Оцелелият

39.

Преди десетина година за пръв път разговарях на четири очи със социалната си асистентка, която е истинска личност с име и кабинет, но не искам да я въвличам в неприятности. Има си достатъчно свои проблеми. Завършила е социология. На трийсет и пет години е и не може да задържи приятелите си. Преди десет години беше на двайсет и пет, току-що дипломирала се колежанка. Натовариха я да издирва клиенти за прохождащата Федерална програма за защита на оцелелите.

Един ден пред входа на къщата, в която работех, се появи полицай. Преди десет години бях на двайсет и три и това беше първото ми работно място, защото все още се трудех усърдно. Не знаех друг начин. Градината около къщата винаги беше влажно тъмнозелена и подрязана толкова гладко, че се стелеше пред очите съвършена като зелено палто от норка. Нищо в къщата не изглеждаше занемарено. На двайсет и три години си въобразяваш, че винаги ще се представяш безупречно.

Далеч зад полицая пред прага на алеята до полицейската кола стояха още двама полицаи и социалната работничка.

Няма как да проумеете колко пълноценен ми се струваше трудът ми до момента, когато отворих онази врата. Цялото ми детство ме подготвяше за това — да ме кръстят и да чистя къщи в порочния външен свят.

Когато хората, за които работех, изпратиха на църквата дарението за първия ми работен месец, аз сияех от щастие. Наистина вярвах, че съдействам за създаването на земен рай.

Независимо как ме гледаха хората, носех задължителното църковно облекло навсякъде — шапката, провисналите панталони без джобове. Бялата риза с дълги ръкави. И в най-голямата жега не излизах навън без черното палто, независимо колко глупави неща ми подвикваха хората.

— Защо ризата ти е с копчета?

Защото не съм амиш.

— Носиш ли специално тайно бельо.

Сигурно ме мислят за мормон, казвам си.

— Религията ти не забранява ли да живееш извън колонията?

Не съм менонит.

— Не бях виждал хутерит.

И сега не си видял.

Приятно ми беше да се отличавам от света, загадъчен и благочестив. Не криех нищо. Стърчах възвишено като бинтован палец. Като единствения праведник, възпиращ Бог да срути целия Содом и Гомор, врящ и кипящ в търговския център край мен.

Бях спасител на всички, независимо дали го знаеха или не. Надянал тежкото вълнено палто в жегата, бях мъченик, горящ на кладата.

Още по-прекрасно беше усещането да срещнеш някого, облечен като теб. Кафявите панталони или кафявата рокля и еднаквите безформени обувки с картофен цвят. Двама души в пашкула на тих разговор. Съвсем малко ни беше разрешено да си казваме един на друг във външния свят. Три или четири фрази само, та гледахме да не бързаме, да не изричаме припряно думите. Позволяваха ни да се появяваме на обществени места единствено когато пазаруваме, при това ако изобщо са ни поверили пари.

Срещнехме ли някого от църковната колония, можехме да кажем:

Служи достойно през целия си живот.

Или:

Слава и възхвала Богу за този ден, изпълнен с труд.

Или:

Нека усилията ни отведат всички около нас в Рая.

Или:

Нека склопим очи, изпълнили делото си.

С това репертоарът се изчерпваше.

Виждаш някого, праведен и плувнал в пот в църковната си дреха, и си припомняш няколкото реплики. Двамата се втурвате един към друг, но ви е забранено да се докосвате. Никакви прегръдки. Никакви здрависвания. Първият казва едно от разрешените изречения. Вторият отвръща с друго. И така, докато всеки изрече по два реда със сведена глава. После се завръщате към задачите си.

Това е само нищожна част от всички правила, които трябваше да помним. В църковната колония доктрините и правилата запълваха половината ни обучение. Другата половина ни подготвяше да служим — градинарство, етикет, поддръжка на тъкани, чистене, дърводелство, пиене, животни, аритметика, почистване на петна и търпение.

Правилата за външния свят изискваха веднъж седмично да изпращаме изповеди в писмена форма на старейшините в колонията. Да се въздържаме да ядем бонбони. В никакъв случай да не пием и да не пушим. Винаги да сме чисти и спретнати. Да не участваме в развлечения, свързани с масовите медии. Да не се забъркваме в сексуални връзки.

„Евангелия от Лука“, Двайсета глава, трийсет и пети стих: „Но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат.“

Църковните старейшини представяха целибата като лесен избор — все едно да не играеш бейзбол.

Просто казваш „не“.

Правилата не свършваха. Опазил те Бог да танцуваш. Или да хапнеш рафинирана захар. Или да пееш. Но най-важното правило, което не биваше никога да забравяме, гласеше: „Ако Бог призове членовете на църковната колония, ликувай! Когато Апокалипсисът настане, празнувай, защото всички вярващи трябва да се възнесат при Бог, амин.“

Всички до един.

Независимо колко са далеч. Независимо колко дълго са работили извън църковната колония. Понеже новините по радиото и телевизията бяха забранени, някои членове на църквата можеха да узнаят за Възнасянето след години. Църковната доктрина го наричаше така. Възнасяне. Бягство към Египет. Бягство от Египет. Хората в Библията през цялото време тичат от едно място към друго.

Дори да разбереш след години, в мига, щом узнаеш, си длъжен да намериш пистолет, да изпиеш отрова, да се удавиш, да се обесиш, да се наръгаш или да скочиш.

Да се възнесеш в Небето.

Затова трима полицаи и социалната асистентка бяха дошли да ме вземат.

Полицаят каза:

— Няма да го приемеш леко…

И аз разбрах, че са ме изоставили.

Беше ударил часът на Апокалипсис, на Възнасянето и въпреки усърдния ми труд, въпреки всички пари, които бях спечелил в името на плана ни, земният рай нямаше да се случи.

Преди да си събера мислите, социалната асистентка пристъпи напред и каза:

— Знаем как си програмиран да постъпиш в такъв случай. Ще те задържим под наблюдение, за да го предотвратим.

Когато църковната колония предприе Възнасянето, из цялата страна работеха около петнайсет хиляди членове на Кридиш. След седмица останаха шестстотин. След година — четиристотин.

После се самоубиха дори неколцина социални асистенти.

Правителството откри и мен, и повечето други оцелели чрез писмата с изповеди, които пристигаха веднъж месечно в църковната колония. Не знаехме, че пишем и изпращаме заплатите си на църковни старейшини, които вече са мъртви и са в Рая. Нямаше как да знаем, че социални асистенти четат ежемесечните ни отчети колко пъти сме изругали и са ни споходили нечисти помисли. Социалната асистентка вече знаеше всичко за мен.

Десет години по-късно никога няма да видите оцелелите членове на църквата заедно. Срещнем ли се сега, изпитваме само смущение и погнуса. Загърбили сме най-святата си клетва. Срамуваме се от себе си. Противни сме си. Оцелелите, които все още носят църковното облекло, парадират с болката си. Власеница и пепел. Не са успели да се спасят. Проявили са слабост. Правилата ги няма, но все едно. Всички сме се запътили като експресна доставка към Ада.

И аз бях слаб.

Качих се в полицейската кола, която потегли към центъра на града. Седнала до мен, социалната асистентка каза:

— Ти си невинна жертва на ужасен потиснически култ, но ние ще ти помогнем да си стъпиш на краката.

С всяка минута се отдалечавах все повече от това, което трябваше да направя.

Асистентката рече:

— Разбирам, че имаш проблем с мастурбацията. Искаш ли да го обсъдим?

С всяка изминала минута ми ставаше все по-трудно да изпълня дадения при кръщението обет. Стреляй, режи, души, кърви или скачай.

Светът профучаваше толкова бързо отвън, че очите ми се объркаха.

Социалната асистентка каза:

— Досега животът ти е бил окаян кошмар, но ще се оправиш. Чуваш ли ме? Бъди търпелив и ще се оправиш.

Това се случи преди десет години и аз още чакам.

По-лесно щеше да е, ако бе посяла семената на съмнението.

Прескачам десет години и нищо не се е променило. Десет години терапия и аз съм горе-долу на същото място. За това едва ли си струва да вдигнеш наздравица.

Все още сме заедно. Днес е седмичният ни сеанс номер петстотин и нещо и днес сме в синята баня за гости. Опазил ви Бог да я сбъркате със зелената, бялата, жълтата или лилавата. Представяте ли си колко пари правят тези хора? Социалната асистентка седи на ръба на ваната, а стъпалата й киснат в няколко сантиметра топла вода. Обувките й са върху затворения капак на тоалетната до чашата й за мартини, пълна със сироп от нар и натрошен лед, суперфина захар и бял ром. На всеки два въпроса се навежда напред с химикалката в ръка, хваща столчето на чашата и я вдига, кръстосала химикалката и дръжката като китайски пръчици.

Последният й приятел бил зачеркнат, каза ми.

Не ми предлага да ми помогне в чистенето.

Отпива глътка. Оставя чашата, докато отговарям. Записва в жълтия служебен бележник върху коленете си, задава нов въпрос, отново отпива. Лицето й изглежда като павирано под слоя грим.

Лари, Бари, Джери, Тери, Гери — изгубените й приятели са цял отбор. Казва, че списъците й с изгубени клиенти и изгубени приятели се надбягват.

Тази седмица, казва ми, отбелязали нов рекорден спад, сто и трийсет и двама оцелели в цялата страна, но темпото на самоубийствата намалявало.

Според дневния ми график трябва да почистя фугите между миниатюрните сини шестоъгълни плочки на пода. Разположени една след друга, фугите само в тази баня ще стигнат до Луната и обратно десет пъти и всеки милиметър е почернял от мухъл. Примесена с цигарения й дим, миризмата на амонячния разтвор, в който топя четката за зъби и търкам, ме замайва и главата ми бучи.

Може би наистина съм малко зашеметен. От амоняка. От цигарения дим. От Фертилити Холис, която продължава да ми звъни у дома. Не смея да вдигна телефона, но съм сигурен, че е тя.

— Да са те заговаряли непознати напоследък? — пита социалната асистентка.

— Получавал ли си телефонни обаждания, които би описал като заплашителни? — пита тя.

Социалната асистентка задава въпроси, стиснала цигарата в уста, и ми прилича на озъбено куче, отпиващо мартини. Цигара, глътка, въпрос; вдишване, отпиване, питане — тя демонстрира всички основни приложения на човешката уста.

Преди не пушеше, но сега ми казва, че все по-трудно понася мисълта да доживее до дълбока старост.

— Ако поне една частица от живота ми се получаваше — казва тя на новата цигара в ръката си, преди да я запали.

В този момент нещо невидимо започва да звъни. Най-после тя натиска бутона на часовника си и го спира. Пресяга се към голямата си чанта на пода до тоалетната чиния и взема пластмасово шишенце.

— Имипрамин — казва. — Съжалявам, че не мога да ти предложа.

По-рано Програмата за опазване се опита да дундурка всички оцелели с медикаменти — ксанакс, прозак, валиум, имипрамин. Планът се провали, защото твърде много клиенти се опитаха с едноседмичните рецепти да си купят дози за три седмици, за шест седмици, за осем седмици в зависимост от телесното си тегло и успелите прокараха покупката с чаша скоч.

Медикаментите не подействаха на клиентите, но се отразиха страхотно на социалните асистенти.

— Забелязвал ли си някой да те следи? — пита социалната асистентка. — Някой с пистолет или с нож, нощем или когато се прибираш вкъщи от автобусната спирка.

Аз търкам фугите между плочките от черно до кафяво до бяло и я питам защо ми задава такива въпроси.

— Без причина.

Не, казвам, не ме заплашват.

— Тази седмица ти звънях, но никой не ми отговори — казва тя. — Какво има?

Отговарям й, че няма нищо.

Истината е, че не вдигам телефона, понеже не искам да разговарям с Фертилити Холис, преди да я видя лично. По телефона звучеше толкова сексуално превъзбудена, че не смея да рискувам. Боря се със себе си. Не искам да се влюби в мен като телефонен събеседник, докато същевременно се опитва да се отърве от истинската ми персона. Най-добре повече изобщо да не разговаря с мен по телефона. Живото, дишащо, противно, смахнато, грозно мое „аз“ не отговаря на мечтите й, затова кроя план, ужасен план да я накарам да ме намрази и същевременно да се влюби в мен. Планът е да я отблъсна. Да я отвратя.

— Когато не си в апартамента си — пита социалната асистентка, — някой друг има ли достъп до храната ти?

Утре е следващият ми следобед с Фертилити Холис в гробницата. Ако се появи. Тогава ще задействам първата точка от плана си.

— Получавал ли си заплашителни или необясними писма? — пита социалната работничка.

— Слушаш ли ме изобщо? — пита тя.

Що за въпроси, питам я. Казвам й, че ще изпия шишенцето с амоняк, ако не ми каже какво става.

Тя си поглежда часовника. Потупва върха на химикалката върху бележника и ме кара да почакам да всмукне от цигарата и да издиша дима.

— Ако наистина искаш да ми помогнеш — казвам й и й подавам четка за зъби, — започни да търкаш.

Тя си оставя питието и взима четката за зъби. Прокарва я напред-назад по една от фугите между плочките на стената до нея. Спира и поглежда, после разтърква отново. Пак поглежда.

— За бога! — казва. — Наистина става. Виж колко е чисто отдолу. — Със стъпала, все още натопени в няколкото сантиметра вода във ваната, тя се извърта да стигне стената по-добре и започва да търка. — По дяволите! Бях забравила колко е приятно усещането да свършиш нещо.

Не забелязва, но аз съм спрял. Изправил съм се и я наблюдавам как се нахвърля върху мухъла.

— Слушай — казва ми, триейки в различни посоки фугите около всяка миниатюрна синя плочица. Може и да не е вярно — продължава, — но е за твое добро. Възможно е да си изложен на опасност.

Не бивало да ми казва, но някои самоубийства изглеждали подозрително. Повечето си били наред. Най-обикновени средностатистически ежедневни самоубийства, но между тях имало няколко странни случая. Един десничар например се застрелял с лявата ръка. Една жена се обесила с колан на домашен халат, но ръката й била изкълчена, а китките — насинени.

— Има и други — казва тя, като продължава да търка, — но това е схемата.

Първо никой от програмата не обърнал внимание. Самоубийствата са си самоубийства, особено сред тези хора. Клиентите им се самоубиват на гроздове. На рояци. Един-двама повличат двайсетина. Като стадо.

Жълтият бележник в скута й пада на пода и тя казва:

— Самоубийството е силно заразно.

Схемата на подозрителните самоубийства показва, че се случват, след като приключи поредната вълна от естествени самоубийства.

Питам я какво означава „подозрителните самоубийства“.

Отпивам тайничко от мартинито й и усещам странен вкус на паста за зъби.

— Убийства — отговаря тя. — Възможно е някой да убива оцелелите и да го представя като самоубийство.

Стихне ли лавината от истински самоубийства, убийствата предизвикват нова. След две-три убийства, които приличат на самоубийства, идеята да се самоубиеш придобива свеж блясък и привлекателност и течението отнася нова дузина оцелели.

— Не е трудно да си представиш убиеца, самотник или ударна група от членове на църквата, решени да се погрижат всички да пристигнете заедно в Рая — казва тя. — Звучи глупаво и параноично, но е логично.

Възнасянето.

Защо тогава ми задава всички тези въпроси?

— Защото напоследък се самоубиват все по-малко оцелели — отвръща тя. — Естествената тенденция от нормални самоубийства стихва. Извършителят, който и да е той, ще убие отново, за да й даде тласък. Схемата на убийствата се повтаря из цялата страна. — Тя търка с четката за зъби. Потапя я в буркана с амоняк. Трие ли трие, стиснала димящата цигара. Продължава: — Ако изключим времето, няма истински модел. Мъже. Жени. Млади. Стари. Внимавай, да не би да си следващият.

Единственият човек, когото съм срещал от месеци, е Фертилити Холис.

Питам социалната асистентка — нали е жена и прочее — жените как искат да изглежда мъжа. Какво търси в сексуалния си партньор?

Тя оставя зад себе си зигзаговидна следа от чисти бели фуги.

— Не забравяй обаче — казва социалната асистентка, — че всичко това може да има естествено обяснение. Възможно е никой да не те убие. Възможно е да не те заплашва нищо.