Оцелелият

16.

В единайсет следващата сутрин агентът още е жив.

Агентът е жив и в единайсет и десет, и в единайсет и петнайсет.

Агентът е жив в единайсет и трийсет и в единайсет и четирийсет и пет.

В единайсет и петдесет координаторът на програмата ме откарва от хотела до стадиона.

Около нас гъмжи от координатори, репортери, мениджъри, та не успявам да попитам агента дали си носи шишенце с „Истина. Ароматът“ и кога възнамерява да го подуши. Че е отрова. Че братът, който нямам и никога не съм виждал, се е добрал до багажа на агента и му е устроил капан. Всеки път, щом зърна агента, всеки път, щом изчезне в тоалетната или се наложи аз да се обърна за малко, може би го виждам за последен път.

Не че го обичам чак толкова. Лесно си представям погребението му, как съм облечен, какво похвално слово ще произнеса. Кикотейки се. После си представям как с Фертилити танцуваме аржентинско танго върху гроба му.

Само дето не искам да ме съдят за масово убийство.

Социалната асистентка би го нарекла двуостра ситуация.

Каквото и да кажа за одеколона, антуражът ми ще го повтори пред полицаите, ако агентът умре от задушливия газ.

В четири и трийсет сме в съблекалните на стадиона със сгъваемите маси със студен бюфет и гардероба под наем. Фракът и сватбената рокля висят на закачалки и агентът още е жив и ме пита какво голямо чудо съм подготвил за полувремето.

Тайна е.

— Голямо ли е? — настоява агентът.

Голямо е.

Достатъчно голямо, та на всички присъстващи да им се прииска да ме ритнат по задника.

Агентът ме поглежда с вдигнати вежди. Намръщва се.

Чудото е толкова голямо, че всички полицаи в този град няма да стигнат да удържат тълпата да не ме убие. Това не го казвам на агента. Не казвам, че точно това е целта. Полицаите ще са толкова заети да ме опазят жив, че няма да успеят да ме арестуват за убийство. И това не го казвам на агента.

В пет часа агентът още е жив и мен ме обличат в бял фрак с бяла вратовръзка. Мировият съдия идва и ми казва, че всичко е под контрол. Трябва само да вдишвам и да издишвам.

Младоженката се появява в булчинската си рокля. Втрива крем в безименния си пръст и ми казва:

— Казвам се Лаура.

Не е същото момиче, което беше в лимузината предния ден.

— Онова беше Триша — казва младоженката.

Триша се разболяла, та Лаура я замества. Няма проблем. Триша ще ми стане жена, въпреки че не е тук. Агентът държи да е тя.

— Камерите няма да разберат — казва Лаура.

Носи воал.

Хората ядат храната, донесена от доставчика. До стоманените врати, които отвеждат към стадиона, хората от цветарския магазин чакат да избутат олтара на игрището. Свещниците. Балдахина, покрит с бели копринени цветя. Рози и божури, и бял сладък грах и прочее, всичките вцепенени и лепкави от спрея за коса. Огромният копринен букет за младоженката е от копринени гладиоли и бели далии и лалета от изкуствена коприна, от които се спускат дълги лиани от бели копринени орлови нокти.

Всичко изглежда красиво и истинско, ако си достатъчно далеч.

Прожекторите на стадиона са ярки, казва гримьорът, и ми оформя огромна червена уста.

В шест часа мачът за Суперкупата започва. Футбол. „Кардиналите“ срещу „Жребците“.

Пет минути след началото на първата четвърт резултатът е шест на нула за „Жребците“, и агентът още е жив.

До стоманените врати, които отвеждат към стадиона, са шаферите и шаферките, облечени като ангели, флиртуват и пушат цигари.

„Жребците“ са на четирийсетия си ярд и се готвят за втората си шестица, а отговорникът за следсватбения график ме информира как ще прекарам медения си месец на турне в седемнайсет града. Ще рекламирам книгите, игрите и статуетката за автомобилни табла. Идеята да основа собствена световна религия не е отпаднала. Сега, след като досадният въпрос за сексуалния ми живот е разрешен, започва подготовката на световното ми турне. Планът включва посещения на добра воля в Европа, Япония, Китай, Австралия, Сингапур, Южна Африка, Аржентина, Британските Вирджински острови и Нова Гвинея. Ще се върна в Америка точно навреме да видя новороденото си първо дете.

За да не оставяме нищо на случайността, обяснява ми координаторът, агентът си е позволил известна волност, та да е сигурен, че съпругата ще ми роди първото ни дете точно в края на деветмесечното ми турне.

Дългосрочните планове предвиждат съпругата ми да роди шест-седем деца — образцово кридишко семейство.

Организационният координатор казва, че няма дори да си мръдна пръста.

Ще бъде непорочно зачатие, поне що се отнася до мен.

Прожекторите на стадиона са прекалено ярки, казва гримьорът, и наплесква бузите ми с червено.

Към края на първата четвърт агентът наминава с няколко листа, които трябва да подпиша. Документи за разпределение на печалбата, казва ми. Лицето на име Тендър Брансън, наричано за краткост Жертвата, предоставя на лицето, наричано Агента, правото да получава и да разпределя всички средства, платими на корпорация „Тендър Брансън“, включително, но не ограничително, от продажби на книги, от телевизионни програми, от произведения на изкуството, от представления на живо и козметика, а именно — мъжки одеколон.

— Подпиши тук — казва агентът.

И тук.

Тук.

И тук.

Някой ми слага бяла роза на ревера. Някой е коленичил и ми лъска обувките. Гримьорът продължава да рисува.

Сега агентът притежава правата върху образа ми. И името ми.

Първата четвърт свършва с резултат седем на седем и агентът е още жив.

Личният ми фитнес треньор ми инжектира адреналин за блясък в очите.

Младши организационният координатор казва, че трябва само да прекося петдесетярдовата линия, където сватбарите ме очакват в центъра на стадиона. Младоженката ще излезе от срещуположния край. Всички ще се качим върху платформа от дървени кутии, под които са скрити пет хиляди бели гълъба. Аудиото за церемонията е записано предварително в студио, така че зрителите ще слушат това. Няма да произнеса и дума преди предсказанието.

Когато настъпя стъпалото с пружина, гълъбите ще отлетят. Вървя. Говоря. Гълъби, фасулска работа.

Отговорникът за гардероба обявява, че ще трябва да използваме корсет, за да получим желания силует, и ми казва да побързам и да се съблека пред всички. Ангелите, персоналът, доставчиците на храна, цветарите. Агентът. Бързо. Всичко освен шортите и чорапите. Бързо. Отговорникът за гардероба чака с машината за изтезания от гума и жички, наречена корсет, който трябва да надяна, и ми казва, че за следващите три часа това е последният ми шанс да се изпикая.

— Нямаше да се налага да обличаш това чудовище — казва ми агентът, — ако беше свалил някой килограм.

Изминали са четири минути от втората четвърт и никой не може да намери пръстена.

Агентът обвинява организационния координатор, който обвинява отговорника за гардероба, който обвинява отговорника за декорите, който обвинява бижутера, който бил длъжен да подари пръстена в замяна на рекламата върху хеликоптера, който кръжи над стадиона. Отвън хеликоптерът обикаля небето със светлинна реклама на бижутерската фирма. Вътре агентът заплашва да го съди за нарушение на договора и се опитва да се свърже с оператора в хеликоптера.

— Имитирай пръстен — казва ми организационния координатор.

Ще насочат камерите да ни снимат в едър план до раменете. Просто ще се престоря, че слагам пръстен на ръката на Триша.

Младоженката казва, че не е Триша.

— И помни — казва координаторът, — само си движи устните, думите са записани предварително.

Изтичат девет минути от втората четвърт и агентът още е жив и крещи в телефона си.

— Изключете рекламата! — крещи той. — Дръпнете й шалтера! Дайте ми пистолет и аз ще го направя! Просто свалете този проклет хеликоптер от въздуха.

— Няма начин — казва организационният координатор.

Щом сватбеното шествие напусне стадиона, екипът в хеликоптера ще хвърли седем тона ориз над паркинга.

— Ще дойдете ли с мен? — казва младшият отговорник за графика.

Време е да заемем местата си.

„Жребците“ и „Кардиналите“ напускат задъхани игрището при резултат двайсет на седемнайсет.

Тълпата реве с цяло гърло за още футбол.

Ангелите и носачите се втурват навън с олтара и копринените цветя, със запалените свещници и платформата с гълъби.

Корсетът натъпква вътрешностите ми към гърлото.

Часовникът отброява минутите към втората половина и агентът още е жив. Аз едва успявам да си поема дъх.

Личният ми фитнес треньор пристъпва странично към мен и казва:

— Ето, това ще влее малко цвят в бузите ти.

Поднася шишенце под носа ми и ми заръчва да вдишам силно.

Зрителите тропат с крака, часовникът тиктака, резултатът е равен и аз вдишвам.

— Сега с другата ноздра — казва треньорът.

И аз вдишвам.

И всичко изчезва. Освен жуженето на кръвта, влачеща се по вените, и сърцето, биещо в клещите на корсета, не усещам нищо.

Не чувствам никакво зло. Не виждам никакво зло. Не се страхувам от никакво зло.

В далечината координаторът ми маха да стъпя на изкуствената трева. Сочи надолу към тебеширената линия върху игрището, после сочи групата хора върху покритата с бели цветя сватбена платформа в центъра на терена.

Жуженето на кръвта ми стихва и чувам музиката. Подминавам координатора и излизам на стадиона с хилядите, крещящи от местата си. Музиката излита от нищото. Хеликоптерът със светещата реклама кръжи горе.

Поздравления от всички качествени продукти от семейството на Филип Морис.

Младоженката, Лаура, Триша, както и да е, пристига от срещуположния край.

Без да си отваря устата, мировият съдия казва:

— Тендър Брансън, вземате ли Триша Конърс за своя съпруга, с която да се плодите и множите колкото е възможно повече до края на дните си?

Усещат се вибрациите на стотиците тонколони.

Без да си отварям устата, аз казвам:

— Да.

Без да си отваря устата, мировият съдия пита:

— Триша Конърс, вземате ли Тендър Брансън за свой съпруг до края на дните си?

И Лаура раздвижва устни като буфосинхронистка:

— Да.

Телевизионните камери ни снимат в едър план до раменете и ние си разменяме невидими пръстени.

Преструваме се, че се целуваме.

Воалът си остава на мястото. Лаура си остава Триша. Отдалеч всичко изглежда съвършено.

Извън кадър полицаите излизат на терена. Агентът сигурно е мъртъв. Одеколонът. Отровният газ.

Полицаите са на десетярдовата линия.

Моля мировия съдия за микрофон да направя голямото си предсказание, голямото си чудо.

Полицаите са на двайсетярдовата линия.

Взимам микрофона, но той не издава нито звук.

Полицаите са на двайсет и пет ярдовата линия.

Аз казвам:

— Проба, проба. Едно, две, три.

Полицаите са на трийсетярдовата линия. Отворените им белезници са готови да щракнат на ръцете ми.

Микрофонът оживява и гласът ми излита пронизително през озвучителната система.

Полицаите са на четирийсетярдовата линия и казват:

— Имате право да мълчите. Ако се лишите от това право, всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас…

И аз се отказвам от правото си.

Съобщавам предсказанието си.

Полицаите са на четирийсет и пет ярдовата линия.

Гласът ми проехтява над стадиона:

— Крайният резултат от днешния мач ще бъде 27 на 24 за „Жребците“. „Кардиналите“ ще изгубят Суперкупата с три точки.

И Адът се отприщва.

По-лошото е, че вторият двигател току-що угасна. Тук горе аз съм сам в полет 2039 и ми остават само още два двигателя.