Обвинена в убийство

2

Скот влезе в малката къщичка през задната врата, водеща към кухнята, където го посрещна аромат на пържени яйца, наденички и кафе. Консуела вече беше дошла и приготвяше закуската.

— Добро утро, Консуела!

— Buenos dias, сеньор Фени!

Консуела беше около трийсетгодишна закръглена жена. Беше католичка и имаше на шията си три кръстчета, а докато работеше, държеше запалени свещи на перваза на прозореца. Всяка сутрин Естебан Гарсия я докарваше с бебето на път за Далас, където работеше на строежите. Малката Мария седеше на високо столче в кухнята и се плескаше с каша по лицето. Скот се наведе над нея.

— Как се чувствате тази сутрин, сеньорита Мария де ла Роса-Гарсия?

В отговор тя изплю нещо зеленикаво.

— Дете не обича brecol — обясни Консуела.

— Ако питаш мен, и аз не бих ял броколи на закуска.

Петнайсетмесечната Мария се усмихна на Скот, сякаш разбираше какво е казал. Той сбърчи вежди и потърка носа си в нейния — тя обожаваше това, — после каза:

— Не щеш гадните броколи, нали, миличка? Кажи на мама, че искаш huevos rancheros и chorizo, за да пораснеш голяма и силна и да риташ топка с момчетата.

Родителите й бяха мексикански имигранти, но Мария бе родена в Съединените щати и имаше право на американско гражданство. Тя вдигна ръчички към него.

— О, миличка, чичо Скоти не може да си играе с теб сега, трябва да работи!

Скот целуна детето по челцето, притисна го до себе си и по бузата му полепна каша от броколи. Избърса зеленото петно с потния си ръкав, грабна бутилка минерална вода от хладилника и се запъти към стаята на дъщерите си. Почука на вратата.

— Хайде, момичета, днес не мога да закъснявам! Имам заключителна пледоария.

Вратата се отвори и двете му единайсетгодишни дъщери се появиха на прага на малката спалня, облепена с плакати на рок групи и огромна снимка на Майкъл Джордан и пълна с книги, натрупани на рафтове и по пода, с дрехи, провесени върху облегалките на столовете. В ъгъла имаше телевизорче със стайна антена. Двете момичета бяха събрали леглата си, за да могат да си четат заедно вечер. Те имаха общи дрехи, решеха се една друга и бяха като сестри. А сега и законът ги определяше като такива.

Барбара (Бу) Фени беше по къси дънки, черна тениска с бял надпис: „Обичам Обама“ и зелени гуменки на бос крак. Рижата й коса беше вързана на конска опашка. С всеки изминал ден все повече заприличваше на майка си. Пашамей (Шами) Джоунс-Фени беше по спортен екип, бели чорапки и черно-бели обувки с връзки. Тъмната й кожа беше гладка като на бебе, а къдравата й кестенява коса беше късо подстригана. Тя също заприличваше все повече на майка си. Едното момиче беше плод на проваления му брак, другото — на адвокатската му практика. Преди две години той бе защитавал майката на Шами по дело за убийство, което бяха спечелили, но само два месеца по-късно тя бе умряла от свръхдоза хероин. Шами си нямаше никого освен Бу и нейния баща адвокат и накрая той бе решил да я осинови.

— Добро утро, момичета!

— Здравей, мистър Фени — отвърна Шами.

— Колко ти е пулсът? — попита Бу.

— Не съм си го мерил.

— Чувстваш ли прималяване, вие ли ти се свят? Имаш ли болки в гърдите?

— Не, Бу, нищо ми няма.

— И все пак, Скот, аз мисля, че трябва да внимаваш с холестерола.

— Аз пък мисля, че трябва да смениш тая тениска. В училище няма да им хареса много.

— Казах й, мистър Фени — обади се Шами. — Казах й, че не бива да носи тениска, която да напомня на богатите бели хора, че в Белия дом живее черен.

Консервативните републиканци в градчето — т.е. практически цялото население на Хайланд Парк — не бяха гласували за Обама. След изборите пък се бяха надявали, че Джордж У. Буш ще дойде да живее в Хайланд Парк и ще излекува раните им от поражението, но вместо това той се бе оттеглил в любимия си Северен Далас. Дори Дик Чейни се бе отказал от своя дом тук и се бе преселил в Джаксън Хоул, Уайоминг. Буш поне бе дал на някогашните си съграждани утешителна награда — президентска библиотека на името му на стойност 300 милиона долара, която да бъде изградена в кампуса на Южния методистки университет.

Бу вдигна рамене.

— Че какво могат да ми направят, пак да ме изгонят от училище в последния учебен ден?

Веднъж вече я бяха отстранили от занятия за седмица заради сбиване. И то с момче, което бе нарекло Шами „сажда“. Тогава Бу, която беше наблизо, го фрасна с юмрук в носа и го разплака пред всички. За момиче на нейните години тя имаше страхотно дясно кроше. Скот бе заплашил училищните власти със съд и — което беше още по-неприятно — че ще разкаже по местната телевизия за бялото момче, което обижда единствената цветнокожа ученичка в училището им, и те я бяха възстановили още на следващия ден. Когато защитаваше сестра си от хулигани и директорът на училището я заплашеше с дисциплинарно наказание, тя неизменно отвръщаше: „Свържете се с адвоката ми.“

— Консуела е приготвила закуската.

Момичетата тръгнаха към кухнята, а Скот към своята спалня. В предишната му огромна къща дори дрешникът му беше по-голям от тази кутийка. Той се съблече, влезе в тясната душкабина и застана под горещите струи. Къщата и всички материални придобивки, които някога бяха осмисляли живота му, бяха останали в миналото. Амбициозните му години, в които мъжът иска да докаже на света собствената си значимост, изразена в долари, бяха приключили. За повечето мъже те продължаваха до шейсет и дори повече и обикновено приключваха с инфаркт или позитивен резултат от преглед на простатата, когато те за пръв път се замисляха за смъртта. Ала не страхът от собствената му смърт бе сложил край на амбициите му още на 36 години. А смъртта на сина на един сенатор.

Той излезе от душа, избръсна се и облече костюм за 2000 долара. Костюмите му и Консуела — само това му бе останало от предишния живот. Тя отдавна се бе превърнала в член на семейството му, а костюмите още му ставаха. Все пак беше адвокат и се налагаше да ги облича.

Скот се върна в кухнята, където момичетата вече ядяха такос и се закачаха с Мария.

— Последен учебен ден, деца. — Той седна на масата и захапа своето тако, като се загледа в лицето на осиновената си дъщеря. — Шами, грим ли си слагаш?

— Руж, мистър Фени. Като Бионсе. Харесва ли ти?

— Какво е това Бионсе? И защо не ми казваш „татко“? Вече година и половина си при нас.

— Не ми се струва редно, мистър Фени.

— Защо?

— Защото ти си татко на Бу.

— Вече съм и твой баща, добре го запомни! — Той отпи от кафето си и попита: — И така, момичета, какво искате да правите през лятото?

— Другите деца ще ходят на Хавай, в Колорадо, Южна Франция…

— Ние не можем да си позволим това, Бу…

— Какво можем да си позволим?

— Да идем на палатка в някой от щатските паркове.

— Ами чудесно! По-рано не можехме да ходим на палатка. Тя не обичаше да се поти.

— Тя още ти е майка, Бу!

— Аз нямам майка.

От време на време Бу даваше воля на гнева си. Или може би беше срам? Всички в Хайланд Парк знаеха, че майка й е избягала с треньора по голф.

Скот отново насочи вниманието си към Шами, която също изглеждаше някак потисната.

— Усмихни се, Шами! Днес завършваш пети клас!

— Тя никога не се усмихва, защото другите деца й се подиграват — каза Бу.

— Заради цвета на кожата й?

— Заради зъбите.

— Заради зъбите!!

— Зъбите ми са криви, мистър Фени. Много ме е срам.

Шами имаше нужда от скоби. Поставянето им струваше десет хиляди долара. Скот плащаше общо трийсет хиляди долара здравни застраховки годишно за трима им, както и за Консуела и Мария, но те не включваха зъболекарски услуги.

— Мистър Фени, като започна да играя професионален баскетбол, как ще се снимам по рекламите с криви зъби? Ти виждал ли си зъбите на Майкъл Джордан? Като наниз бисери са.

— Миличка, ще намеря начин дати поръчам. Още преди началото на следващата учебна година.

— Обещаваш ли, мистър Фени?

Той кимна.

— Обещавам.

Скоби за Шами. Поредният финансов ангажимент, който не бе сигурен, че ще изпълни. Също като ипотеката и наема за кантората. Но ако спечелеше делото днес и ако обвинението не обжалваше присъдата, и ако…

Бу стана и хвърли салфетката си на масата.

— Хайде да приключваме с тоя пети клас.

Десет минути по-късно Скот шофираше своя „Фолксваген Джета“ към училището на децата. Пътят му минаваше покрай палатите на най-важните хора в Далас, или поне на най-богатите. Улиците на Хайланд Парк вече не бяха празни. Майки водеха децата си на училище, бащи отиваха с колите си към центъра. От задната седалка се чу гласът на Шами, който звучеше престорено уплашено:

— Бу… виждам бели хора!

Двете се запревиваха от смях. Наскоро бяха гледали „Шесто чувство“ и оттогава все се шегуваха, измисляйки всевъзможни версии на репликата „Виждам мъртви хора“.

Разбира се, че Шами виждаше бели хора. В Хайланд Парк нямаше никакви други. В целия град живееше едно-единствено чернокожо семейство и едно чернокожо момиче на име Пашамей Джоунс-Фени. Хайланд Парк беше малко градче, пет квадратни километра, заобиколено от предградията на Далас — бяло петно сред многоцветния метрополис. Малко цветнокожи можеха да си позволят да живеят тук, тъй като средната цена на къщите беше около милион долара; а и тези, които можеха — главно футболни звезди от „Далас Каубойс“, баскетболисти от „Маверикс“, бейзболисти от „Тексас Рейнджърс“ — не си падаха по полицаи, които щяха да ги гледат изпод вежди и да ги спират за щяло и нещяло по улиците. В Хайланд Парк не обичаха цветнокожите.

— Скот — обади се Бу от задната седалка, — като няма да ходим в Южна Франция, може ли поне да имаме кабелна телевизия?

— Не.

— А да си купим мобилни телефони? Можем да си направим семеен абонамент.

— Не, не може.

— А да си направим профил във „Фейсбук“?

— Не.

— А да си пробием ушите?

— Не. Между другото, за какво ви е притрябвало да си пробивате ушите?

— Аз лично не мисля да си ги пробивам, мистър Фени — каза Шами.

— Скот, ние сме единствените деца в училище, които нямат кабелна телевизия, айфони и пробити уши и които не са гледали „Джуно“.

— Защото „Джуно“ е за деца над тринайсет години, а вие не сте ги навършили.

— Може да е за деца над тринайсет, понеже в него се разказвало за по-големи, но само веднъж се използвала мръсна дума.

— Деца говорят мръсни думи във филма?!

— Добрутрооо! Хайде де, Скот, та ние сме почти тийнейджърки!

— След две години, Бу. Няма да усетиш как ще минат. А сега се радвай, че си още на единайсет. Като пораснеш, детството ще ти липсва.

— На теб липсва ли ти?

— Ако искаш да знаеш, сега ми се ще да съм на девет!

— Защо на девет?

— Защото на десет загубих баща си.

— А пък ние на девет загубихме майките си!

Което си беше вярно. Момичетата помълчаха известно време, а после Бу каза:

— Е, не може ли поне кабелна телевизия да имаме? Само за лятото! Моля те.

— Бу…

— Скот, не ни е лесно да ходим на училище в Хайланд Парк!

— Защото нямате кабелна, така ли?

— Защото ни отбягват.

— Защо ви отбягват?

Беше ред на Шами да се намеси.

— Защото аз съм единственото чернокожо дете в града.

— Освен това сме единствените деца без майка. Като се разхождаме по улиците, хората ни гледат странно.

— И с кабел ще ви бъде по-лесно да го понесете?

— Да.

Досега Скот непреклонно бе отказвал на молбите им за кабелна телевизия. Но изведнъж почувства как решителността му се смекчава — след като не беше в състояние да им даде майка, поне можеше да им включи кабел. Беше на ръба да каже „да“, когато зърна погледите им в огледалото. Самодоволно ухилени, двете се побутваха съзаклятнически. За пореден път искаха да се наложат.

— Не.

— Но така няма да можем да гледаме повторението на „Сексът и градът“ като всички други деца!

— Петокласници гледат „Сексът и градът“?!

— Ъъъ… да оставим „Сексът и градът“, няма да можем да гледаме „Дискавъри“!

— Казах: не.

Бу се нацупи, което не беше в неин стил.

— Мишка му стара…

— Не казвай „мишка му стара“! Всеки се сеща какво искаш да кажеш.

— Но мишките са сладки животинки — защити я Шами. — Аз искам да си имам малка бяла мишчица…

Стигнаха до училището. Скот се чувстваше като неудачника на випуска, дошъл на юбилейна среща със съученици, когато трябваше да паркира неугледната си джета зад редицата лъскави мерцедеси, беемвета, лексуси, рейндж роувъри, а най-отпред и едно червено… „Ферари Модена“, като онова, което караше навремето! Той се вгледа по-внимателно: не като, а… същото, неговото! В страничното огледало за миг зърна лицето на мъжа зад волана.

Сид Грийнбърг.

Като съдружник във „Форд, Стивънс“, Скот бе назначил Сид направо от студентската скамейка и го бе научил на всичко, което самият той знаеше за правото и адвокатската практика. Сега Сид седеше на неговото бюро в ъгловия кабинет на шейсет и втория етаж, защитаваше интересите на някогашните му корпоративни клиенти и караше италианската му спортна кола за 200 хиляди долара. Неблагодарно копеле! За миг Скот усети аромата на кожената тапицерия и чу приглушеното ръмжене на четиристотинте конски сили зад гърба си. Дясната врата на ферарито се отвори и отвътре се подаде синчето на Сид — хей, защо пререждаш, изчакай си реда до определеното място за слизане! — но явно на Сид не му се чакаше на опашка заедно с простосмъртните. Скот поклати глава. Типичен адвокат. В този момент Сид се обърна назад, за да се огледа за идващи коли, преди да потегли. Лицето му беше разтегнато в широка усмивка. На Скот му се стори, че се присмива на джетата.

Присмивай ми се, Сид, но поне не пръскам пари за бензин като теб!

Сид Грийнбърг бе направил същия избор, както и Скот на неговата възраст. Преди две години бе решил всяка сутрин, идвайки на работа, да оставя съвестта си пред вратата и сега вече караше ферари. Докато по същото време Скот отново бе намерил захвърлената си съвест и сега караше джета.

— Скот, ти имаш нужда от секс!

Той изгледа Бу в огледалото за обратно виждане.

— Какво?!

— Изглеждаш стресиран. Видях те как се мръщиш. Сексът облекчава стреса.

— Ти пък откъде знаеш?

— От Мередит.

— Коя е Мередит?

— Онази в сутрешния блок по телевизията.

— Малките момичета трябва да гледат научнопопулярни филми, а не клюкарски предавания.

— Ти още малко, и ще ме накараш да гледам анимационни филмчета. Не, благодаря. Между другото, Мередит каза, че стресът е основна причина за инфаркта на мъжете. Значи, ако правиш редовно секс, избягваш стреса и няма да получиш инфаркт… като бащата на Сара.

Бил Барне, адвокат и далечен познат на Скот, бе починал неочаквано от инфаркт в началото на учебната година и сега малката Сара Барне растеше без баща. Дъщерите на Скот и бездруго трепереха над здравето на баща си; всяко петънце по лицето му за тях беше кожен рак, всяко главоболие — мозъчен инсулт, всяка моментна разсеяност — знак за рано настъпил алцхаймер.

— Не се притеснявай, Бу. Няма да умра от инфаркт. Всеки ден тичам, тежа си все така деветдесет килограма, холестеролът ми е нисък…

— Освен това ни поставяш в неудобно положение…

— Така ли?! Как?

— Ти си висок, рус, красив, мъжествен, нямаш татуировки… Ти си мъжкарят на Хайланд Парк, а си нямаш приятелка! Другите деца смятат, че баща ни е мухльо.

— Едва ли е само защото си нямам приятелка.

— Мистър Фени, на теб ти трябва жена! — каза Шами.

— Като мис Досън — добави Бу.

Мис Досън преподаваше на четвърти клас и в момента регулираше движението на паркинга. Черната й коса блестеше на утринното слънце. Едва ли имаше и трийсет. Всъщност Скот си бе мислил да я покани да излязат, но не бяха минали две години, откакто Ребека го бе напуснала. Днес мис Досън изглеждаше особено привлекателна с вталената си копринена блуза, подчертаваща тънката й талия, и прилепналите си панталони, които…

— Мис Досън може да се навие да прави секс с теб!

— Мислиш ли? — попита Скот, внезапно заинтригуван. После се опомни и викна: — Как не те е срам, Бу!

Момичетата се изкикотиха. Те вече бяха чували за секса в часовете по здравно обучение в пети клас. Което си беше добре дошло за Скот — нямаше да се налага той да им обяснява нещата. Когато беше тринайсетгодишен, една вечер на масата майка му бе казала на баща му: „Бъч, време е да си поговорите със Скоти по мъжки, като баща и син. Нали разбираш, за секса.“ При което Бъч Фени се бе обърнал към сина си: „Никакъв секс, точка. А сега ми подай картофената салата.“ Ала в днешно време сексът се бе превърнал в нещо много по-сложно и опасно. Единайсетгодишни момиченца забременяваха и раждаха бебета, следователно децата бяха длъжни да знаят истината. Разясняването й бе задача, която се падаше на него. И точно когато бе събрал кураж да пристъпи към изпълнението й — дори си бе купил книга по въпроса, — двете му бяха излезли из засада, въоръжени с факти. Слава богу. Едно сериозно препятствие в живота му на самотен баща бе успешно преодоляно.

— Мис Досън си пада по теб, Скот.

— Наистина ли?

— Здравата е хлътнала, мистър Фени. През обедната почивка все идва при нас, уж случайно, и ни вика: „Здравей, Бу! Здравей, Шами!“, а после пита: „Как е баща ви?“ Ние: „Както обикновено, мис Досън.“ А тя се изчервява и вика: „Поздравете го от мен.“ Много си пада по теб, мистър Фени.

— Пада си, казваш?

— Скот, на нашата възраст имаме нужда от майка! Покани я на среща. Много те моля!

— Ох… не знам.

— Бъди мъж, мистър Фени, покани я на среща!

Скот спря на мястото за слизане. Мис Досън отвори задната врата, надвеси се над момичетата и изчурулика:

— Здравей, Бу! Здравей, Шами!

Но през цялото време гледаше към Скот. Двете протегнаха шии напред и го целунаха едновременно по двете бузи, като прошепнаха в ушите му:

— Покани я!

— Веднага!

Слязоха от колата и изтичаха по пътеката към входа на училището. Преди да затвори вратата, мис Досън каза:

— Скот, ако те поканя на вечеря някой път това лято, ще дойдеш ли?

Той искаше да каже „да“, но каза „не“.

Лицето й помръкна.

— Мис Досън…

— Казвам се Ким, Скот. От две години се обръщаш към мен на малко име.

— Извинявай, Ким, съжалявам. Трябва най-напред да приключа с някои неща… Бившата ми съпруга…

— Още колко време ще се чувстваш като нейна собственост, Скот?

— Не знам.

Тя затръшна вратата на колата му. Скот въздъхна и излезе от алеята за коли пред училището, мина по Лъвърс Лейн и излезе на магистралата, която водеше за центъра на Далас, като се опитваше да изтласка от съзнанието си Ким Досън и Ребека Фени и да се съсредоточи върху предстоящата си пледоария.

В този момент той дори не подозираше, че преди денят да приключи, бившата му съпруга отново ще завладее живота му.