Оцелелият

46.

Така живея, че не успявам дори да овалям една телешка пържола в галета.

Някои вечери е различно — риба или пиле. Но щом понеча да потопя месото в разбитото яйце, някоя смутна душа тутакси ми се обажда по телефона.

Така е почти всяка нощ.

Днес ми звъни момиче от дискотека. Единствената дума, която успявам да различа, е „отзад“.

Тя казва: „задник“.

Казва и нещо, което би могло да е „мишка“ или „нищо“. Няма начин да попълня празнотите и ето ме в кухнята — сам и крещящ да надвикам танцувалния коктейл. Гласът е младежки, но долавям умора, решавам да я попитам дали ми се доверява. Изморена ли се чувства или наранена? Питам я, ако има само едно средство да сложи край на болката, дали ще се възползва?

Златната ми рибка плува развълнувано в аквариума върху хладилника и аз се пресягам и пускам един валериан във водата.

Крещя на момичето: до гуша ли й е дошло?

Крещя й: „Няма да стоя тук и да те слушам как хленчиш.“

Да се мъча да променя живота й е огромна загуба на време. Хората не искат животът им да потръгне. Никой не иска проблемите му да секнат. Драмите им. Лудостите им. Да разплетат конците на историите им. Да разчистят кашите им. Защото какво ще им остане? Само голямото страшно неизвестно.

Повечето, които ми се обаждат, вече знаят какво искат. Някои искат да умрат, но очакват одобрението ми. Някои искат да умрат, но им трябва малко насърчение. Лек подтик. Склонните към самоубийство не се отличават с особено чувство за хумор. Една погрешна дума, и на другата седмица са некролог. И без това не се задълбочавам много-много в повечето обаждания. В повечето случаи решавам кой да умре и кой да живее само по интонацията на човека.

С момичето от дискотеката сме в задънена улица, та й казвам:

— Самоубий се.

— Какво? — чувам я.

Самоубий се.

— Какво? — казва тя.

Опитай с барбитурати и алкохол и си пъхни главата в сухо найлоново пликче.

— Какво? — казва тя.

С една ръка няма как да оваляш пържола в галета и аз й крещя — сега или никога. Дръпни спусъка или недей. С нея съм. Няма да умре сама. Но не разполагам с цяла нощ.

Звучи като част от танцовия коктейл, а когато тя се разплаква не на шега, аз затварям.

Не ми стига телешката пържола, ами тези хора искат да им подредя живота.

Стискам телефона с една ръка и се мъча да полепя галета по другата пържола. Защо трябва да е толкова трудно? Топиш пържолата в сурово яйце. После я изцеждаш и накрая — трохите. Проблемът с котлета е, че се провалям с галетата. На някои места месото е оголено. На други слоят е толкова дебел, че не личи какво има отдолу.

Навремето се забавлявах много. Хората ти се обаждат, преди да извършат самоубийството. Обаждат се жени. Стоя по боксерки със златната си рибка в мръсната кухня, овалвам пържола в галета и слушам нечии молитви. Сервирам напътствия или възмездие.

Обаждат се мъже. Заспал съм дълбоко и телефонът звъни. Звънят по цяла нощ, ако не изключа телефона. Някакъв несретник звъни посред нощ, когато затварят баровете, и ми казва, че седи по турски на пода в апартамента си. Заспи ли, винаги го спохождат ужасни кошмари. В сънищата си вижда как се разбиват самолети, пълни с хора. Толкова е истинско, а никой не му помага. Не може да спи. Не му помагат. Казва ми, че притиска дуло на револвер към брадичката си, и настоява да му посоча една убедителна причина да не дръпне спусъка.

Не може да живее с виденията от бъдещето и неспособен да спаси никого.

Обаждат се жертви. Хронични страдалци. Обаждат се. Разнообразяват дните ми. По-добре от телевизията.

Казвам му: „Давай! Сънен съм. Три през нощта е, а сутринта съм на работа.“ Казвам му: „Побързай, че ще заспя пак. Дърпай спусъка.“

Обяснявам му, че светът не е чак толкова прекрасен, та да остава тук и да страда. Свят, дрън-дрън.

Работата ми е да почиствам къщи. Черноработник на пълен работен ден. Бог на хонорар.

Опитът ми подсказва да отдръпна телефона от ухото си, когато дочуя нежното прищракване на спусъка. Следва гръм, статично електричество и някъде, на някакъв под издрънчава слушалка. Аз съм последният, разговарял с него, и заспивам дълбоко още преди звънът в тъпанчетата ми да започне да стихва.

Следващата седмица ще чакам некролога — колонка от шест реда за нищо съществено. Некрологът е необходим. Иначе ще се чудиш дали се е случило, или е било просто сън.

Не очаквам да разберете.

Става дума за по-различно развлечение. Тръпка е да притежаваш такава власт. В некролога мъжът с револвера се казваше Тревър Холис и откритието, че е истински, е чудесно. Убийство е, но не е. Зависи на кого ще го припишете. Дори не мога да твърдя, че посредничеството при кризисни ситуации беше моя идея.

Истината е, че светът е ужасен и аз прекратих страданията му.

Идеята се породи случайно, когато един вестник писа за действителна гореща линия за критични ситуации. Във вестника бяха дали моя телефон по погрешка. Печатна грешка. Никой не прочете поправката, която публикуваха на другия ден, и хората започнаха да ми звънят денонощно с проблемите си.

Не мислете, моля ви, че съм тук в ролята на спасител. Да бъдеш или не, аз не отговарям за решението. И не ми е чуждо желанието да разговарям с жените така. Уязвими жени. Емоционални развалини.

„Макдоналдс“ без малко не ме наеха веднъж, а аз кандидатствах само за да се срещам с по-млади жени. Чернокожи, латиноамериканки, бели, китайки. На видно място във формуляра за кандидатстване пишеше, че „Макдоналдс“ наема хора от различни раси и етнически групи. Момичета, момичета, момичета, в бюфетен стил. Във формуляра е отбелязано също така, че ако страдате от някое от следните заболявания:

или кампилобактер, не можете да работите в „Макдоналдс“. Това е по-сигурна гаранция, отколкото ако се запознавате с момичета на улицата. Винаги трябва да се внимава. Поне в „Макдоналдс“ са заявили черно на бяло, че са чисти. Плюс това шансът да са млади е много голям. Пъпчиво млади. Кикотещо се млади. Наивно млади и глупави като мен.

Осемнайсет, деветнайсет, двайсетгодишни момичета, с които искам само да разговарям. Колежанки. Гимназистки. Еманципирани екземпляри от малцинствата.

Също като момичетата-самоубийци, които ми се обаждат. Повечето са толкова млади. Разплакани пред уличните телефони, с мокри от дъжда коси, те ми се обаждат да ги спася. Свити на кълбо в леглото дни наред. Обаждат се на мен. Месията. Обаждат ми се. Спасителят. Хлипат, задушават се и ми разказват всичко, което пожелая, до най-малката подробност.

Толкова е прекрасно понякога да ги слушаш в мрака. Момичето ми се доверява. Стиснал слушалката с една ръка, мога да си представя, че другата ми ръка е тя.

Не че искам да се оженя. Боготворя мъжете, посветили се на затворнически режим.

След като вестникът поправи грешката с телефонния номер, обажданията понамаляха. Хората, които ми звъняха отначало, или бяха мъртви, или им беше втръснало от мен. Не се обаждаха нови. Не ме наеха в „Макдоналдс“ и изработих купчина големи лепкави обяви.

Обявите трябва да изпъкват. Да се разчитат лесно нощем дори от хора, просълзени от наркотици или алкохол. Моите обяви са черно-бели. Черните букви казват: „Дайте на себе си и на живота си последен Шанс. Обадете ми се за помощ.“ Следва телефонният ми номер.

Втората ми обява беше: „Ако сте младо, сексуално разкрепостено момиче с проблеми с алкохола, потърсете необходимата помощ. Обадете се.“ Следва номерът ми.

Послушайте ме. Не разлепяйте от втория вид обяви. Някой от полицията непременно ще ви посети. Ще ви издирят чрез телефонния номер и ще впишат името ви в списък с вероятни измамници. И докато свят светува, ще чувате тихото прищракване, щрак… щрак… на подслушвателното устройство.

Доверете ми се.

Ако разлепите първата обява, хората ще започнат да ви се обаждат, за да признават грехове, да се оплакват, да искат съвет, да търсят одобрение.

Момичетата, които срещате, никога не са особено далеч от най-лошия си сценарий. Харем от жени ще стискат телефонните слушалки с побелели кокалчета и ще ви молят да им се обадите пак, непременно, моля ви, обадете се пак. Моля ви.

Наречете ме сексуален хищник, ако щете, но когато си представям хищници, се сещам за лъвове, тигри, големи котки, акули. Не става дума за връзка хищник-жертва. Нито за мършояд, лешояд, разкикотена хиена пред труп. Нито за паразит и приемник.

Всички сме нещастни заедно.

Става дума за обратната страна на престъпление без жертва.

Най-важното е да разлепите обявите по обществените телефони. Пробвайте в мръсни телефонни кабини край мостове над дълбоки води. До барове, от които изхвърлят самотниците, когато изтече работното време.

За нула време сте в бизнеса.

Ще ви трябва един от онези телефони със спикер, за да звучи гласът ви, сякаш идва нейде от дълбоко. Тогава хората в криза ще ви се обаждат и ще чуват как пускате тоалетното казанче. Ще чуват бученето на сокоизстисквачката и ще разбират, че пет пари не давате.

Тези дни ми се иска да имам от онези телефони, безжичните, със слушалки. Нещо като уокмен на човешката нищета. Живей или умри. Секс или смърт. Така ежечасно можете да вземате хендсфрий решения, когато хората се обаждат да обсъдите ужасните им грехове. Опрощавате. Осъждате. Давате на отчаяни мъже телефонните номера на момичета в същото положение.

Като при повечето молитви ще чувате предимно оплаквания и желания. Помогни ми. Изслушай ме. Прости ми.

Телефонът вече звъни отново. Тънкият слой галета върху телешкия котлет е на път да ме сломи, а в слушалката плаче ново момиче. Веднага я питам дали ми се доверява. Питам я дали ще ми разкаже всичко.

Моята златна рибка и аз, и двамата сме тук, и плуваме на място.

Котлетът прилича на изгребан от котешка тоалетна.

За да успокоя момичето, да привлека вниманието му, разказвам историята на моята рибка. Тази рибка е номер шестстотин четирийсет и едно в един живот на постоянно съжителство със златни рибки. Родителите ми купиха първата, за да ме научат какво означава да обичаш и да се грижиш за друго живо Божие създание. Шестстотин и четирийсет рибки по-късно знам само, че всичко, което обичаме, умира. Още щом срещнете онзи, неповторимия, бъдете сигурни, че един ден ще го видите мъртъв и в Земята.