Оцелелият

18.

Хората винаги ме питат дали мога да работя с тостер. Знам ли за какво служи косачката за трева?

Знам ли за какво служи балсамът за коса?

Хората не искат да се държа прекалено светски. Търсят у мен частица от Райската градина, от предябълковата невинност. Наивитета на пеленачето Исус. Питат ме знам ли как работи телевизорът?

Не, не знам, но и повечето хора не знаят.

Истината е, че не съм ракетен инженер и всеки ден губя почва под краката си. Не съм глупав, но вървя натам. Не може да си изживял по-голямата част от съзнателния си живот във външния свят и да не поназнайваш основните неща. Мога да използвам отварачки за консерви.

Най-трудната част от битието ми на известен знаменит религиозен водач е да оправдавам очакванията на хората.

Питат ме знам ли за какво служи сешоарът?

Според агента тайната да се задържиш на върха е да си безобиден. Да си нищо. Да бъдеш празно място, което хората да запълват. Да бъдеш огледало. Аз съм религиозната версия на победител в лотарията. Америка с пълна с богати и известни хора, но се предполага, че аз съм тази рядка комбинация — знаменит и глупав, известен и скромен, невинен и богат. Живееш своя скромен живот, мислят си хората, своето ежедневие а ла Жана д’Арк, своя живот а ла Дева Мария пред кухненската мивка и един ден изтеглят твоите цифри.

Хората ме питат знам ли какво е акупунктура?

Хората смятат, че светостта е просто нещо, което се случва. Целият процес трябва да е толкова лесен. Все едно някой ще открие дарованието ти, докато пазаруваш в кварталната дрогерия. Навярно през единайсети век е било възможно да си толкова пасивен. Днес ти прилагат лазерна терапия за отстраняване на бръчиците около устата, преди да запишеш коледното си телевизионно обръщение. Сега имаме химически епилатори. Дермабразия. Жана д’Арк се е разминала леко.

Днес хората ме питат знам ли как се проверява банкова сметка.

През цялото време ме питат защо не съм женен. Имам ли нечисти помисли? Вярвам ли в Бог? Задоволявам ли се сам?

Знам ли какво прави резачката за хартия?

Не знам. Не знам. Изпитвам известни съмнения. Няма да кажа. И ще накарам агента да ми разкаже всичко за резачките за хартия.

Някъде около тази част от историята един екземпляр от „Диагностичния и статистически наръчник на психичните заболявания“ пристига по пощата. Някакъв чиновник от екипа за обработка на входящата поща го препраща на помощник-директора по медийните въпроси, който го предава на нископоставен служител от екипа за връзки с обществеността, който го експедира на отговорника за дневния режим, който го слага върху подноса със закуската в хотелския ми апартамент.

До сутрешната ми доза от 430 грама комплексни въглехидрати и 600 грама яйчен албуминов протеин се мъдри липсващият наръчник на мъртвата социална асистентка.

Пощата пристига в десет чувала и аз си имам собствен пощенски код.

Помогни ми. Излекувай ме. Спаси ме. Нахрани ме, казват писмата.

Месия, Спасител. Водач. Така ме наричат.

Еретик. Богохулец. Антихрист. Дявол. Така ме наричат.

Та седя си аз в леглото с подноса със закуската в скута и чета наръчника. Върху пакета няма обратен адрес, но от вътрешната страна на корицата има автограф на социалната асистентка. Странно е как името надживява човека, означителят надживява знака, символът надживява символизираното. Също като имената, издълбани в камъка на всяка крипта в Колумбийския мемориален комплекс, само името на социалната асистентка е останало.

Чувстваме се толкова по-извисени от мъртвите.

Например, ако Микеланджело е бил такъв умник, защо е умрял?

Докато чета наръчника, си мисля, че може и да съм дебела глупава марионетка, но съм жив.

Социалната асистентка е мъртва и ето го доказателството, че всичко, което е учила и в което е вярвала през целия си живот, вече е погрешно. Най-отзад в това издание на наръчника са корекциите на предишното издание. Правилата вече са променени.

Тук са новите определения на приемливото, нормалното, разумното.

Възпрепятстваният мъжки оргазъм вече е мъжко оргазмено смущение.

Някогашната психогенна амнезия сега е дисоциативна амнезия.

Смущенията в съня са разстройства на съня.

Издание след издание симптомите се променят. Психично здравите хора са психично болни според новите стандарти. Хората, определяни като луди сега са образец за душевно здраве.

Без дори да почука, агентът влиза със сутрешните вестници и ме спипва да чета в леглото. Казвам му — виж какво пристигна по пощата — и той изтръгва книгата от ръцете ми, и ме пита дали знам какво е уличаващо доказателство. Агентът прочита името на социалната асистентка от вътрешната страна на корицата и пита:

— Знаеш ли какво е убийство от първа степен? — Държи книгата с една ръка и я удря с другата. — Знаеш ли как ще се почувстваш на електрическия стол?

Пляс.

— Разбираш ли как ще се отрази обвинението в убийство на продажбите на билети за предстоящите ти ангажименти?

Пляс.

— Чувал ли си за „неоспоримо веществено доказателство“?

Не знам за какво говори.

Звукът на прахосмукачката в коридора ме настройва лениво. Почти пладне е, а аз съм още в леглото.

— Говоря за това — казва агентът, улавя книгата с две ръце и я пъха в лицето ми. — Полицията ще нарече тази книга сувенир от убийството.

Според агента детективите всеки ден настояват да разговарят с мен за смъртта на социалната асистентка. Всеки ден ФБР пита агента какво е станало с наръчника, изчезнал от папките й с документи седмица преди да се задуши с хлорин. Правителството не е доволно, че съм избягал от местопрестъплението. Агентът ме пита:

— Знаеш ли, че си на косъм от съдебна заповед за арест?

Знам ли какво е основен заподозрян в убийство?

Знам ли как ще изглежда, ако открият тази книга у мен?

Аз си седя в леглото, закусвам препечена филийка без масло и овесена каша без кафява захар. Разпервам ръце и казвам — забрави. Успокой се. Книгата пристигна по пощата.

Агентът пита дали това не ми се струва твърде удобно.

Иска да каже, че вероятно сам съм си изпратил книгата. Наръчникът е добър спомен от стария ми живот. Колкото и да ми е трудно с лекарствата, претрупания график и липсата на личен живот, все пак е по-добре, отколкото да чистя тоалетни. И не че не съм открадвал нищо преди. Друг добър начин да обереш магазин е да намериш някаква стока и да й отрежеш етикета. Методът действа най-сполучливо в наистина големи магазини с твърде много отдели и служители, които няма как да знаят всичко. Намирате шапка или ръкавици, или чадър, отрязвате етикета с цената и го оставяте в отдел „Изгубени вещи“. Дори не се налага да излизате от магазина с него.

Ако в магазина разберат, че е тяхна стока, тя просто се връща на рафтовете.

В повечето случаи стоката просто отива на етажерката „Изгубени вещи“ и е ваша, ако никой не я потърси трийсет дни.

И понеже никой не я е изгубил, никой няма да я потърси.

В никой голям супермаркет не назначават гений в отдела „Изгубени вещи“.

Агентът пита:

— Знаеш ли какво е пране на пари?

Сигурно е същата схема. Все едно съм убил социалната асистентка и съм изпратил книгата до себе си. Изпрал съм я, така да се каже. Все едно съм я изпратил до себе си, за да се правя на невинен, подпрян върху възглавниците си от египетски памук с двеста нишки, и да злорадствам над жертвата си, докато закусвам.

Идеята за прането ми припомня носталгичния звук на циповете на дрехите, въртящи се в барабана на сушилнята.

Тук, в хотелския ми апартамент, не трябва да търсиш много далеч, за да откриеш мотив. В досието на социалната асистентка пише как ме е лекувала, как съм бил ексхибиционист, педофил, клептоман.

Агентът пита знам ли какво представлява разпит във ФБР?

Пита ме наистина ли си мисля, че полицаите са толкова тъпи.

— Ако предположим, че не си убиецът — пита агентът — знаеш ли кой е изпратил книгата? Кой би се опитал да ти постави капан и да те набеди?

Може би, вероятно, да, знам.

Агентът смята, че е някой от враждебна религия, католик, баптист, даоист, юдей, англиканец и прочее ревниви съперници.

Брат ми е, казвам му. Имам по-голям брат, който може би още е жив. Лесно си представям как Адам Брансън убива оцелели така, че полицията да го вземе за самоубийство. Социалната асистентка ми вършеше работата. Нищо чудно да е паднала в клопка, предназначена да убие мен — шише с амоняк и белина, чакащо под мивката да махна капачката и да се строполя мъртъв от миризмата.

Книгата пада от ръката на агента и се приземява отворена върху килима. Другата ръка на агента се вдига и прокарва пръсти през косата.

— Пресвета Дево! — изрича той. — Нали не ми казваш, че имаш жив брат?

Може би, отвръщам. Вероятно може би, да, имам. Веднъж го видях в автобуса. Около две седмици, преди социалната асистентка да умре.

Агентът приковава поглед в мен — покрит с трохи от препечената филийка — и отсича:

— Нищо подобно. Никого не си видял.

Казва се Адам Брансън.

Агентът поклаща глава:

— Нищо подобно.

Адам ми се обади вкъщи и заплаши да ме убие.

Агентът казва:

— Никой не те е заплашвал да те убие.

Напротив. Адам Брансън скита из страната и убива оцелели, за да ни отведе всички на Небето или да покаже на света кридишкото единство, или за да отмъсти на човека, извадил наяве трудовото мисионерско движение, не знам.

Агентът пита:

— Разбираш ли израза публично порицание? Знаеш ли колко ще струва кариерата ти, ако не си единственият оцелял от легендарния злокобен кридишки култ на смъртта?

Агентът пита:

— Ами ако арестуват този твой брат и той разтръби истината за култа? Ще срине със земята всичко, което писателският екип разказва за детството ти.

Агентът пита:

— Тогава какво?

Не знам.

— Тогава си нищо — заявява той. — Тогава си поредният прочут лъжец. — Целият свят ще те намрази.

Започва да крещи:

— Знаеш ли какви присъди предвижда законът за публична измама? За подвеждаща информация? За фалшива реклама? За уронване на престижа?

После едва шепти:

— Трябва ли да ти казвам, че пред затвора Содом и Гомор изглеждат като Минеаполис и Сейнт Пол?

Агентът обещава, че ще ми каже какво знае. Вдига „Диагностичният и статистически наръчник на психичните заболявания“ от пода и го увива в днешния вестник. Казва, че нямам брат. Казва, че никога не съм виждал наръчника. Никога не съм виждал никакъв брат. Съжалявам за смъртта на социалната асистентка. Липсва ми покойното ми семейство. Дълбоко съм обичал социалната асистентка. Завинаги ще й бъда благодарен за помощта и напътствията и всяка минута се моля мъртвите ми роднини да не горят в Ада. Казва, че ми е неприятно полицията винаги да сочи с пръст мен, понеже я мързи да се поразмърда и да намери истинския убиец на социалната асистентка. Казва, че искам да сложа край на тази трагична, тъжна сага на смъртта и че просто искам да продължа напред.

Казва, че ценя и се доверявам на ежедневните напътствия на прекрасния си агент. Казва ми, че съм дълбоко признателен.

Преди камериерката да влезе да почисти стаята агентът заявява, че ще отнесе наръчника право в резачката за хартия.

Агентът казва:

— А сега си вдигай задника от леглото, ти, мързеливо лайно, и запомни какво ти казах, защото скоро ще го кажеш на полицията.