Казва се Фертилити Холис. Това е името й, без майтап, и именно за нея искам да разкажа на социалната си асистентка на другия ден.
Длъжен съм да се виждам със социалната си асистентка по един час веднъж седмично. В замяна получавам ваучерите, с които си плащам наема. Благодарение на програмата имам право на помощи за жилище. Безплатно държавно сирене, сухо мляко, мед и масло. Осигурена работа. Това са само част от привилегиите, предоставяни от Федералната програма за опазване на оцелелите. Кучешката ми колибка и сиренето от резерва. Кучешката ми работа с всичкото телешко, което мога да отмъкна вкъщи с автобуса. Колкото да свързваш двата края, ни повече, ни по-малко.
Не получаваш най-отбраното, нямаш право на паркинг за инвалиди, но веднъж седмично за един час получаваш социална асистентка. Всеки вторник моята идва в къщата, където работя, с безличната си служебна кола, с професионалното си съчувствие, с папките с историите на подопечните си и с километража, който отмерва разстоянието между визитите на разните й клиенти. Тази седмица има двайсет и четирима. Миналата бяха двайсет и шест.
Всеки вторник идва и ме изслушва.
Всяка седмица аз я питам колко оцелели остават в страната.
Тя е в кухнята с чаша дайкири и тортила-чипс. Обувките й са свалени и платнената й чанта с папки е върху кухненската маса между нас. Тя сваля кламера и прелиства формулярите със седмичната справка за клиентите, за да извади моята най-отгоре. Прокарва пръст по колонка от цифри и казва:
— Сто петдесет и седем оцелели. В цялата страна.
Започва да попълва датата и поглежда часовника, за да впише часа в седмичния ми формуляр. Обръща формуляра към мен, за да го прочета, и ми го подава да се подпиша в долния край. Това доказва, че е била тук. Че сме говорили. Споделяли сме. Подала ми е химикалка. Разтворили сме сърцата си. Чуй ме, излекувай ме, спаси ме, повярвай ми. Няма да й припишат вината, ако си прережа гърлото, след като си тръгне.
Докато се подписвам, ме пита:
— Познаваше ли жената, която работеше в голямата сиво-кафява къща надолу по улицата?
Не. Да. Така де, знам за кого говори.
— Едра жена. Дълга руса коса на плитка — казва социалната ми асистентка. — Е, преди две нощи излезе от списъка. Обесила се е с кабел.
Социалната асистентка поглежда ноктите си — първо с пръсти, свити към дланите, после с широко разперени пръсти. Започва да рови в платнената си чанта и изважда шишенце със светлочервен лак.
— Е — казва тя, — отдъхнах си. Не я харесвах.
Аз й подавам формуляра и питам:
— Някой друг?
— Един градинар — отговаря.
Разклаща до ухото си светлочервеното шишенце с издължен бял капак. С другата си ръка прелиства формулярите и открива един. Обръща го към мен да видя тазседмичната справка за клиент номер 134, подпечатана с огромна червена дума „ОСВОБОДЕН“. Следва датата.
Печатът е наследство от болнична програма. В някоя друга програма „ОСВОБОДЕН“ е означавало, че пациентът е изписан. Сега означава, че е мъртъв. Никой не искал да поръчва печат с надпис „МЪРТЪВ“. Асистентката ми го каза преди няколко години, когато самоубийствата започнаха отново. Пръст си и в пръст ще се върнеш. Пепел си и в пепел ще се превърнеш. Така се рециклират нещата.
— Изпил е някакъв хербицид — казва тя. Ръцете й въртят капачката: Въртят я. Въртят я, докато кокалчетата й побеляват. — Тези хора са се заинатили да ме изложат.
Чуква шишенцето в ръба на масата и пак се опитва да го отвори.
— Ето — подава ми го през масата. — Отвори ми го, моля те.
Отвинтвам капачката, няма проблем, и й връщам шишенцето.
— Познаваше ли ги? — пита тя.
Ами… не. Не ги познавах. Знам кои са, но не ги помня отпреди. Не ги помнех от детството си, но през последните години ги бях виждал в квартала. Още носеха старото задължително църковно облекло. Мъжът носеше широки панталони с тиранти и ризи с дълъг ръкав, закопчани догоре дори в най-горещите летни дни. Жената беше с безлична бежова рокля, с каквито ходеха жените в църковната колония. Още си слагаше боне. Мъжът не сваляше широкополата шапка — сламена лете, от черен филц зиме.
Да. Добре де. Виждал съм ги. Набиваха се в очи.
— Когато ги видя — пита социалната асистентка, прокарвайки четчицата, червено върху червено, по дължината на всеки нокът, — развълнува ли се? Натъжават ли те срещите с хора от някогашната ти църква? Разплака ли се? Или се ядоса, като видя хора, облечени както някога, когато си бил част от църквата?
Телефонът звъни.
— Припомнят ли ти за родителите?
Телефонът звъни.
— Разгневен ли си от случилото се със семейството ти?
Телефонът звъни.
— Спомняш ли си живота преди самоубийствата?
Телефонът звъни.
Социалната асистентка казва:
— Ще ми отговориш ли?
След малко. Първо трябва да сверя дневния си график. Вдигам дебелия бележник да й покажа списъка с всичко, което съм длъжен да направя днес. Хората, за които работя, ми звънят, за да ме хванат натясно. Опазил ме Бог да съм вътре и да вдигна телефона, ако точно в тази минута трябва да съм навън и да чистя басейна.
Телефонът звъни.
Според дневния ми график трябва да чистя с пара пердетата в синята гостна. Каквото и да означава това.
Социалната асистентка чупи парченцата чипс и аз й махвам да не вдига шум.
Телефонът звъни и аз отговарям.
Телефонът крещи:
— Какво ще ни кажеш за банкета тази вечер?
— Спокойно — отвръщам. — Нищо сложно. Филе от сьомга. Моркови на хапки. Задушена цикория.
— Какво е това?
Препечени листа, обяснявам. Ядат се с виличката най-вляво. Със зъбците надолу. Виждали сте задушена цикория. Знам, че знаете какво е задушена цикория. Миналата година ви сервираха на едно коледно парти. Харесвате цикория. Изяжте само три хапки, казвам на телефона. Гарантирам, че ще ви хареса.
Телефонът пита:
— Ще почистиш ли петната от полицата над камината?
В бележника с графика ми тази задача е предвидена за утре.
— О — казва телефонът, — забравихме.
Да. Как не! Забравихте.
Невестулки.
Приличам ви на джентълмен на джентълмените? Грешите и в двата случая.
— Нещо друго, което трябва да знаем?
Днес е Денят на майката.
— О, мамка му! Мътните го взели! — казва телефонът. — Изпрати ли нещо? Прикри ли ни?
Разбира се. Поръчах по един красив букет за майките им и цветарят ще им изпрати сметката.
— Какво написа в картичките?
„На скъпата ми майка, която обичам и винаги помня. Никой любящ син/дъщеря не е имал по-грижовна майка. С най-дълбоки чувства. Следва съответният подпис.“ И накрая послеслов: „Хербарият не отстъпва по прелест на разцъфналото цвете.“
— Звучи добре. Ще ги усмири за една година — казва телефонът. — Не забравяй да полееш всички цветя на слънчевата веранда. Пише го в графика.
После затварят. Не се налага да ми напомнят задачите. Просто държат да имат последната дума.
Тяхна воля.
Социалната асистентка размахва длан с прясно лакираните си нокти пред устата си и ги духа да изсъхнат. Между дългите издишвания пита:
— Семейството ти?
Духа ноктите си.
Пита:
— Майка ти?
Духа ноктите си.
— Помниш ли майка си?
Духа ноктите си.
— Мислиш ли, че е почувствала нещо?
Духа ноктите си.
— Искам да кажа, когато се е самоубила?
Евангелие от Матея, Двайсет и четвърта глава, тринайсети стих: „А който претърпи докрай, той ще бъде спасен.“
Според графика ми трябва да почиствам филтъра на климатика. Да избърша праха в зелената дневна. Да излъскам месинговите дръжки на вратите. Да рециклирам старите вестници.
Часът почти изтича и аз така и не успях да разкажа за Фертилити Холис. Как се срещнахме в мавзолея. Разхождахме се из галериите цял час и тя ми разказваше за различните течения в изкуството на двайсети век и как изобразяват разпнатия Исус. В най-старото крило на мавзолея, крилото, наречено „Покой“, Исус е изпит и романтичен с огромни влажни женски очи и дълги мигли. В крилото, построено през трийсетте, Исус е реалист с грамадни мускули като супергерой. През четирийсетте, в крилото „Вечност“, Исус става абстрактна сбирщина от плоскости и кубове. Исус от шейсетте е лакирано дърво, скелет а ла датски модернизъм. Исус от шейсетте е сглобен от заковани дъски.
Няма крило от седемдесетте, а в крилото от осемдесетте няма Исус. Има само един и същи светски зелен мрамор и месинг като в супермаркет.
Фертилити говореше за изкуство и ние обикаляхме „Съзерцание“, „Блаженство“, „Покой“, „Вечност“, „Спасение“, „Откровение“ и „Омая“.
Тя ми каза, че името й е Фертилити Холис.
Казах й да ме нарича Тендър Брансън. Това е най-близо до представата ви за име като име.
Всяка седмица отсега нататък тя ще посещава криптата на брат си. Обеща да дойде следващата сряда.
Социалната асистентка пита:
— Минаха десет години. Защо отказваш да си искрен и да споделиш какво изпитваш към покойното си семейство?
— Съжалявам — казвам й, — но наистина трябва да се залавям за работа.
Казвам й, че часът ни е изтекъл.