуи?

— Може би…

— Сид?

— В никакъв случай!

Скот и Боби бяха съученици и състуденти и бяха живели заедно на квартира в Хайланд Парк. Футболните подвизи на Скот му бяха открехнали, поне първоначално, вратата към успеха в Далас. Боби не беше футболна звезда и същата тази врата се бе затръшнала под носа му. След завършване на Юридическия факултет на Южния методистки университет Скот бе постъпил във „Форд, Стивънс“, където постепенно се бе издигнал до съдружник, докато Боби едва бе свързвал двата края като адвокат със своя малка кантора в Източен Далас. Съдбата ги бе събрала отново покрай делото за убийството на Маккол. Оттогава бяха станали неразделни приятели и колеги.

Боби пристъпи в кабинета на Скот.

— Ъъъ… Скоти, тази сутрин по новините…

— Боби, няма да повярваш какво предложение ми направи Бъфорд!

— Какво?

— Иска да ме издигне за федерален съдия, да заема мястото му.

— Сериозно? Ами това е… това е направо страхотно, Скоти!

Боби бе престанал да мляска с дъвката. Скот веднага забеляза загрижеността по лицето на приятеля си. Боби се гласеше да става баща, а Скот можеше да напусне кантората. Тя и сега едва се крепеше на повърхността, а без водещия си адвокат щеше да загине.

— Боби, един федерален съдия има право да наеме на щат адвокати по свой избор, като теб и Карин. Също и Карлос за помощник-адвокат, а и за Луис… ъъъ, ще помисля за някакво местенце.

— Искаш да кажеш, че ще станем държавни служители?

— С пълни социални осигуровки. Все пак ще работиш за федералното правителство.

— Никога не съм бил на служба със социални осигуровки. То вярно, че аз никога не съм имал истинска работа.

— Е, сега ще имаш.

— Ако те одобрят.

— Има една малка пречка.

— Двамата сенатори републиканци? На твое място не бих бързал да се радвам на социалните си осигуровки. А какво ще стане с клиентите ни?

— Гражданските искове са федерални дела и се гледат от федерални съдии.

Скот зае мястото си зад бюрото, облегна се назад и вдигна крака на плота. Боби седна срещу него. И двамата мълчаха, замислени за професионалното си бъдеще. Погледът на Скот неусетно се зарея навън, към блесналите небостъргачи на Далас, които приличаха на цветен рекламен плакат в рамката на прозореца. За пореден път те намигваха подмамващо на Скот Фени. Но беше ли той готов да се върне в ъгловия кабинет на шейсет и втория етаж, или щеше да предпочете съдийския стол във федералния съд? Милион или 169 000 годишно? Управляващ съдружник във „Форд, Фени“ или съдия Фени?

— От теб ще стане добър съдия, Скоти.

— Благодаря ти, Боби. Та… какво искаше да ми кажеш?

— Ъъъ… аха!

Челюстите на Боби яростно замачкаха дъвката. Той изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— В Галвестън е станало убийство и… тя е арестувана по обвинение, че го е…

— Коя тя?!

Боби отвори уста да отговори, но в този момент телефонът на Скот иззвъня. Той вдигна пръст, притисна слушалката до ухото си и каза:

— Скот Фени.

Чу тежка въздишка, или по-скоро хлип, и един познат глас, който не че чувал от двайсет и два месеца, каза:

— Скот… Ребека е. Имам нужда от теб!