Оцелелият

13.

През втория ден на пътя зъбите ми се струват матови и жълти. Мускулите ми се отпускат. Не мога да живея като брюнет. Трябва ми малко време, само минутка, само трийсет секунди в светлината на прожекторите.

Независимо колко старателно го прикривам, частица по частица аз започвам да се разпадам.

Намираме се в Далас, Тексас и обмисляме дали да се настаним в половин „Вила Уилмингтън“ с плотове, имитиращи плочки, и биде в главната баня. Няма спалня, но има мокро помещение с проводници за пералня и сушилня. Разбира се, няма вода, ток и телефон. Има уреди с бадемов цвят в кухнята. Няма камина, но завесите в трапезарията се спускат чак до пода.

Това е, след като разгледахме повече къщи, отколкото паметта ми побира. Къщи с газови камини. Къщи с мебели във френски провинциален стил, огромни ниски масички със стъклени плотове и странично осветление.

Залязващото слънце е червено-златно на равния тексаски хоризонт. Намираме се на паркинг за камиони в даласките покрайнини. Харесах си къща с отделни спални за тримата, но без кухня. Адам си хареса къща само с две спални и кухня, но без баня.

Времето ни изтичаше. Слънцето изтляваше и шофьорите щяха да потеглят на нощното си пътешествие.

Кожата ми беше студена и обляна в пот. Болеше ме всичко, дори русите корени на косата ми. Свлякох се направо върху чакъла, в центъра на паркинга, и започнах да правя лицеви опори. Легнах по гръб и започнах да правя коремни преси с интензивност на конвулсии.

Подкожните тлъстини вече се трупаха. Коремните ми мускули изчезваха. Бицепсите ми увисваха. Трябваше ми бронзатор. Копнеех за солариум.

Само пет минути, умолявам Адам и Фертилити. Преди да хванем пътя отново, дайте ми пет минути в солариум.

— Няма начин, братле — казва Адам. — ФБР наблюдава всички фитнесзали и солариуми, и магазини за здравословна храна в Средния Запад.

Само след два дни ми се повдигаше от пърженото, което сервират на паркингите за камиони. Ядеше ми се селъри. Ядеше ми се грах. Мечтаех за овесени фибри и трици, за кафяв ориз и диуретици.

— Онова, което ти казах — Фертилити поглежда Адам, — вече започва. Трябва да го заключим някъде. Вече е в абстиненция. Губи концентрация.

Двамата ме натикаха в една „Мезон Елеганс“ точно когато шофьорът включваше двигателя. Наблъскаха ме в задната спалня с един гол матрак и огромна тоалетна масичка в средиземноморски стил с голямо огледало над нея. Чувах как трупат средиземноморски мебели пред вратата на спалнята — дивани, масички и лампи като винени бутилки, игрални масички и табуретки.

Тексас пробягва отвън прозореца. В здрача се мярва табела с надпис: „Оклахома 250 мили“. Цялата стая трепери. Стените са покрити с тапети на жълти цветчета, вибриращи толкова бързо, че ми се повдига. Където и да застана в тази стая, виждам образа си в огледалото.

Кожата ми побелява без ултравиолетовата светлина, от която се нуждая. Може би въображението ме подвежда, но една от коронките ми се струва разхлабена. Старая се да не се паникьосвам.

Разкъсвам ризата си и се оглеждам за поражения. Обръщам се странично и си гълтам корема. Една спринцовка с дуратестон няма да ми дойде зле. Или с анвар. Или с дека-дураболин. Новата коса ми придава болнав вид. Последната пластична корекция на клепачите ми не беше сполучлива и торбичките ми вече си личат. Изкуствените ми кичури са разхлабени. Извръщам се да проверя в огледалото дали гърбът ми се е окосмил.

Край прозореца прелита табела с надпис: „Мек банкет“.

Последните останки от бронзатора са сплъстени в ъгълчетата на очите ми и в бръчиците около устата и по челото ми.

Насилвам се да поспя. Раздърпвам конците на матрака, чоплейки ги с пръсти.

Край прозореца се мярва табела с надпис: „По-бавните превозни средства да се движат в дясната лента“.

Някой хлопа по вратата.

— Нося ти чийзбургер, ако искаш — казва Фертилити през вратата и натрупаните мебели.

Не искам проклетия ти мазен чийзбургер, изкрещявам й.

— Трябва да приемаш захар, мазнини и сол, за да се нормализираш — обяснява ми тя. — За твое добро е.

Трябва ми пълно обезкосмяване, крещя. И маска за косата.

Налагам вратата с юмруци.

Трябват ми два часа в хубав салон за фитнес. Искам да мина триста етажа по машината за катерене на стълби.

Фертилити казва:

— Трябва ти почивка. Ще се оправиш.

Убива ме.

— Спасяваме ти живота.

Задържам вода. Раменете ми се отпускат. Трябва ми крем против торбички под очите. Зъбите ми се клатят. Трябва да ме стегнат. Искам си диетолога. Обади се на ортодонта ми. Прасците ми слабеят. Ще ти дам каквото пожелаеш. Ще ти дам пари.

— Нямаш пари — казва Фертилити.

Известен съм.

— Издирват те за масово убийство.

Трябва да ми купят диуретици.

— На следващата спирка — обещава Фертилити — ще ти взема разредено двойно кафе.

Не е достатъчно.

Да го премислим пак, казвам. В затвора ще има спортни уреди. Ще имам време на открито под слънцето. Сигурно имат столове за коремни преси. Нищо чудно да успея да си набавя някоя спринцовка от черния пазар. Просто ме пусни, казвам. Отвори тази врата.

— След като се вразумиш.

ИСКАМ ДА ОТИДА В ЗАТВОРА!

— В затвора има електрически стол.

Готов съм да рискувам.

— Може да те убият.

Нищо. Искам да съм център на внимание. Още веднъж.

— О, да, в затвора ще си център на внимание.

Искам овлажняващ крем. Искам да ме снимат. Не съм като обикновените хора. За да оцелея, трябва да ме интервюират непрекъснато. Липсват ми естествената ми среда, телевизионният екран. Искам да обикалям свободно, да подписвам книги.

— Ще те оставя засега — казва Фертилити през вратата. — Почини си.

Мразя да съм смъртен.

— Представи си го като „Моята прекрасна лейди“ или „Пигмалион“, само че наопаки.