Оцелелият

43.

Според дневния график се опитвам да запазя равновесие. Стоя на върха на стълбата и ръцете ми са пълни с изкуствени цветя — рози, маргаритки, делфиниуми и така нататък. Внимавам да не падна, пръстите ми се присвиват трескаво в обувките. Вземам поредния изкуствен букет, а в джоба на ризата ми е сгънат некролог от миналата седмица.

Мъжът, когото убих миналата седмица, е някъде наоколо. Което е останало от него. Онзи с револвера под брадичката, дето седеше сам в апартамента си и ме молеше по телефона да му кажа една убедителна причина да не дръпне спусъка. Непременно ще го намеря. Тревър Холис.

Напуснал ни, но завинаги незабравим.

Почива в мир.

Загърбил земния живот.

Или пък той ще ме намери. Отколешната ми надежда.

На върха на стълбата съм — на двайсет, двайсет и пет, трийсет крачки над пода на галерията се преструвам, че каталогизирам поредното изкуствено цвете. Очилата ми се плъзват в края на носа, моливът ми изписва думи в бележника. Екземпляр номер 786, пиша, е червена роза на около стотина година.

Надявам се всички други тук да са мъртви.

Работата ми изисква да украсявам къщата, която чистя, със свежи цветя. Да ги бера от градината, за която трябва да се грижа.

Важно е да разберете, че не плячкосвам гробове.

Венчелистчетата и чашката на розата са от червен целулоид. Създаден през 1863 година, целулоидът е най-старият и най-нетрайният вид пластмаса. Записвам в бележника, че листата на розата са от зелен целулоид.

Спирам да пиша и надзъртам над очилата. Надолу, чак в дъното на галерията и толкова далеч, че е само микроскопично черно очертание на фона на огромния витраж, има някой. Витражът е изображение на някакво място — Содом, Йерихон или Храма на Соломон, лумнал в старозаветни пламъци, безмълвни и ярки. Огнени пламъци като сгърчени червени и оранжеви пера се вият около срутени каменни отломки, колони и корнизи и от тях излиза силует в къса черна рокля и се уголемява. Тя приближава към мен.

И аз се надявам да е мъртва. Тайничко си пожелавам романс с това мъртво момиче. Мъртво момиче. Което и да е мъртво момиче. Не съм придирчив.

Лъжа хората, че изследвам еволюцията на изкуствените цветя по време на индустриалната революция.

Предполага се, че пиша дисертация по природен дизайн. Защо съм толкова възрастен? Защото съм докторант.

Момичето е с дълга червена коса, каквато днешните жени си пускат само ако изповядват някоя ортодоксална религия. От толкова високо на стълбата тънките малки ръце и крака на момичето ме карат да надничам и пак да надничам, и да се питам дали някой ден няма да стана педофил.

Макар да не е най-старият екземпляр в изследването ми, розата, която се преструвам, че изучавам, е най-крехката. Женският полов орган — пестикът, който включва близалцето, плодника и яйчника — е от черен кехлибар. Мъжкият полов орган — тичинките — е от телени жички с миниатюрен стъклен прашник.

Работата ми изисква да отглеждам цветя в градината, но не мога. Не мога да отгледам и бурен.

Заблуждавам себе си, че съм тук да събирам цветя, свежи цветя за къщата. Крада изкуствени цветя за градината. Хората, за които работя, гледат градината само отвътре и аз набучвам голата земя с фалшива зеленина, папрат и бръшлян, а после забивам изкуствени цветя според сезона. Градината е красива, стига да не се вглеждате твърде отблизо.

Цветята изглеждат толкова живи. Толкова естествени. Толкова умиротворени.

Най-доброто място да откриеш луковици за оранжерията е кофата за отпадъци зад мавзолея. Там са захвърлени пластмасови саксии със спящи луковици — хиацинти и лалета, тигрови лилии, нарциси и минзухари, готови да ги отнесеш у дома и да ги съживиш.

Екземпляр номер 786, записвам си, е открит във ваза в крипта 2387, в най-високата редица в невзрачната южна галерия на седмия етаж в крило „Покой“. Местоположението, записвам си, трийсет метра над пода на галерията, сигурно е причина за почти отличното състояние на розата, намерена върху една от най-старите крипти в едно от първите крила на Колумбийския мемориален комплекс.

После открадвам розата.

Какво казвам на хората, които ме виждат тук, е съвсем друга история.

Официалната версия защо съм тук е, че този мавзолей подслонява най-добрите образци на изкуствени цветя от средата на деветнайсети век. Всяко от шестте главни крила — „Покой“, „Блаженство“, „Вечност“, „Умиротворение“, „Хармония“ и „Нова надежда“ — е високо от пет до осемнайсет етажа. Циментовите галерии в стените са дебели по над два метра, за да побират и най-дългите ковчези по дължина. В огромния лабиринт от галерии не циркулира въздух. Рядко идват посетители. И обикновено се задържат за кратко. Средната годишна температура и влажност са ниски и постоянни.

Най-старите екземпляри са наследили културата на викторианския цветен език. Според класиката „Le langage des fleurs“ от мадам Дьо ла Тур пурпурният люляк означава смърт. Белият люляк (Genus Syringa) символизира първата любов.

Здравецът означава благородство.

Лютичето — детинска наивност.

Понеже изработвали повечето изкуствени цветя за украса на шапки, мавзолеят приютява най-добрите екземпляри, запазени до наши дни.

Така казвам на хората. Моята официална версия на истината.

Види ли ме някой през деня, в повечето случаи съм кацнал на стълбата с бележник и молив. Задигам поредния букет изкуствени теменуги от някоя крипта високо на стената. „За семинара в колежа“, прошепвам, закрил с длани устата.

Провеждам проучване.

Понякога идвам късно нощем, когато всички са си тръгнали. Обикалям безцелно след полунощ и мечтая някоя вечер да открия зад ъгъла отворена крипта, а до нея — изсъхнал труп с кожа, спаружена по лицето, и костюм, втвърден и лекьосан от течностите, изтекли капка по капка от тялото му. Ще се натъкна на този скелет в някоя сумрачна галерия, където цари тишина, нарушавана единствено от бръмченето на флуоресцентната лампа, примигваща с последните си секунди живот, преди да ме остави сам в тъмнината, завинаги с това мъртво чудовище.

Очите на скелета ще са черни дупки и аз искам да видя как се препъва слепешката в мрака и по студената мраморна стена се размазват петна, от изгнила плът, разголваща костите под дланите. Изнурената му уста виси зейнала, изгубеният нос е само две черни кухини, широката риза виси над ключиците.

Търся имена, познати ми от некролозите. Гравирани завинаги тук са имената на хората, послушали съвета ми.

Действай! Самоубий се!

Любим син. Любяща дъщеря. Всеотдаен приятел.

Дръпни спусъка.

Възвишена душа.

Ето ме. Време е за мъст. Предизвиквам те.

Ела и ме вземи.

Искам да ме гонят зомбита, зажаднели за плът.

Искам да мина край мраморната плоча над някоя крипта и да чуя как нещо дращи и се гърчи вътре. Нощем притискам ухо към студения мрамор и чакам. Именно за това съм тук.

Екземпляр номер 786, записвам в бележника, има стебло от шапкарска мрежа, увито в зелен памук. Листата са от по-ситна мрежа.

Не че съм луд или нещо подобно, просто търся някакво доказателство, че смъртта не е краят. Дори подивели зомбита да ме сграбчат някоя нощ в някоя тъмна галерия, дори да ме разкъсат на парчета, това поне няма да е абсолютният край. Звучи обнадеждаващо.

Доказва, че съществува някаква форма на живот след смъртта и следователно ще умра щастлив. Затова чакам. Наблюдавам. Ослушвам се. Притискам ухо към всяка студена крипта. Записвам — „никакво движение в крипта 7896“.

Никакво движение в крипта 7897.

Никакво движение в крипта 7898.

Записвам — „екземпляр номер 45 е бяла роза от бакелит“. Най-старата синтетична пластмаса, бакелитът е изобретен през 1907 година, когато един химик загрял смес от фенол и формалдехид. В езика на викторианската култура бялата роза означава тишина.

Денят, в който срещам момичето, е най-добрият за документиране на нови цветя. Това е денят след Деня в памет на мъртвите, когато тълпите са се разотишли и ще се върнат чак след година. Безлюдно е, когато за пръв път виждам момичето, което се надявам да е мъртво.

След Деня в памет на мъртвите разсилният идва с контейнер за отпадъци на колелца и събира всички живи цветя. Цветарите наричат най-нискокачествените цветя „погребални букети“.

С разсилния сме се засичали, но никога не сме разговаряли. Човекът в синята униформа ме хвана веднъж, когато притисках ухо към една крипта. Кръгчето на фенера ме освети, но дори тогава той само извърна очи. Хванал обувката си, аз удрях с тока по стената: „Ехо!“ В морзов код питах: „Чува ли ме някой?“

Проблемът с погребалните букети е, че изглеждат добре само един ден. На другия започват да гният. Тоест цветята клюмват в бронзовите вази, монтирани до всяка крипта, висят потъмнели и повехнали, вонливите им сокове капят върху мраморния под и се съсирват в мухъл, и е твърде лесно да си представиш какво се случва на любимия, запечатан вътре.

След Деня в памет на мъртвите разсилният изхвърля цветята. Вехнещите цветя.

Непокътната остава новата реколта от изкуствени божури, толкова подгизнали от пурпурна боя, че копринените им чашки чернеят. Тази година има и парфюмирани пластмасови орхидеи. Струва си риска да откраднеш дългите изящни лиани от бяла и синя изкуствена коприна.

Най-старите екземпляри са изработени от шифон, дантела, кадифе, жоржет, крепон и бели сатенени панделки. Ръцете ми са пълни с кученца, сладък грах и салвия. Ружи, вечерничета и незабравки. Изкуствени и красиви, но твърди и остри, тазгодишните нови цветя са напръскани с чисти капчици от полиестерна роса.

Тази година това момиче носи с един ден закъснение безличен букет от полиестерни лалета и анемонии — класически викториански букет на скръбта и смъртта, на болката и самотата — а в далечния край на западната галерия, на шестия етаж в крило „Блаженство“, аз стоя върху своята стълба, водя си записки в полевия бележник и я наблюдавам.

Цветето пред мен е екземпляр номер 237 — следвоенна хризантема от изкуствена коприна. Следвоенна, защото през Втората световна война е нямало достатъчно коприна, нито пък изкуствена коприна и тел, та да правят изкуствени цветя. Военните цветя са от картон или от оризова хартия и дори в постоянните сухи двайсет градуса в Колумбийския мемориален комплекс тези цветя вече са се превърнали в прах.

През мен е крипта номер 678, Тревър Холис, на двайсет и четири, споминал се преди майка си, баща си и сестра си. Най-скъп. Любим син. Помним те с обич. Последната ми жертва. Открих го.

Крипта номер 678 е на редицата високо над пода на галерията. Единственият начин да погледнеш отблизо е или със стълба, или с асансьора за ковчези, и дори от върха на стълбата, две стъпала над безопасната височина, аз съзирам нещо различно в момичето. Нещо европейско. Нещо недохранено. Не че препоръчителната дневна дажба от храна и слънце са критерий за красота по северноамериканските стандарти. Има нещо восъчно в ръцете и краката й, които стърчат възбели от роклята. Представям си я зад телена мрежа. И у мен се надига отчаяна надежда, че може да е мъртва. Така се чувствам, когато гледам стари филми вкъщи и вампирите и зомбитата се надигат от гроба, жадни за човешка плът. Изпитвам същата отчаяна надежда при вида на лакомите немъртви и си мисля: „Моля те, моля те, моля те.“

Копнея да ме сграбчи мъртво момиче. Да допра ухо до гърдите му и да не чувам нищо. Дори да бъда сдъвкан от зомбита е по-окуражително от мисълта, че съм само плът и кръв, кости и кожа. Демон или ангел, или зъл дух, каквото и да е, мечтая да го видя. Призрак или дългокрако чудовище, няма значение, стига да ме улови за ръката.

От шестата редица крипти черната й рокля изглежда изгладена до блясък. Тънките й бели ръце и крака са сякаш стегнато увити в ултрамодерна нискокачествена човешка кожа. Дори от високо лицето й изглежда масово производство.

„Песен на песните“, Седма глава, втори стих: „О, как хубави са нозете ти в сандали, дъще именита! Облите ти бедра са като огърлие…“

Въпреки че навън слънцето огрява всичко, всичко вътре е хладно на допир. Лъчите струят през цветно стъкло. Мирише на дъжд, пропит в циментовите стени. Всичко е като досег на полиран мрамор. Звуците долитат отнякъде — капки стар дъжд, стичащи се из улеите, капки дъжд през таванските прозорци, капки дъжд в непродадените крипти.

Къдрави въздушни силуети от прахоляк, пърхот и косъмчета блуждаят по пода. Хората ги наричат призрачни барабонки.

Момичето вдига очи и няма как да не ме е видяло. После тръгва безшумно с меките си черни обувки по мраморния под.

Лесно можеш да се изгубиш тук. Коридорите се вливат в коридори под странни ъгли. Трябва ти карта, за да откриеш точната крипта. Галериите се нижат една след друга в телескопични пейзажи, толкова безкрайни, че резбованата пейка или мраморната статуя в дъното придобиват неописуеми форми. Меките пастелни тонове на мрамора се повтарят отново и отново, за да не се паникьосаш, след като се изгубиш.

Момичето застава до стълбата и аз съм хванат в капан горе, в ничията земя между нея под краката ми и ангелското небе, изрисувано на тавана. Стената от гладки мраморни крипти ме отразява в цял ръст между епитафите.

Каменна плоча, издигната в чест на…

Възправен тук…

Издигнат в знак на обич…

Самият аз.

Студените ми пръсти се вкопчват в молива. Екземпляр номер 98 е розова камелия от китайска коприна. Безукорното розово показва, че култивираната коприна е изварена в сапунена вода. Теленото стъбло е увито в естествено зелен полипропилен. Камелията трябва да означава ненадминато съвършенство.

Стандартното като маска лице на момичето се вдига към мен от долния край на стълбата. Как да различа дали е жива, или е дух? Не знам. Роклята й ми пречи да видя дали гърдите й се повдигат. Въздухът е твърде топъл, та от устата й да излитат облачета.

„Песен на песните“, Седма глава, трети стих: „Коремът ти е като кръгло блюдо, в което ароматното вино се не свършва; утробата ти — купѐн пшеница, обиколен с кринове…“

Библията често смесва секса и храната.

Тук, с екземпляр номер 136 — малки раковини, оцветени в розово, за да наподобят розови пъпки, и с екземпляр номер 78, бакелитов нарцис, аз искам да се отпусна в прегръдката на студените й мъртви ръце и да чуя, че животът няма абсолютен край. Животът ми не е долнокачествен погребален букет, който утре ще изгние и името ми в некролога ще ме надживее.

Този лабиринт от мраморни стени със запечатани в тях хора създава усещане, че сме в препълнена сграда сред многолюдно гъмжило, но същевременно сме сами. Цяла година може да изтече между първия й въпрос и моя отговор.

Дъхът ми замъглява гравираните дати, които обрамчват краткия живот на Тревър Холис. Епитафът гласи:

Тревър Холис, покажи най-тъмната си страна. Предизвиквам те, ела и потърси възмездие.

С отметната глава момичето ми се усмихва. На фона на сивия камък червената му коса пламти и то ми казва:

— Донесъл си цветя.

Ръцете ми трепват и няколко виолетки, маргаритки и далии политат надолу към нея.

Тя улавя една хортензия и казва:

— Никой не е идвал тук след погребението.

„Песен на песните“, Седма глава, четвърти стих: „Двете твои ненки — като две яренца, сърнински близначета.“

Устата й с твърде тънки червени устни изглежда като изрязана с нож. Тя изрича:

— Привет. Аз съм Фертилити.

Вдига цветята и ги протяга нагоре, все едно не съм невъзможно далеч от нея, и пита:

— Откъде познаваш брат ми Тревър?