Обвинена в убийство

35

Две вечери по-късно всички обитатели на вилата седяха на сгъваеми столове край дигата и наблюдаваха фойерверките за Четвърти юли. Бу и майка й бяха седнали една до друга в края на редицата.

— Ти си сложна жена — каза Бу.

Ребека се усмихна.

— Това комплимент ли е?

— Просто искам да кажа, че не те разбирам.

— Бу, женският живот е сложен.

— И това ли е нещо, което ще разбера, като порасна?

— Да.

Бу погледа известно време фойерверките, после каза:

— Мамо, ако не влезеш в затвора, ще искаш ли да се върнеш при нас?

— Ти искаш ли да се върна?

— На тази възраст… имаме нужда от майка.

— Вярно е, имаш нужда от майка.

— Не аз, ние имаме нужда.

Луис и Шами се бяха настанили в другия край.

— Реши ли вече?

— Какво да реша?

— Дали мистър Фени ще ти бъде татко.

— Аз имам голям грях, Луис.

— Какво?

— Снощи, като си казвах молитвата, поисках Господ да прати мисис Фени в затвора.

— Защо?

— За да не може мистър Фени да се ожени за нея.

— Понеже се боиш, че ако се оженят, няма да има място за теб ли?

— Аха.

— Не си права, дете. Ти също си дъщеря на мистър Фени. За която и да се ожени, тя ще бъде майка и на двете. Няма как да го вземе без вас. Вие вървите в комплект.

— Мислиш ли?

— Мисля, разбира се!

Небето над главите им избухна в червени и сини пламъци.

— Ей, това беше яко!

— Супер!

Карин и Боби седяха по средата.

— Сам?

— Не става.

— Рон?

— Не.

— Клей?

— Не.

Карин изохка.

— Време ли е? — стресна се Боби.

— Не, малкият ме изрита в ребрата.

— Дай да пипна!

Боби постави длан върху корема й.

Скот се радваше за стария си приятел. Най-после Боби си бе намерил жена, с която да сподели живота си. Двайсет и две години Боби Херин бе завиждал на Скот, а сега Скот завиждаше на Боби.

Скот беше седнал между Луис и Карлос, който подрусваше малката Мария на коленете си и й сочеше фойерверките, докато Консуела плетеше жилетчица за бебето на Карин. Луис се наведе към Скот.

— Мистър Фени, мисля пак да се запиша на училище, за да си взема дипломата за средно. После може да продължа в колеж. Обичам да уча.

— Много умно решение, Луис.

Изведнъж Луис посочи над рамото на Скот.

— Имаме гости.

По дигата се приближаваха трима латиноси: Бенито Естрада и двете му горили. Скот се надигна и тръгна към тях. Луис и Карлос застанаха нащрек. Бенито помаха като дете, което е видяло най-добрия си приятел.

— Buenas noches, Скот!

— Какво те води насам, Бенито?

Бенито посочи към небето.

— Фойерверките. Никога не ги пропускам. Този остров е красив нощем, нали?

— А защо си с бодигардове, ако си тръгнал да гледаш фойерверките?

— Кой, тия ли? Професионално неудобство, като Обама и Сикрет Сървис. — Той погледна към останалите. — Това дъщерите ти ли са?

— Да.

— Хубави дечица. Надявам се един ден и аз да стана баща.

— Може би първо трябва да си смениш професията. Ще ти е трудно да казваш на децата си да не вземат дрога, ако това продаваш.

— Още пет години, Скот, и излизам в пенсия.

— Но от картела ще те оставят ли да се оттеглиш?

Лицето му помръкна.

— Това е въпросът!

— Можеш и сега да се махнеш от острова, да започнеш живота си отначало, да използваш уменията си за нещо по-смислено… и законно.

— Никога не бих се махнал оттук. Аз съм роден на този остров, на него ще си умра един ден. — Очите му се зареяха в пространството, после отново се фокусираха. — Скот, може ли да поговорим насаме?

Слязоха надолу по дигата и Бенито каза:

— Скот, призовката беше грешка.

— Защо?

— Защото картелът следи изкъсо всичко, което става тук. Не ги въвличай в тази история. Може да стане лошо.

— Това заплаха ли е?

— Не, приятелски съвет. Както ти казах, аз не обичам насилието. Но те нямат такива скрупули. Убиват жени, деца, кучета… който им се изпречи. Ако ги намесиш, излагаш семейството си на риск.

— Мога да ги изпратя в Далас.

— Никъде не можеш да ги скриеш от „Зета“. Те са тук, в Америка, и могат да те достигнат навсякъде.

— Ти лично ли доставяш дрога на дъщерята на сенатор Армстронг?

— Познаваш ли я?

Скот кимна.

— Знам също и какво се е случило с кокаина на Трей.

— Какво?

— Работниците от строежа на същата улица са го задигнали.

— Сигурен ли си?

— Казали са на Карлос.

Бенито вдигна глава и се загледа във фойерверките високо в небето.

— Той ми беше приятел, а аз се усъмних в него. Дано да не съм станал причина за смъртта му.

Следващият епизод от „Убийство на плажа“ се излъчи в късните новини същата вечер.

„Аз съм Рене Рамирес, на живо от Галвестън. На Ребека Фени й остават може би по-малко от три седмици свобода, делото за убийство започва само след петнайсет дни, но тази вечер тя безгрижно се наслаждаваше на фойерверките от морския бряг.“

— Снимала ни е, без да я видим! — извика Ребека.

Тя, Скот, Боби и Карин бяха в дневната и гледаха телевизия.

Гласът на Рене Рамирес продължаваше да се чува зад кадър:

„А тук се наслаждава на друго. Или, по-точно казано, на друг.“

Кадърът се смени. На екрана се появи тъмен пуст плаж, по който се разхождаха две самотни човешки фигури — гол до кръста мъж и жена с бял бански. Жената се спря и целуна мъжа по устата. После се извъртя, изтича по плажа, свали банския си и нагази във вълните. Мъжът я настигна, двамата се прегърнаха и…

— Божичко! — изстена Ребека.

— Ами сега! — възкликна Боби.

— Това да не сте ти и… — започна Карин, но не довърши. — Майчице!

Рене Рамирес тайно ги бе заснела онази нощ на плажа преди три седмици. Ясно си личеше, че жената е Ребека — червената й коса сияеше на лунната светлина, но за мъжа не можеше да се каже кой е. Записът свърши и камерата отново показа Рене Рамирес.

„Този материал е заснет десет дни след смъртта на Трей, а Ребека се държи като ученичка във ваканция. Иначе не се съмнявам, че е обичала Трей.“

Изведнъж Скот се сети нещо:

— Ребека, ти не беше ли казала, че Рене е правила филм за Трей? Кога беше това?

— Две седмици преди…

— Ти беше ли с него в студиото?

— Не. Този ден бях в Хюстън по магазините. Но интервюто не беше в студио. Тя дойде да го интервюира тук.

— Къде тук?

— У дома.

Скот се облещи.

— Рене Рамирес е била в дома ви?