Оцелелият

22.

И така, милиарди пчели-убийци дожужават в Далас, Тексас в осем и десет в неделя сутринта точно по разписание. Въпреки моите мижави петнайсет процента пазарен дял от телевизионни зрители за моята изява.

Следващата седмица телевизията ми отпуска цяла минута и тежката артилерия — фармацевтични компании, автомобилостроителни компании, петролни и тютюневи конгломерати се редят на опашка за вероятни спонсори, ако извърша още по-голямо чудо.

Поради съвсем криворазбрани причини застрахователните компании също са много заинтригувани.

Между сега и следващата седмица аз съм по пътя и изнасям вечерни проповеди във Флорида. По дъгата Джаксънвил-Тампа-Орландо-Маями. „Чудодейният кръстоносен поход на Тендър Брансън“. По едно чудо на ден.

Моята „Чудотворна минута“ — така искат да я нарекат агентът и телевизията — е, тя не ми струва никакви усилия. Някой насочва камера към теб. Косата ти е сресана, носиш вратовръзка и говориш със сериозен вид право към обектива.

Фарът в Ипсуич Пойнт ще се срути утре.

Следващата седмица глетчерът Манингтън в Аляска ще рухне и ще потопи презокеански лайнер, чийто туристи се наслаждават на гледката твърде отблизо.

След още една седмица мишки, пренасящи смъртоносен вирус, ще се появят в Чикаго, Такома и Грийн Бей.

Все едно четеш новините, но преди да се случат.

Планирам да накарам Фертилити да ми даде няколко дузини предсказания и аз просто да запиша цял сезон „Чудотворни минути“. Подсигурил годината, ще съм свободен да проповядвам на живо, да рекламирам продукти, да подписвам книги. Да давам консултации евентуално. Да получа блестящи второстепенни роли в киното.

Не ме питайте кога, защото не помня, но някъде по пътя забравям да се самоубия.

Ако агентът беше записал самоубийството някъде в графика ми, досега да съм мъртъв. Седем вечерта, четвъртък, изпий препарат за отпушване на канали. Няма проблем. Но във вихъра на пчелите-убийци и на претоварения си режим аз кърша пръсти. Ами, ако не открия Фертилити отново? На всичкото отгоре антуражът ми ме следва непрекъснато по петите. Екипът винаги ме следи — агентът, отговорниците за графика, личният фитнес треньор, ортодонтът, дерматологът, диетологът.

Пчелите-убийци не оправдаха очаквания фурор. Не убиха никого, но привлякоха доста внимание. Сега ми трябва „бис“.

Рухнал стадион.

Затрупани миньори.

Дерайлирал влак.

Единственият момент, когато оставам сам, е в тоалетната и дори тогава съм обкръжен.

Фертилити я няма никаква.

В почти всички мъжки обществени тоалетни има дупка в стената между съседните кабинки. Издълбана е в твърдото дебело дърво само с нокти. Плод на много дневен или многомесечен труд. Дупките зеят и в мрамор, и в стомана. Сякаш някой се е опитвал да избяга от затвора. Отворът е достатъчно голям да погледнеш през него. Или да разговаряш. Или да промушиш пръст, език или пенис и да избягаш само с тази малка частица.

Хората наричат тези отверстия „пролуки на славата“.

Все едно си открил златна жила.

И пътя към славата.

Седя в тоалетната на летището в Маями и точно до лакътя ми е дупката в стената на кабинката и навсякъде около дупката има послания, оставени от мъже, седели тук преди мен.

Джон М. беше тук 3/14/64.

Карл Б. Беше тук 8.ян.1976.

Епитафи.

Някои са написани скоро. Някои са задраскани, но са издълбани толкова дълбоко, че още се четат под десетилетията боя.

Тук са сенките, останали от хиляди моменти, хиляди настроения, от хиляди нужди, увековечени от отишли си мъже. Това е свидетелството за присъствието им тук. Посещението им. Наминаването. Това е документален първоизточник, както би го нарекла социалната асистентка.

История на неприемливото.

Ела тук довечера за безплатна свирка. Събота, 18 юни 1973.

Всичко това е издълбано в стената.

Това са думи без картина. Секс без имена. Картина без думи. Гола жена с дълги крака, разкрачени нашироко, с кръгли втренчени гърди, с дълга, разпиляна коса и без лице. Отсечен пенис с човешки ръст рони сълзи към косматата и вагина.

Небесата, гласи надписът, са шведска маса с катерички.

Небесата са чукане в задника.

Върви по дяволите, педераст.

Минал съм по този път.

Върви да ядеш лайна.

Бил съм там.

Това са само част от гласовете около мен, когато един истински глас, женски глас, прошепва:

— Трябва ти ново бедствие, нали?

Гласът идва от дупката, но когато поглеждам, виждам само две начервени устни. Червени устни, бели зъби, крайче влажен език казва:

— Знаех, че ще си тук. Знам всичко.

Фертилити.

Пред дупката сега е сиво око, уголемено със сини сенки и очна линия, и тежки примигващи мигли със спирала. Зеницата се окръгля, после се смалява. Устата сякаш казва:

— Няма закъде да бързаш. Самолетът ти ще закъснее с два часа.

Върху стената до устата пише: „Смуча и преглъщам.“

До него пише: „Искам само да я обичам, ако ми позволи.“

Една поема започва така: „Топла в теб е любовта…“ Останалото е отмито по стената и изтрито от телесни течности.

Устата казва:

— Тук съм по работа.

Ужасната й работа.

— Ужасната ми работа — казва тя. — Разгарът на сезона е.

Не говорим за това.

— Не искам да говорим за това — казва тя. Поздравления, прошепвам. За пчелите-убийци, имам предвид.

На стената е надраскано: „Как се нарича момиче от култа Кридиш, свърнало по кривия път?“

Труп.

Как се нарича педераст от култа Кридиш?

Устата казва:

— Трябва ти ново бедствие, нали?

По-скоро петнайсет-двайсет, прошепвам.

— Не — отвръща устата. — И ти си като всички мъже, на които съм се доверявала. — Алчен.

Искам само да спасявам хора.

— Алчно прасе.

Искам да спасявам хора от бедствията.

— Ти си дресирано куче.

Правя го, за да се самоубия.

— Не искам да умираш.

Защо?

— Защо какво?

Защо иска да съм жив? Защото ме харесва?

— Не — казва устата. — Не те мразя, но ми трябваш.

Но не ме харесва.

Устата казва:

— Всички сме отегчени.

Стената казва: „Чуках Санди Мур.“

Около това още десетима са надраскали: „Аз също.“ Някой друг е надраскал: „Някой тук да не е чукал Санди Мур?“

До него е надраскано: „Аз не съм.“

До него е надраскано: „Педераст“.

— Всички гледаме едни и същи телевизионни програми — казва устата. — Всички слушаме едно и също по радиото. Повтарят едно и също един на друг. Няма изненади. Всичко е едно и също. Повторение.

Червените устни в дупката казват:

— Всички сме отрасли с едни и същи телевизионни програми. Все едно на всички са ни имплантирали чипове с еднаква изкуствена памет. Не помним почти нищо от истинското си детство, но помним всичко, случило се на семействата от сериалите. Целим едно и също. Страхуваме се от едно и също.

Устните казват:

— Бъдещето не е светло.

— Много скоро всички ще мислим едно и също по едно и също време. Ще бъдем в съвършен унисон. Синхронизирани. Обединени. Уеднаквени. Точни. Като мравките. Насекомите. Овцете.

Всичко е толкова производно.

Цитат от цитат от цитат.

— Големият въпрос, който хората си задават, не е „Каква е същността на битието?“ — казва устата. — Големият въпрос, който хората си задават, е „Откъде е това?“.

Слушам устата, както слушах признанията на хората по телефона, както се ослушвах за признаци на живот в криптите. Защо тогава съм ти нужен, питам я.

— Защото си израснал в различен свят — казва устата.

— Защото ако някой ще ме изненада, това ще си ти. Не си част от масовата култура, все още. Ти си ми единствената надежда да видя нещо ново. Ти си вълшебният принц, способен да развали магията на отегчението. Транса на ежедневната еднаквост. Минала съм по този път. Била съм там. Ти си контролна група от един вид.

Но не, прошепвам, аз не съм толкова различен.

— Напротив — казва устата. — И да останеш различен е единствената ми надежда.

Дай ми тогава няколко предсказания.

— Не.

Защо не?

— Защото повече няма да те видя. Хората ще те изядат и ще те изгубя. Отсега нататък ще ти давам по едно предсказание седмично.

Как?

— Така — казва устата. — Като сега. И не се безпокой. Ще те открия.