Оцелелият

45.

Вечерта, преди да напусна родния дом големият ми брат ми каза всичко, което знаеше за външния свят.

Във външния свят, каза ми той, жените са надарени със сила да променят цвета на косите си. И на очите си. И на устните.

Бяхме на задната веранда и единствената светлина струеше откъм кухненския прозорец. Брат ми Адам ми подстригваше косата както се коси жито. Събираше я в шепа и я срязваше с прав бръснач горе-долу по средата. Хващаше брадичката ми между палеца и показалеца си и ме караше да го погледна право в лицето. Кафявите му очи се стрелкаха ту към единия, ту към другия ми бакенбард.

За да ги изравни, подрязваше първо единия, после другия, после пак първия, пак и пак, докато бакенбардите ми изчезнаха.

Седемте ми по-малки братя седяха на ръба на верандата и търсеха в мрака всички злини, които Адам описваше.

Във външния свят, каза той, хората държат птици в домовете си. Видял го.

Адам беше напускал църковната колония само веднъж, когато със съпругата му отидоха да регистрират женитбата си, за да я узаконят.

Във външния свят, каза той, на хората им гостуват духове, които те наричат телевизия.

Духовете говорят на хората през нещо, което те наричат радио.

Хората използвали нещо, което наричали телефон, защото мразели да бъдат близо до другите, но се страхували да са сами.

Той продължаваше да ме подстригва, като кастреше косата ми, все едно подрязва дърво. Около нас, по дъските на верандата косата се трупаше — не точно подстригана, по-скоро ожъната.

В църковната колония окачвахме торби с отрязана коса в овощната градина, за да плашим сърните. Адам ми обясни, че правилото да не прахосваш нищо е една от благословиите, от които се отказваш, когато напуснеш църковната колония. Най-тежко е да се отвърнеш от благословията на тишината.

Във външния свят, каза ми той, няма истинска тишина. Не мнимата тишина, когато си запушиш ушите и не чуваш нищо освен сърцето си, а истинската природна тишина.

През седмицата, когато се ожениха, той и Биди Глийсън се качиха на автобуса, придружени от църковен старейшина. По целия път в автобуса било шумно. Автомобилите по шосето край тях бучали. Хората от външния свят казвали нещо глупаво при всяко вдишване, а когато не говорели, радиостанциите им запълвали празнината с подправени гласове на хора, пеещи все една и съща песен.

Адам каза, че другата благословия, от която те лишава външният свят, е тъмнината. Можеш да затвориш очи и да седнеш в гардероб, но не е същото. Нощем в църковната колония цари пълен мрак. Звездите едреят над нас в този мрак. Виждаш грапавите планински била по луната, вдлъбнатите корита на реките й и гладките й океани.

В нощ без луна и звезди не виждаш нищо, но можеш да си представиш всичко.

Поне така си го спомням.

Мама беше в кухнята. Переше и сгъваше дрехите, които щяха да ми позволят да взема. Татко беше незнайно къде. Повече не ги видях.

Странно е, но хората винаги ме питат дали е плачела. Питат дали баща ми се е просълзил и ме е прегърнал за сбогом. И хората винаги се удивяват, когато кажа „не“. Никой не плака и нямаше прегръдки.

Никой не плачеше и не се прегръщахме, и когато продавахме прасе. Никой не плачеше и не се прегръщахме, преди да заколим пиле или да откъснем ябълка.

Никой не лежеше буден нощем, питайки се дали житото, което отглеждаме, наистина е преизпълнено от щастие и чувство за осъществен дълг, когато го месят за хляб.

Брат ми просто ми подстригваше косата. Мама приключи с гладенето и седна да шие. Беше бременна. Помня, че винаги беше бременна, и сестрите ми седяха около нея, разстлали поли по пейките или по пода, и шиеха.

Хората винаги питат какво съм изпитвал — страх, вълнение или какво.

Според църковната доктрина само първородният син Адам щеше да се ожени и да остарее в църковната колония. Навършехме ли седемнайсет, всички ние, останалите, аз и седемте ми братя и петте ми сестри, щяхме да тръгнем на работа. Татко живееше тук, защото беше първороден син на родителите си. Мама живееше тук, защото църковните старейшини я бяха избрали за татко.

Хората винаги остават толкова разочаровани, когато им кажа истината, че никой от нас не живееше в потисническа анархия. Никой от нас не мразеше Църквата. Просто живеехме. Никой от нас не се измъчваше от кой знае какви чувства.

В това се състоеше същинската дълбочина на вярата ни. Наречете го плиткоумие или дълбокоумие. Не се страхувахме от нищо. Така вярваха израсналите в църковната колония. Всичко случващо се в света е Божие постановление. Поставена задача. Сълзите или радостта само ти пречат да си полезен. Чувствата са упадъчни. Очакванията и съжаленията — глупав лукс. Разточителство.

Това беше в основата на вярата ни. Не можеш да научиш нищо. Можеш да очакваш всичко.

Във външния свят, каза Адам, са сключили сделка с дявола, за да задвижват автомобилите си, а самолетите им се носят в небесата. Злото течало по електрически жици и учело хората на леност. Прибирали съдовете си мръсни в шкафа и шкафът ги измивал. Водата отнасяла по тръби боклука и лайната им, та друг да отговаря за тях. Адам приклещи брадичката ми между палеца и показалеца си, приведе се да ме погледне право в лицето и каза, че във външния свят хората гледали в огледала.

Точно пред него в автобуса хората имали огледала и всички се озъртали да видят как изглеждат. Срамота!

Помня, че дълго след това не се подстригвах, но не помня защо. Косата ми беше настръхнала окосена ливада.

Във външния свят, каза Адам, смятали всичко в машини.

Сервитьорки поднасяли храната.

Единственият път, когато напусна колонията, брат ми, съпругата му и църковният старейшина, който ги придружаваше, отседнали за една вечер в хотел в центъра на Робинсвил, Небраска. И тримата не успели да мигнат. На другия ден автобусът ги върна у дома до края на живота им.

Хотелът, каза ми Адам, е голяма къща, в която много хора живеят, хранят се и спят, но никой не познава никого. Каза ми, че това описва повечето семейства във външния свят.

Църквите във външния свят, каза брат ми, били бакалници, които продават на хората лъжи, скалъпени в далечните фабрики на огромни религии.

Каза още много неща, които не помня.

Подстрига ме преди шестнайсет години.

Татко беше създал Адам и мен и всичките си четиринайсет деца, преди да навърши сегашната ми възраст.

Бях на седемнайсет в нощта, когато напуснах дома.

Когато го видях за последен път, татко изглеждаше като мен сега.

Да гледам към Адам, беше все едно да гледам в огледало. Той беше по-голям от мен само с три минути и трийсет секунди, но в Кридишката църква няма такова нещо като близнаци.

Помня, че последния път, когато видях Адам Брансън, си помислих колко мил и колко мъдър е по-големият ми брат.

Ето какъв глупак съм.