Оцелелият

42.

Казва се Фертилити Холис. Това е името й, без майтап, и именно за нея искам да разкажа на социалната си асистентка на другия ден.

Длъжен съм да се виждам със социалната си асистентка по един час веднъж седмично. В замяна получавам ваучерите, с които си плащам наема. Благодарение на програмата имам право на помощи за жилище. Безплатно държавно сирене, сухо мляко, мед и масло. Осигурена работа. Това са само част от привилегиите, предоставяни от Федералната програма за опазване на оцелелите. Кучешката ми колибка и сиренето от резерва. Кучешката ми работа с всичкото телешко, което мога да отмъкна вкъщи с автобуса. Колкото да свързваш двата края, ни повече, ни по-малко.

Не получаваш най-отбраното, нямаш право на паркинг за инвалиди, но веднъж седмично за един час получаваш социална асистентка. Всеки вторник моята идва в къщата, където работя, с безличната си служебна кола, с професионалното си съчувствие, с папките с историите на подопечните си и с километража, който отмерва разстоянието между визитите на разните й клиенти. Тази седмица има двайсет и четирима. Миналата бяха двайсет и шест.

Всеки вторник идва и ме изслушва.

Всяка седмица аз я питам колко оцелели остават в страната.

Тя е в кухнята с чаша дайкири и тортила-чипс. Обувките й са свалени и платнената й чанта с папки е върху кухненската маса между нас. Тя сваля кламера и прелиства формулярите със седмичната справка за клиентите, за да извади моята най-отгоре. Прокарва пръст по колонка от цифри и казва:

— Сто петдесет и седем оцелели. В цялата страна.

Започва да попълва датата и поглежда часовника, за да впише часа в седмичния ми формуляр. Обръща формуляра към мен, за да го прочета, и ми го подава да се подпиша в долния край. Това доказва, че е била тук. Че сме говорили. Споделяли сме. Подала ми е химикалка. Разтворили сме сърцата си. Чуй ме, излекувай ме, спаси ме, повярвай ми. Няма да й припишат вината, ако си прережа гърлото, след като си тръгне.

Докато се подписвам, ме пита:

— Познаваше ли жената, която работеше в голямата сиво-кафява къща надолу по улицата?

Не. Да. Така де, знам за кого говори.

— Едра жена. Дълга руса коса на плитка — казва социалната ми асистентка. — Е, преди две нощи излезе от списъка. Обесила се е с кабел.

Социалната асистентка поглежда ноктите си — първо с пръсти, свити към дланите, после с широко разперени пръсти. Започва да рови в платнената си чанта и изважда шишенце със светлочервен лак.

— Е — казва тя, — отдъхнах си. Не я харесвах.

Аз й подавам формуляра и питам:

— Някой друг?

— Един градинар — отговаря.

Разклаща до ухото си светлочервеното шишенце с издължен бял капак. С другата си ръка прелиства формулярите и открива един. Обръща го към мен да видя тазседмичната справка за клиент номер 134, подпечатана с огромна червена дума „ОСВОБОДЕН“. Следва датата.

Печатът е наследство от болнична програма. В някоя друга програма „ОСВОБОДЕН“ е означавало, че пациентът е изписан. Сега означава, че е мъртъв. Никой не искал да поръчва печат с надпис „МЪРТЪВ“. Асистентката ми го каза преди няколко години, когато самоубийствата започнаха отново. Пръст си и в пръст ще се върнеш. Пепел си и в пепел ще се превърнеш. Така се рециклират нещата.

— Изпил е някакъв хербицид — казва тя. Ръцете й въртят капачката: Въртят я. Въртят я, докато кокалчетата й побеляват. — Тези хора са се заинатили да ме изложат.

Чуква шишенцето в ръба на масата и пак се опитва да го отвори.

— Ето — подава ми го през масата. — Отвори ми го, моля те.

Отвинтвам капачката, няма проблем, и й връщам шишенцето.

— Познаваше ли ги? — пита тя.

Ами… не. Не ги познавах. Знам кои са, но не ги помня отпреди. Не ги помнех от детството си, но през последните години ги бях виждал в квартала. Още носеха старото задължително църковно облекло. Мъжът носеше широки панталони с тиранти и ризи с дълъг ръкав, закопчани догоре дори в най-горещите летни дни. Жената беше с безлична бежова рокля, с каквито ходеха жените в църковната колония. Още си слагаше боне. Мъжът не сваляше широкополата шапка — сламена лете, от черен филц зиме.

Да. Добре де. Виждал съм ги. Набиваха се в очи.

— Когато ги видя — пита социалната асистентка, прокарвайки четчицата, червено върху червено, по дължината на всеки нокът, — развълнува ли се? Натъжават ли те срещите с хора от някогашната ти църква? Разплака ли се? Или се ядоса, като видя хора, облечени както някога, когато си бил част от църквата?

Телефонът звъни.

— Припомнят ли ти за родителите?

Телефонът звъни.

— Разгневен ли си от случилото се със семейството ти?

Телефонът звъни.

— Спомняш ли си живота преди самоубийствата?

Телефонът звъни.

Социалната асистентка казва:

— Ще ми отговориш ли?

След малко. Първо трябва да сверя дневния си график. Вдигам дебелия бележник да й покажа списъка с всичко, което съм длъжен да направя днес. Хората, за които работя, ми звънят, за да ме хванат натясно. Опазил ме Бог да съм вътре и да вдигна телефона, ако точно в тази минута трябва да съм навън и да чистя басейна.

Телефонът звъни.

Според дневния ми график трябва да чистя с пара пердетата в синята гостна. Каквото и да означава това.

Социалната асистентка чупи парченцата чипс и аз й махвам да не вдига шум.

Телефонът звъни и аз отговарям.

Телефонът крещи:

— Какво ще ни кажеш за банкета тази вечер?

— Спокойно — отвръщам. — Нищо сложно. Филе от сьомга. Моркови на хапки. Задушена цикория.

— Какво е това?

Препечени листа, обяснявам. Ядат се с виличката най-вляво. Със зъбците надолу. Виждали сте задушена цикория. Знам, че знаете какво е задушена цикория. Миналата година ви сервираха на едно коледно парти. Харесвате цикория. Изяжте само три хапки, казвам на телефона. Гарантирам, че ще ви хареса.

Телефонът пита:

— Ще почистиш ли петната от полицата над камината?

В бележника с графика ми тази задача е предвидена за утре.

— О — казва телефонът, — забравихме.

Да. Как не! Забравихте.

Невестулки.

Приличам ви на джентълмен на джентълмените? Грешите и в двата случая.

— Нещо друго, което трябва да знаем?

Днес е Денят на майката.

— О, мамка му! Мътните го взели! — казва телефонът. — Изпрати ли нещо? Прикри ли ни?

Разбира се. Поръчах по един красив букет за майките им и цветарят ще им изпрати сметката.

— Какво написа в картичките?

„На скъпата ми майка, която обичам и винаги помня. Никой любящ син/дъщеря не е имал по-грижовна майка. С най-дълбоки чувства. Следва съответният подпис.“ И накрая послеслов: „Хербарият не отстъпва по прелест на разцъфналото цвете.“

— Звучи добре. Ще ги усмири за една година — казва телефонът. — Не забравяй да полееш всички цветя на слънчевата веранда. Пише го в графика.

После затварят. Не се налага да ми напомнят задачите. Просто държат да имат последната дума.

Тяхна воля.

Социалната асистентка размахва длан с прясно лакираните си нокти пред устата си и ги духа да изсъхнат. Между дългите издишвания пита:

— Семейството ти?

Духа ноктите си.

Пита:

— Майка ти?

Духа ноктите си.

— Помниш ли майка си?

Духа ноктите си.

— Мислиш ли, че е почувствала нещо?

Духа ноктите си.

— Искам да кажа, когато се е самоубила?

Евангелие от Матея, Двайсет и четвърта глава, тринайсети стих: „А който претърпи докрай, той ще бъде спасен.“

Според графика ми трябва да почиствам филтъра на климатика. Да избърша праха в зелената дневна. Да излъскам месинговите дръжки на вратите. Да рециклирам старите вестници.

Часът почти изтича и аз така и не успях да разкажа за Фертилити Холис. Как се срещнахме в мавзолея. Разхождахме се из галериите цял час и тя ми разказваше за различните течения в изкуството на двайсети век и как изобразяват разпнатия Исус. В най-старото крило на мавзолея, крилото, наречено „Покой“, Исус е изпит и романтичен с огромни влажни женски очи и дълги мигли. В крилото, построено през трийсетте, Исус е реалист с грамадни мускули като супергерой. През четирийсетте, в крилото „Вечност“, Исус става абстрактна сбирщина от плоскости и кубове. Исус от шейсетте е лакирано дърво, скелет а ла датски модернизъм. Исус от шейсетте е сглобен от заковани дъски.

Няма крило от седемдесетте, а в крилото от осемдесетте няма Исус. Има само един и същи светски зелен мрамор и месинг като в супермаркет.

Фертилити говореше за изкуство и ние обикаляхме „Съзерцание“, „Блаженство“, „Покой“, „Вечност“, „Спасение“, „Откровение“ и „Омая“.

Тя ми каза, че името й е Фертилити Холис.

Казах й да ме нарича Тендър Брансън. Това е най-близо до представата ви за име като име.

Всяка седмица отсега нататък тя ще посещава криптата на брат си. Обеща да дойде следващата сряда.

Социалната асистентка пита:

— Минаха десет години. Защо отказваш да си искрен и да споделиш какво изпитваш към покойното си семейство?

— Съжалявам — казвам й, — но наистина трябва да се залавям за работа.

Казвам й, че часът ни е изтекъл.