Оцелелият

10.

В нощта, преди да се приберем у дома, аз разказвам на по-големия си брат всичко, което помня за кридишката църковна колония.

В църковната колония отглеждахме всичко, което ядяхме. Пшеницата, яйцата, овцете и кравите. Помня как се грижехме за съвършените овощни градини и как ловяхме лъскави разноцветни пъстърви в реката.

Намираме се на задната веранда на едно „Кастилско имение“, което прекосява Небраска с над сто километра в час по междущатска магистрала 80. По всички стени на „Кастилското имение“ има аплици от шлифован кристал. Всички декоративни елементи в банята са позлатени, но няма вода и ток. Всичко е красиво, но нищо не върши работа.

— Няма електричество и течаща вода — казва Адам. — Точно както когато бяхме малки.

Седим на задната веранда, а краката ни висят от ръба и асфалтът пробягва под тях. Смрадливите дизелови изпарения от камиона прииждат към нас.

В кридишката църковна колония, разказвам на Адам, хората живееха просто и щастливо. Бяхме упорити и горди хора. Въздухът и водата ни бяха чисти. Дните ни бяха благотворни. Нощите — безупречни. Така го помня.

Затова не искам да се върна.

Там ще е само сметището за деликатни материали „Тендър Брансън“. Първо на първо, не искам да виждам складираната години наред порнография от цялата страна, стоварена да гние там. Агентът ми показваше разписките. Тонове мръсотия, всеки месец камиони, самосвали и товарни вагони докарваха мръсотия, за да я заровят булдозерите на три стъпки дълбочина върху всичките двайсет хиляди акра.

Не искам да го виждам. Не искам Адам да го вижда, но пистолетът е у него, а Фертилити я няма да ми каже дали е зареден или не. Освен това съм свикнал да ми казват какво да правя. Къде да ходя. Как да постъпвам.

Новата ми работа е да следвам Адам.

И така, ние се връщаме в църковната колония. В Гранд Айлънд ще откраднем кола, казва Адам. Ще стигнем долината по изгрев-слънце, предсказва Адам. Остават ни само няколко часа път. Ще се приберем у дома в неделя сутринта.

И двамата се вглеждаме в мрака зад нас и във всичко, което сме изгубили досега. Адам казва:

— Какво друго помниш?

Всичко в църковната колония блестеше от чистота. Пътищата бяха винаги в изправност. Летата бяха дълги и меки. През десетина дни валеше дъжд. Помня, че зимите бяха спокойни и ведри. Помня как отсявахме слънчогледови семена. Помня как цепехме дърва.

Адам пита:

— Помниш ли жена ми?

Не.

— Не беше кой знае какво — казва той. Ръцете му стискат пистолета в скута му, иначе нямаше да седя тук. — Беше Биди Глийсън. Щяхме да сме много щастливи заедно.

Но някой се обадил в полицията и предизвикал разследването.

— Щяхме да си отгледаме дузина деца и да припечелваме добре — казва Адам.

Но областният шериф пристигнал и изискал документите на всяко дете.

— Щяхме да остареем в тази ферма и всяка година щеше да е като предишната.

Но ФБР започнало разследване.

— Някой ден и двамата щяхме да станем църковни старейшини — казва Адам.

Но настъпило Възнасянето.

— Но настъпи Възнасянето.

Помня колко спокоен и ведър беше животът в църковната долина. Кравите и кокошките се разхождаха на свобода. Прането се сушеше по просторите в дворовете. Помня миризмата на сено в плевнята. На всеки перваз изстиваха ябълкови пайове. Помня, че животът беше съвършен.

Адам ме поглежда и поклаща глава.

— Какъв глупак си! — казва.

В тъмното Адам изглежда така, както щях да изглеждам аз, ако целият този хаос никога не беше ми се случвал, Фертилити би казала, че Адам е контролното ми „аз“. Ако не бяха ме кръстили и не бяха ме изпратили във външния свят, ако не бях станал известен и непропорционално раздут, това щях да съм аз с искрените сини очи и чистата руса коса на Адам. Раменете ми щяха да са изопнати и с нормални размери. Поддържаните ми ръце с безцветен лак на ноктите щяха да са неговите силни ръце. Напуканите ми устни щяха да са като неговите. Гърбът ми щеше да е изправен. Сърцето ми щеше да е неговото сърце.

Адам вперва поглед в мрака и казва:

— Аз ги унищожих.

Кридишките оцелели.

— Не — казва Адам. — Всичките. Цялата колония. Аз се обадих в полицията. Аз напуснах долината една нощ и вървях, докато открих телефон.

Спомням си как птици пееха в короните на всички кридишки дървета. Ловяхме раци, като завързвахме парче сланина на връв и го пускахме в потока. Извадехме ли го, сланината беше покрита с раци.

— Сигурно съм натиснал нулата на телефона — казва Адам, — но помолих да ме свържат с шерифа. Казах на човека отсреща, че само едно от двайсет кридишки деца има удостоверение за раждане. Казах му, че в колонията крият децата си от правителството.

Помня конете. Имахме конски впрягове, които оряха и теглеха каручки. Наричахме ги по цвят, защото е грях да кръщаваш животно.

— Съобщих им, че в колонията тормозят децата и не плащат данъци за повечето си доходи — продължава Адам. — Казах им, че членовете на колонията са мързеливи и безотговорни. Казах им, че кридишките родители възприемат децата си като източник на средства. Децата им са роби.

Помня ледените шушулки по стрехите. Тиквите. Помня есенната угар.

— Аз предизвиках разследването — казва Адам.

Помня песните в църквата. Юрганите. Покривите на хамбарите.

— Напуснах колонията онази нощ и не се върнах повече — казва Адам.

Помня, че ме обичаха и се грижеха за мен.

— Никога не сме имали коне. Няколкото пилета и свине бяха само за показ — казва брат ми. — По цели дни бяхте в училището. Помниш какво са те учели, че е бил кридишкият живот преди стотина години. По дяволите, преди един век всички са имали коне.

Помня, че бях щастлив и заобиколен от приятели.

Адам казва:

— Нямаше чернокожи. Църковните старейшини бяха шайка расисти, сексисти и търгуваха с бели роби.

Помня, че се чувствах на сигурно място.

Адам казва:

— Всичко, което помниш, е невярно.

Помня, че ме ценяха и обичаха.

— Помниш лъжа — казва Адам. — Отгледаха те, обучиха те и те продадоха.

А него — не.

Не, Адам Брансън беше първороден син. Три минути, които променят всичко. Той щеше да притежава всичко. Хамбарите, пилетата и агнетата. Спокойствието и сигурността. Щеше да наследи бъдещето, а аз щях да стана трудов мисионер, косящ морави и косящ морави, работа до гроб.

Тъмната нощ и шосето, нижещо се бързо и горещо около нас. Ако блъсна силно, казвам си, Адам Брансън ще изчезне завинаги от живота ми.

— Купувахме от външния свят почти всичко, което ядяхме — казва Адам. — Аз наследих ферма, където да отгледам и продам децата си. Дори не рециклирахме.

Затова ли се обадил на шерифа?

— Не очаквам да ме разбереш — казва Адам. — Ти все още си онова осемгодишно момче на училищния чин, в църквата, вярващо на всяка дума. Помниш картинките от учебниците. Те са планирали целия ти живот. Ти все още спиш.

А Адам Брансън е буден?

— Събудих се в нощта, когато се обадих по телефона. Онази нощ направих нещо необратимо — казва Адам.

И сега всички са мъртви.

— Всички освен мен и теб.

Остава ми единствено да се самоубия.

— Това са те обучили да направиш — казва Адам. — Това е върховното робско деяние.

Как тогава да постъпя, за да променя живота си?

— Единственият начин да откриеш себе си е да направиш онова, което кридишките старейшини са те обучавали да не правиш за нищо на света — казва Адам. — Да извършиш най-големия грях. Върховният грях. Да плюеш на църковната доктрина. Дори Райската градина беше само клетка за въображението. Ще останеш роб до края на живота си, ако не отхапеш от ябълката.

Изял съм цялата ябълка. Направил съм всичко. Осъдих Църквата от телевизионния екран. Богохулствах пред милиони хора. Лъгах, крадях и убивах, ако броим Тревър Холис. Оскверних тялото си с дрога. Разруших кридишката долина. Работех всяка неделя през последните десет години.

Адам казва:

— Още си девствен.

С един голям скок, казвам си, мога да разреша проблемите си завинаги.

— Знаеш… Онова нещо. Черната дупка. Да стигнеш до края. Да уцелиш джакпота. Да топнеш, бастуна. Да изореш браздата. Да натъпчеш барута. Да мърсуваш — казва Адам. — Престани да запушваш пробойните. Заеми се с основния проблем. — Виж какво, братле, трябва да ти намерим момиче.