Оцелелият

8.

В началото няма нищо освен прах. Фин бял талк се стели във въздуха, смесен с дим.

Прах и дим се вият във въздуха.

Единственият звук е от нещо, което изтича от двигателя — масло, антифриз, бензин.

Докато Адам започва да пищи.

Прахта е от въздушните възглавници, предпазили ни в момента на сблъсъка. Сега въздушните възглавници лежат смачкани и празни върху автомобилното табло и докато прахът се сляга, Адам пищи и се държи за лицето. Кръвта, стичаща се между пръстите му, изглежда черна на фона на белия талк, посипал всичко наоколо. Закрил с една ръка лицето си, той отваря вратата на колата с другата и олюлявайки се, излиза сред пустошта.

После димът около нас го поглъща. Той се препъва върху голите тела, върху купчини хора, запечатани как се съвкупляват навеки и аз крещя след него.

Крещя името му.

В каква посока е тръгнал, не мога да кажа.

Викам го.

Където и да стъпя, списанията ми предлагат сексапилни момичета.

Любителки на надарени мъже.

Устни, гърди и чудовищни клитори.

Хлипането долита от всички страни.

Адам Брансън, викам.

Но виждам само „Мъжки анални приключения“.

И момичета, които обичат момичета.

И бисексуални секспартита.

Зад мен колата ни експлодира.

Циментовата колона, сива и изправена над нас, лумва в пламъци от едната страна и в светлината на пожара виждам Адам, коленичил на няколко метра. Закрил лице с длани, той се поклаща напред-назад и хлипа.

Кръвта се стича от ръцете му, облива лицето му и покритите му с бял талк гърди и когато понечвам да отдръпна дланите му, той изпищява:

— Недей!

Адам крещи:

— Това е моето наказание!

Крясъците му се превръщат в смях и той разтваря ръце да ми покаже.

Миниатюрните крака на статуетката за автомобилни табла „Тендър Брансън“ стърчат от кървавата каша, където някъде е било лявото му око.

Адам пищи и се смее:

— Това е моето наказание!

Останалото от статуетката е вклинено не знам докъде.

Номерът, казвам, е да не се паникьосваме.

Трябва ни лекар.

Черният дим от горящата ни кола се стели над нас. Без кола двайсетте хиляди акра край нас са пусти и огромни.

Адам се строполява ничком, после се претъркулва по гръб и се взира сляпо в небето — през статуетката в едното му око и през кръвта в другото. Моли ме:

— Не ме оставяй тук.

Казвам му, че никъде няма да ходя.

Той казва:

— Не ги оставяй да ме арестуват за масово убийство.

Казвам, че аз не съм възнасял никого на Небето.

Задъхано и хрипливо, Адам казва:

— Трябва да ме възнесеш.

Ще отида да потърся помощ.

— Трябва да ме възнесеш!

Ще му доведа лекар. И добър адвокат. Ще пледираме невменяемост. Обучили са го в Църквата също като мен. Правел е това, което през целия му живот са го подготвяли да направи.

— Знаеш ли — преглъща Адам, — знаеш ли какво се случва на мъжете в затвора? Знаеш какво се случва. Не позволявай да ми се случи.

На списанието до нас пише: „Взлом през задния вход“.

Няма да го пратя на Небето.

— Тогава ме обезобрази — казва Адам. — Направи ме толкова грозен, че никой да не ме поиска.

В списанието пише: „Анална фиксация“.

Как, питам.

— Намери камък — казва Адам. — Намери нещо твърдо под тази помия. Камък. Рови!

Легнал по гръб, той дърпа с две ръце пластмасовите крака на статуетката. Дъхът му спира при всяко завъртане и дръпване.

Аз ровя с две ръце. През хора, опрели слабини до лица, слабини до задници, задници до лица, аз копая дупка.

Изкопал съм ров колкото гроб, когато стигам до пръст — кридишкия църковен двор, свещена земя, — и вдигам камък колкото юмрука ми.

С една ръка Адам държи статуетката, оплескана с кръв, по-дяволска от всякога. С другата ръка опипва земята до себе си и покрива обезобразеното си лице с отворено списание. Списанието показва как мъж и жена се съвкупляват и под него брат ми казва:

— Намери камък и ме удари по лицето.

Не мога.

— Няма да те оставя да ме убиеш — казва Адам.

Не му вярвам.

— Ще ми осигуриш по-добър живот. В твоите ръце съм — изрича брат ми изпод списанието. — Ако искаш да ми спасиш живота, първо направи това.

Адам казва:

— Откажеш ли ми, щом тръгнеш, ще пропълзя нанякъде, ще се скрия и ще умра.

Претеглям камъка с ръка.

Питам го ще ми каже ли кога да спра.

— Ще ти кажа кога е достатъчно.

Обещава ли?

— Обещавам.

Вдигам камъка и сянката му пада върху хората, които правят секс върху лицето на Адам.

И го спускам.

Камъкът потъва навътре.

— Пак! — казва Адам. — По-силно.

И аз удрям.

И камъкът потъва още по-надолу.

— Пак!

И аз удрям.

— Пак!

И аз удрям.

Списанието подгизва от кръв, съвкупляващите се хора стават червени и после морави.

— Пак! — казва Адам.

Думите му долитат осакатени, защото устата и носът му вече не са същите.

И аз налагам с камъка ръцете и краката, и лицата на мъжа и жената.

— Пак.

И аз удрям, докато камъкът става лепкав от кръв, докато списанието се прокъсва по средата. Докато ръцете ми стават лепкавочервени.

После спирам.

Адам?

Посягам да вдигна списанието, но то се разпада. Толкова е подгизнало.

Ръката на Адам, стиснала статуетката, се отпуска и кървавата статуетка се търкулва в гроба, който изкопах, за да намеря твърда почва.

Адам, питам.

Вятърът довява дим върху двама ни.

Огромна сянка се пресяга към нас от основата на колоната. Първо едва досяга Адам. След миг го покрива целия.

Дами и господа, тук горе угасна третият двигател на полет 2039.

Остава ни само още един двигател, преди да започне пределното ни спускане.