Оцелелият

29.

Някъде над Небраска си спомням, че съм забравил рибката си.

И тя сигурно е гладна.

В традицията на Кридиш дори трудовите мисионери притежават нещо — котка, куче, рибка — за което да се грижат. В повечето случаи е рибка. Нещо, което да се нуждае вечер от теб у дома. Нещо, за да не живееш сам.

Рибката ми помага да се установя на едно място. Според доктрината на Кридиш затова мъжете се женят и затова жените имат деца. Нещо, около което да изживеят живота си.

Смахнато е, но инвестираш всичките си чувства в една миниатюрна златна рибка, дори след шестстотин и четирийсет златни рибки сърце не ти дава да оставиш дребосъчето да умре от глад.

Казвам на стюардесата, че трябва да се върна, докато тя се бори с ръката ми, стиснала я за лакътя.

Самолетът е десетки редици седнали хора и всичките поели към една и съща посока далеч-далеч над земята. Пътуването до Ню Йорк напомня много начина, по който си представям пътуването до рая.

Късно е, казва стюардесата. Сър. Няма спирки. Сър. Може би, след като се приземим, ще се обадя на някого. Сър.

Но няма никого.

Никой няма да разбере.

Не и управителят на блока.

Нито полицията.

Стюардесата си освобождава лакътя. Поглежда ме многозначително и се отдалечава по пътеката между седалките. Всички други, на които мога да се обадя, са мъртви.

Затова се обаждам на единствения човек, който може да ми помогне. Обаждам се на последния човек, с когото искам да разговарям, и тя вдига на първото позвъняване.

Операторът пита дали ще приеме разговора за своя сметка и някъде на стотици километри зад мен Фертилити казва „да“.

Аз казвам „здрасти“ и тя казва „здрасти“. Изобщо не е изненадана.

Пита ме:

— Защо не дойде на криптата на Тревър днес? Имахме среща.

Забравих, отговарям. Целият ми живот се върти около забравянето. То е най-безценното ми умение.

Обаждам се заради рибката, казвам. Ще умре, ако никой не я храни. Може би й звучи маловажно, но тази рибка е целият ми свят. Сега тази рибка е единственото нещо, за което ме е грижа, и Фертилити трябва да отиде там и да я нахрани или по-добре да я вземе да живее при нея.

— Да — казва тя. — Разбира се. Рибката ти.

Да. И трябва да я храни всеки ден. Храната, която обича, е точно до аквариума върху хладилника ми. Давам й адреса.

— Ликувай, че ще станеш известен международен духовен водач.

Говорим от все по-далеч и все по-далеч, докато самолетът ме отнася на изток. Примерните глави от автобиографията ми са на седалката до мен и са шокиращи.

Питам я откъде знае.

— Знам повече, отколкото вярваш — казва тя.

Какво например? Питам я какво още знае.

— Какво те е страх, че знам?

Стюардесата минава от другата страна на завесата и казва:

— Безпокои се за златна рибка. — Няколко жени зад завесата се разсмиват и едната казва: — Малоумен ли е?

Казвам и на стюардесите, и на Фертилити:

— Случи се така, че съм последният оцелял от почти заличена от лицето на земята религиозна секта.

— Колко добре за теб — отвръща Фертилити.

Няма да те видя повече, казвам й.

— Да, да, да.

Искат утре да съм в Ню Йорк, обяснявам й. Кроят големи планове.

— Естествено — казва тя.

Съжалявам, че повече няма да танцувам с нея.

— Напротив, ще танцуваш — казва Фертилити.

Понеже знае толкова много, питам я как се казва рибката ми.

— Номер шестстотин четирийсет и едно.

И, чудо на чудесата, тя е права.

— Не се опитвай да криеш тайни — казва тя. — Толкова сънища сънувам всяка нощ, че почти нищо не ме изненадва.