Оцелелият

47.

Проба, проба. Едно, две, три.

Проба, проба. Едно, две, три.

Сигурно работи. Не знам. Ще ме чуете ли някога? Не знам.

Но ако ме чувате, слушайте. И ако ме чувате, значи сте открили историята как всичко се обърка. Това е записът на полет 2039. „Черната“ кутия, така я наричат, въпреки че е оранжева, а вътре е навита жица, запечатала завинаги всичко оцеляло. Открили сте историята за всичко, което се случи.

Продължавайте.

Дори да нажежите жицата до бяло, тя пак ще ви разкаже същата история.

Проба, проба. Едно, две, три.

И ако слушате, знайте отсега, че пътниците са си у дома. Невредими. Пътниците, както сигурно бихте се изразили, се приземиха на Новите Хебриди. После, когато във въздуха се върнахме само той и аз, пилотът се спусна с парашут над някъде си. Над някаква вода. Океан, както бихте се изразили.

Ще го повтарям непрекъснато, но е вярно. Не съм убиец.

И съм сам тук горе.

Летящия холандец.

И ако ме слушате, значи знаете, че съм сам в пилотската кабина на самолета с цяла тълпа бутилчици с изветряла водка и джин, подредени върху мястото за сядане срещу предните стъкла — контролното табло. В салона стоят недоядените подносчета с пиле по киевски и „Бьоф Строганоф“, а климатикът прогонва миризмата на застояла храна. Списанията още са разгърнати на недочетените страници. Седалките са празни, все едно всички са хукнали до тоалетната. От някакви пластмасови слушалки тихо жужи музикален запис.

Тук горе, над облаците, съм само аз, капсулиран в безвремието на боинг 747–400 с двеста неизядени шоколадови кексчета за десерт и пиано-бар на второ ниво, докъдето мога да се изкача по спираловидната стълба и да си забъркам нещичко за пиене.

Опазил ме Бог да ви отегчавам с всички подробности, но тук горе летя на автопилот, докато свърши горивото. Докато огънят угасне. Така се изрази пилотът. Двигателите ще изключат, един по един, така каза. Уведоми ме точно какво ме очаква. После ме засипа с досадни подробности за реактивните двигатели, ефекта на Вентури, как се набира височина с помощта на задкрилките и как, след като и четирите двигателя изключат, самолетът ще се превърне в 200 000-килограмов парапланер. После, понеже автопилотът ще го насочва по права линия, парапланерът ще започне контролирано спускане, както се изрази пилотът.

Такова спускане, казах му, ще е приятно разнообразие. Не знаеш какво преживях тази година.

Под парашута пилотът беше в безличната си незнайноцветна униформа, скроена сякаш от инженер. Иначе човекът беше много услужлив. Аз не бих се отнесъл толкова любезно към някого, който притиска пистолет в лицето ми и ме разпитва колко гориво остава и докъде ще ни отведе. Каза ми как да вдигна пак самолета, след като той скочи с парашута над океана. И ми разказа най-подробно за „черната“ кутия.

Четирите двигателя са номерирани от първи до четвърти отляво надясно.

Последната част от контролираното спускане е пикиране към земята. Той го нарече пределна фаза, при която се спускаш със скорост деветстотин и шейсет метра в секунда право към земята. Нарече я пределна скорост — скоростта, при която обекти с еднаква маса се движат с еднаква бързина. После той ме затрупа с множество подробности за Нютоновата физика и за кулата в Пиза.

„Не ме цитирай по тези въпроси“ — казва ми. — Отдавна не съм се явявал на опреснителни изпити.

Заяви, че помощният генератор ще продължи да произвежда ток до момента, когато самолетът удари земята.

„Ще имаш климатик и стереомузика — каза ми, — докато усещаш нещо.“

„Доста време мина — отвърнах му, — откакто за последен път усетих нещо.“ Около година. Основната ми задача е да го сваля от самолета, за да оставя най-сетне пистолета.

Толкова отдавна го стискам, че съм изгубил всякаква чувствителност.

Когато планираш самотно отвличане, забравяш, че вероятно ще се наложи да оставиш заложниците си, за да посетиш тоалетната.

Преди да кацнем в Порт Вила, подтичвах напред-назад из салона с пистолета си, за да нахраня пътниците и екипажа. Иска ли някой освежителна напитка? На кого му трябва възглавница? „Какво предпочитате — питах ги всичките, — пиле или говеждо? Безкофеиново или обикновено?“

Поднасянето на храна е единственото умение, което владея до съвършенство. Проблемът беше, че този път трябваше да сервирам с една ръка, понеже с другата държах пистолета.

Когато се приземихме и пътниците и екипажът заслизаха, аз стоях на вратата на предната кабина и казвах: „Съжалявам. Извинявам се за неудобството. Пожелавам ви безопасно и приятно пътуване и ви благодаря, че избрахте еди-кои си авиолинии.“

После на борда останахме само аз и пилотът и полетяхме отново.

Точно преди да скочи, пилотът ми каза как, когато всеки двигател спира, алармата ще предупреждава: „Изчерпано гориво в първи двигател“ или в трети двигател, или в еди-кой си и прочее, и прочее. Спрат ли всички двигатели, единственият начин да продължиш да летиш, е да държиш носа горе. Дърпаш назад лоста за управление. Той го нарича ръчката. За да задвижиш елеваторите на опашката. Губиш скорост, но поддържаш височината. Струва ти се, че имаш избор, бързина и височина, но въпреки това ще се забиеш в земята.

„Стига толкова — казвам му. — Няма да се явявам на изпит за пилоти.“ Ходи ми се до тоалетната, та две не виждам. Просто искам да му видя гърба.

Забавяме до 175 възела. Да не ви отегчавам с подробности, но се спускаме до триста хиляди метра и отваряме вратата. Пилотът изчезва и преди да затворя вратата, аз заставам на прага и пикая след него.

Най-прекрасното усещане в живота ми.

Ако може да се вярва на сър Исак Нютон, не би трябвало да съм възпрепятствал пътя на пилота надолу.

Та така. Сега летя на запад на автопилот с осемстотин и деветнайсет километра в час, истинска въздушна скорост, и при тази скорост и посока слънцето не помръдва от мястото си през цялото време. Времето е спряло. Летя над облаците над Тихия океан, летя към гибелта, към Австралия, към края на житейската си история — права линия на югозапад, докато и четирите двигателя излязат от строя.

Проба, проба. Едно, две, три. Още веднъж — слушате „черната“ кутия на полет 2039.

И на тази височина, слушайте, и при тази скорост с празен самолет пилотът казва, че горивото ще стигне за шест или седем часа.

Затова ще се постарая да побързам.

„Черната“ кутия ще запише всяка дума, която произнасям в пилотската кабина. И историята ми няма да се раздроби на билиони кървави частици и да изгори с хилядите тонове горящ метал. И след като самолетът се разбие, хората ще потърсят записа и историята ми ще оцелее.

Проба, проба. Едно, две, три.

Точно преди да скочи — докато военните самолети ни следваха като сенки, невидимите радари опипваха пътя ни, двигателите пищяха, а въздухът виеше край зейналата врата — пилотът с парашута застана на прага и извика:

— Защо си се заинатил да умреш?

А аз му изкрещях непременно да изслуша записа.

— Тогава запомни! — извика ми той. — Разполагаш само с няколко часа. И не забравяй, че не знаеш кога точно ще свърши горивото. Винаги рискуваш да умреш по средата на житейската си история.

— Нищо ново под слънцето — изкрещях му аз. — Кажи ми нещо, което не знам.

И пилотът скочи. Аз се изпиках и затръшнах вратата. В пилотската кабина бутам дросела напред и дърпам ръчката за елеваторите назад, за да набера достатъчно височина. Остава само да натисна бутона и автопилотът поема щафетата. Връщаме се в изходна позиция.

Та така. Ако я слушате сега — неразрушимата „черна“ кутия на полет 2039 — вървете и вижте къде е завършил пределното си спускане самолетът и какво е останало от него. Видите ли бъркотията и кратера, ще разберете, че не съм пилот. Ако слушате, значи знаете, че съм мъртъв.

Разполагам с няколко часа да ви разкажа историята си.

И може би все някак ще успея да я разкажа както трябва.

Проба, проба. Едно, две, три.

Небето е синьо и неопетнено във всички посоки. Слънцето е огромно и огнено и точно пред мен. Нося се върху облаците. Навеки прекрасен ден.

Да започваме тогава от птичи поглед. Да започнем от самото начало.

Полет 2039, ето какво всъщност се случи. Първи дубъл!

И.

Само за протокола — в момента се чувствам страхотно.

И.

Вече загубих десет минути.

И.

Начало!