Оцелелият

38.

Работата ми изисква да поддържам градината, затова напръсквам всичко с два пъти по-силна от препоръчителната доза отрова — и плевелите, и истинските растения. После подсилвам лехите с изкуствена салвия и ружи. Този сезон разработвам стил а ла мнима провинциална градина. Миналата оформих изкуствени френски тераси. Преди това — японска градина от изкуствени цветя. Трябва само да изтръгна всички цветя. Сортирам ги и ги набучвам в земята в нов десен. Цаката е в поддръжката. Избледнелите цветя живват, ако ги напръскаш с червен или жълт спрей.

Малко чист лак или спрей за коса и копринените цветя не се разръфват по ръбовете.

Трябва да се бърше праха по изкуствения бял равнец и по пластмасовите латинки. Пластмасовите рози, прикрепени с тел към отровените мъртви скелети на истинските розови храсти се нуждаят от ароматизиране.

Някакви синьо пери птички се разхождат по моравата, все едно търсят изгубени контактни лещи.

За розите изсипвам отровата от пръскачката и я напълвам с девет литра вода и половин шишенце „Итърнити“ на Калвин Клайн. Напръсквам изкуствените маргарити с ванилов разтвор от кухнята. Изкуствените астри получават „Нивея“. За повечето останали цветя използвам аерозолни освежители за въздух с флорален аромат. Изкуственият лимон напръсквам с лимонов лак за мебели.

Част от стратегията ми да съблазня Фертилити Холис е да изглеждам преднамерено грозен и за начало се поизплесквам. Да си придам по-небрежен вид. Не е лесно обаче да се изцапаш в градината, ако изобщо не докосваш пръстта, но дрехите ми миришат от отровата, а носът ми е поизгорял от слънцето. С теленото стъбло на пластмасова лилия изгребвам шепа от твърдата мъртва земя и я втърквам в косата си. Натиквам пръстта под ноктите си.

Опазил ме Бог да се опитам да изглеждам красив пред Фертилити. Самоусъвършенстването е най-лошата стратегия. Ще допусна огромна грешка, ако се наконтя, ако се престарая, ако се среша или дори заема изискани дрехи от мъжа, за когото работя, пастелна риза от чист памук например, ако си измия зъбите, напръскам се с това, което наричат дезодорант, и вляза в Колумбийския мемориален комплекс за втората си среща все така грозен, но с ясни признаци, че съм се помъчил да изглеждам добре.

Та ето ме и мен. Колкото, толкова. Независимо дали ти харесва.

Все едно не ми пука какво си мисли.

Да изглеждам добре не е част от големия план. Планът ми е да излъчвам неразвит потенциал. Търся естествения изглед. Неподправен. Суров материал. Не отчаян и жалък, а стаил потенциал. Не жаден. Да, искам да изглеждам, сякаш си струвам усилията. Изпран, но неизгладен. Чист, но неизлъскан. Уверен, но скромен.

Искам да изглеждам честен. Истината не блести и не лъщи.

Ето ви пасивна агресия в действие.

Идеята ми е да накарам грозотата да заработи в моя полза. Да установя нисък базов лагер в контраст с по-късното ми „аз“. Преди и след. Жабата и принцът.

Сряда е, два следобед. Според дневния ми график сега въртя ориенталския килим в розовата гостна. Всички мебели трябва да се пренесат в друга стая, включително пианото. Да се навие килимът. Да се навие подложката на килима. Да се пусне прахосмукачка. Да се измие подът. Килимът е дванайсет на шестнайсет стъпки. Подложката се обръща и се развива. Килимът се обръща и се развива. Всички мебели се довличат обратно.

Според дневния ми график това трябва да ми отнеме най-много половин час.

Аз обаче разчетквам шарките на килима и развързвам ресните, които работодателите ми са завързали на възел. Завързвам друг възел в срещуположния край на килима, все едно съм го завъртял. Поразмествам мебелите и слагам кубчета лед в малките вдлъбнатини, останали в килима. Ледът се топи и сплъстените ресни омекват.

Изтривам ваксата от обувките си. Пред огледалото над тоалетната масичка на жената, за която работя, прокарвам очната й спирала в ноздрите си, за да почерня и удебеля косъмчетата в носа си. После се качвам в автобуса.

Програмата за опазване на оцелелите включва и безплатна автобусна карта. На гърба й е отпечатано: „Собственост на Отдела за човешки ресурси. Да не се преотстъпва.“

През целия път до мавзолея си повтарям, че пет пари не давам дали Фертилити ще дойде или не.

Десетки полузабравени църковни молитви каканижат в ума ми. Главата ми е миш-маш от стари благословии и отговори.

Всъщност си мисля: „Моля те, о, моля те, бъди там днес, Фертилити Холис!“

Зад входа на мавзолея звучат обичайните евтини версии на истински красива музика, за да разсеят самотата. Десет инструментални версии. Пускат се само в определени дни. Някои от старите галерии в крилата „Откровение“ и „Нова надежда“ не са озвучени. Всъщност музиката не се чува никъде, освен ако не се заслушаш.

Музика като тапети, като вещ, музика като седатив, контролиращ чувствата ти. Музика като аерозол за освежаване на въздуха.

Прекосявам „Откровение“ и не виждам Фертилити. Прекосявам „Вяра“, „Блаженство“ и „Умиротворение“ и нея я няма. Задигам няколко пластмасови рози от нечия крипта, за да не съм с празни ръце.

У мен се борят омраза, гняв, страх, примирение, когато там, до крипта 678 в крило „Покой“ виждам Фертилити Холис с червената й коса. Изчаква двеста и четирийсет секунди да докрача до нея, обръща се и казва „здрасти“.

Невъзможно е да е същата жена, която ми крещеше оргазма си по телефона.

Здрасти, казвам й.

Държи букет от изкуствени оранжеви цветове, приятни, но не дотам, че да си направя труда да ги открадна. Роклята й днес е от същия брокат, от който шият пердета — бели мотиви на бял фон. Изглежда твърда и пожарообезопасена. Незадържаща петна. Немачкаема. Скромна като майка на булката в плисирана пола и дълги ръкави, тя казва:

— И на теб ли ти липсва?

Кой, питам.

— Тревър — отвръща тя.

Боса е върху каменния под.

А, да, Тревър, напомням си. Тайният ми содомитски любовник. Забравих.

Да, казвам. Липсва ми.

Косата й изглежда като събрана на полето и натрупана върху главата й да съхне.

— Разказвал ли ти е за морското пътешествие, на което ме заведе?

Не.

— Беше съвсем нелегално.

Тя вдига поглед от крипта номер 678 към тавана, откъдето музиката се лее от малки тонколони до нарисувани облаци и ангели.

— Първо ме накара да ходя с него на уроци по танци. Научихме всички бални танци — ча-ча-ча, фокстрот, румба и суинг. Валс. Валсът беше лесен.

Ангелите над нас свирят и й шепнат нещо. Фертилити Холис се вслушва.

— Ето — казва тя и се обръща към мен. Взема моите и своите цветя и ги оставя до стената. — Можеш да танцуваш валс, нали?

Грешка.

— Не мога да повярвам, че познаваш Тревър, а не можеш да танцуваш валс — поклаща глава тя.

Пред очите й е картина как ние с Тревър танцуваме. Смеем се. Правим анален секс. Това препятствие ме спъва. То и идеята, че съм убил брат й.

— Разпери ръце — казва тя.

Правя го.

Тя приближава до мен и обгръща с длан врата ми. Другата й ръка улавя моята и я дръпва надалеч от нас.

— Сложи си другата длан върху сутиена ми — казва тя.

Правя го.

— На гърба! — вика тя и се отдръпва от мен. — Там, където го опасва сутиенът!

Правя го.

Тя ми показва как да пристъпвам напред с левия крак, после с десния и после да ги събирам, докато тя прави същото в обратна посока.

— Нарича се „боксова стъпка“ — казва тя. — Сега слушай музиката. — Едно, две, три — брои.

Музиката свири „едно, две, три“.

Броим отново и отново, пристъпваме при всяка цифра и танцуваме. Цветята във всички крипти по стените се свеждат над нас. Нозете ни изглаждат мрамора. Танцуваме. Светлината струи през прозорци от цветно стъкло. Статуите са издялани в своите ниши. Музиката долита тихо от тонколоните и отеква в камъка, нотите и акордите се стичат на приливи и отливи около нас. И ние танцуваме.

— От пътешествието съм запомнила — казва Фертилити и ръката й се отпуска по цялата дължина на моята — лицата на последните пътници, когато спускаха спасителните им лодки край прозорците на балната зала. Оранжевите спасителни жилетки обрамчваха лицата им, все едно са им отрязали главите и са ги сложили върху оранжеви възглавници. Блещеха се с ококорени рибешки очи към мен и Тревър — единствените в балната зала на потъващия кораб.

Била е на потъваща лодка?

— Кораб — казва тя. — „Презокеанска експедиция“ Опитай се да го повториш три пъти!

И той корабокруширал?

— Беше прекрасно — казва тя. — Пътническата агентка ни предупреди да не се оплакваме. Корабът бил стар френски лайнер, но го продали на южноамериканска компания. Много ар деко. Много натруфен. Все едно сградата на „Крайслер“ плава на хълбок в океана и обикаля атлантическото крайбрежие на Южна Америка, пълен с аржентинци от средната класа със съпругите и децата си. Всички лампи по стените приличаха на огромни диаманти от розово стъкло. Целият кораб беше облян в розова диамантена светлина. Килимите имаха огромни петна.

Танцуваме на място и после започваме да се въртим.

Едно, две, три. Боксова стъпка. Колебливо напред-назад. Съвършено повдигане на стъпалото а ла кубинска стъпка едно-две. Завъртам се, а Фертилити Холис се извива в прегръдките ми. Въртим се пак и пак, въртим се, въртим се, въртим се.

Фертилити разказва как изчезнали спасителните лодки. Всички спасителни лодки изчезнали, а корабът влачел празния си търбух в спокойната карибска вечер. Керванът спасителни лодки се носел към залеза, хората в оранжеви спасителни жилетки окайвали изгубените си бижута и рецепти. Кръстели се.

Фертилити и аз — едно, две, три; валс, две, три из мраморната галерия.

Фертилити разказва как с Тревър танцували валс по наклонения махагонов паркет; балната зала а ла Версай се накланяла и кърмата издигала четирилистните витла към здрачното небе. Ято позлатени бални столчета профучало край тях и се струпало под статуята на някаква си гръцка лунна богиня Диана. Завесите от златен брокат увиснали накриво пред прозорците, Фертилити и Тревър били последните пътници на борда на „Презокеанска експедиция“.

Имало електричество, защото розовите полилеи — „съвсем като обикновените“, казва Фертилити, „но в презокеанските лайнери изглеждат вкочанени като ледени висулки“ — полилеите в балната зала „Версай“ светели, а високоговорителите изпълвали кораба с пресеклива музика. Асансьорните валсове се редели един след друг и двамата се въртели ли въртели.

С Фертилити се въртим ли въртим, застиваме на място и пак се плъзваме стъпало до стъпало по пода на мавзолея. Под палубата Карибско море нахлувало в трапезарията и повдигало ръбовете на стотици ленени покривки за маса.

Корабът се носел свободно с изгаснали двигатели.

Топлата синя вода се стелела гладка във всички посоки чак до хоризонта.

Дори под тънкия слой вода шахматният под от махагонови и орехови дъски изглеждал невидим и далечен. Един последен поглед към Атлантида. Солената вода поглъщала статуите и мраморните колони, докато Тревър и Фертилити танцували край легендата за изгубената цивилизация, край дърворезбите, боядисани в златисто, и гравираните френски дворцови маси. Морето се надигало диагонално срещу картините на короновани кралици в цял ръст, корабът се накланял и от вазите се сипели цветя. Рози и орхидеи и джинджифилови стъбла се носели по водата сред бутилки от шампанско, а Тревър и Фертилити прецапвали край тях.

Металният скелет на кораба, херметическият обков зад ламперията и гоблените треперели и стенели.

Искаше да се удавиш?, питам я.

— Не изглупявай — казва Фертилити и отпуснала глава на гърдите ми, вдъхва миризмата на отрова, пропила тялото ми. — Тревър никога не грешеше. Това му беше проблемът.

Не грешеше за кое?

Тревър Холис сънувал, казва ми тя. Сънувал, че някой самолет се разбива. Предупреждавал авиолинията, но никой не му вярвал. После самолетът се разбивал и ФБР го привиквало на разпит. Винаги се оказвало по-лесно да повярват, че е терорист, отколкото че е медиум. Накрая не успявал изобщо да заспи. Не смеел да чете вестници и да гледа телевизия, за да не види, че двеста души са загинали в самолетна катастрофа, която е знаел, че ще се случи, но не е успял да предотврати.

Не успял да спаси никого.

— Мама се самоуби, защото имаше същите сънища — казва Фертилити. — Самоубийството е стара семейна традиция.

Танцувайки, аз си казвам: „Поне имаме нещо общо.“

— Знаеше, че корабът ще потъне само до половината. Някаква клапа или нещо такова щяло да се повреди и водата да напълни трюмовете с двигателите и няколко големи зали на долните палуби — обяснява Фертилити. — От сънищата знаеше, че часове наред корабът ще е на наше разположение. Всичката храна и вино. После ще дойдат да ни спасят.

Питам я, танцувайки — затова ли се е самоубил?

Цяла минута ми отговаря само музиката.

— Не можеш да си представиш колко красиво беше. Наводнената бална зала с пианото под водата и плаващите леки мебели — казва Фертилити до гърдите ми. — Това е най-прекрасният ми спомен.

Танцуваме край статуи на светци от нечия чужда религия. За мен те са само камъни, оформени в обожествени непознати.

— Атлантическата вода беше толкова чиста. Стичаше се по голямото стълбище — казва Фертилити. — Ние просто си събухме обувките и продължихме да танцуваме.

Танцувайки, броейки едно-две-три, аз питам — сънува ли и тя такива сънища?

— Рядко — отвръща. — Не много. Все повече напоследък. Повече, отколкото ми се иска.

Питам я ще се самоубие ли тогава като брат си.

— Не — отговаря Фертилити, вдига глава и ми се усмихва.

Танцуваме. Едно, две, три.

— Няма да се застрелям за нищо на света. Може би ще взема хапчета.

Вкъщи е целият ми резерв от антидепресанти, приспивателни, седативи за държавна сметка. МАО-инхибитори в бонбониерата до златната ми рибка върху хладилника.

Танцуваме. Едно, две, три.

— Шегувам се — казва тя.

Танцуваме.

Пак обляга глава върху гърдите ми и казва:

— Зависи колко ужасни ще станат сънищата ми.