Оцелелият

33.

В автобуса на път за третата ни среща с Фертилити седим пред някакъв мъж, когато чуваме шегичката.

Температурата е трийсет-трийсет и нещо градуса, твърде горещо за юни, където и да било. Прозорците на автобуса са отворени и ми призлява от миризмата на изгорели газове. Пластмасовите седалки са горещи, както сигурно е горещо всичко, до което се докосваш в Ада. Автобусът е идея на Фертилити. Водя те на среща в града, каза ми. В центъра. Следобед е и само хора без работа или с нощна работа или луди със синдром на Тупе отиват някъде.

Това е срещата, на която трябва да ме заведе, понеже не иска да спи с мен и не иска да ме целуне. Никога, за нищо на света.

Не мога да си представя човека зад нас. Незабележим господин Никой — просто мъж в риза. Руса коса. Ако настоявате, бих казал „грозен“. Не помня. Автобусът минава край мавзолея през петнайсет минути и ние се качихме. Срещнахме се до крипта 678 — същото място, по същото време.

Помня шегичката. Стара шегичка. Градските къщи се нижат край автобуса, зад колите, паркирани до тротоара и между оградите, бележещи границите на частните имоти, а шегобиецът протяга глава между мен и Фертилити и прошепва:

— Кое е по-трудно от това камила да се промъкне през иглено ухо?

Тези шегички са навсякъде. Неизбежно е да не ги чуеш, независимо че не са смешни.

Не отговаряме — нито Фертилити, нито аз.

Шегобиецът прошепва:

— Да купиш застраховка „Живот“ на член на сектата Кридиш.

Истината е, че никой не се смее на тези шегички, никой освен мен, а аз се смея, за да се слея с обстановката. Смея се, да не би да не се сливам с обстановката. Основната ми грижа на публично място е хората да не разберат, че съм оцелял. Отдавна изхвърлих църковния костюм. Опазил ме Бог да приличам на онези глупави смахнати хора от Средния Запад, самоубили се, понеже решили, че техният Господ ги вика при Себе си.

Мама, татко, брат ми Адам, сестрите ми, другите ми братя, всички са мъртви и лежат за посмешище в земята, но аз съм жив. Трябва да живея в този свят и да се спогаждам с хората.

Затова се смея.

Защото трябва да направя нещо, да вдигна шум, да викам, да крещя, да плача, да проклинам, да вия. Смея се. Всичко е просто отдушник.

Тази сутрин шегичките са навсякъде и за да не плачеш през цялото време, трябва да направиш нещо. Никой не се смее по-гръмогласно от мен.

Шегобиецът шепне:

— Защо членовете на църквата Кридиш пресичат шосето?

Може би той дори не говори на мен и на Фертилити.

— Защото не ги е уцелила нито една кола.

Зад всички е ревът на автобуса, двигателят отзад го придвижва напред, бълвайки вонливо-цветен пушек.

Днес всички шегички са заради вестника. Различавам огромното заглавие на първа страница на петима души, скрити зад днешното сутрешно издание. То гласи: „Оцелелите членове на култа намаляват“.

Статията обяснява, че наближава финалът на трагедията с масовото самоубийство в църковната колония на сектата Кридиш преди десет години. Статията съобщава, че последните оцелели от колонията в Централна Небраска, която предпочела масовото самоубийство пред разследването на ФБР и вниманието на цялата нация, така де… вестникът съобщава, че само шестима членове на църквата са живи. Не споменават имена, но аз трябва да съм сред половината дузина.

Другата част от историята прескача на девета страница, но схващате смисъла. Четейки между редовете, разбирате: „Добре, че се отървахме.“

Не пише нищо за подозрителни самоубийства, които приличат на убийства. Няма и дума как вероятно убиец дебне шестимата последни оцелели.

Зад мен шегобиецът прошепва:

— Как се нарича член на култа Кридиш с руса коса?

Мъртвец.

— С кестенява коса?

Мъртвец.

Мъжът шепне:

— Каква е разликата между член на култа Кридиш и труп?

Няколко часа.

Мъжът шепне:

— Какво извикал членът на култа Кридиш на преминаващата катафалка?

Такси!

Мъжът шепне:

— По какво се познава член на култа Кридиш в претъпкан автобус?

Слиза на спирката и остава под автобуса.

Фертилити се обръща назад и казва:

— Млъкни!

Казва го достатъчно силно, та хората да се подадат иззад вестниците си, и добавя:

— Вземаш на подбив самоубийство, покойници, които някой е обичал. Затова млъкни!

Казва го наистина високо. Очите й греят, сиви са, но изглеждат сребърни, и аз се питам дали Фертилити не е член на култа Кридиш или все още не е преодоляла загубата на брат си. Реагира прекалено бурно.

Точно в този момент автобусът отбива към тротоара и шегобиецът се изправя между седалките и се отправя към вратата. Седим като на скамейки в църква, а пътеката между тях разполовява автобуса. Мъжът чака на опашката за слизане, широките му панталони са от кафява вълна, каквито само оцелял би надянал в такава жега. Църковните униформени тиранти кръстосват гърба му. Кафявото вълнено сако е преметнато през ръката му. Той пристъпва между седалките, поспира за миг, докато другите слизат, обръща се и докосва ръба на сламената си шапка. Познавам го отнякъде, но е толкова отдавна. Мирише на пот, на вълна и на фермерска слама.

Не помня откъде го познавам. Помня гласа му. Гласът му, само гласът му над рамото ми, в телефонната слушалка.

„Нека склопим очи, изпълнили делото си.“

Лицето му е това, което виждам в огледалото.

Неволно произнасям името му.

Адам. Адам Брансън.

Шегобиецът казва:

— Познавам ли те отнякъде?

Не, отвръщам аз.

Слизащите се придвижват няколко стъпки, отнасят го напред и той казва:

— Не отраснахме ли заедно?

Не, отвръщам аз.

Застанал пред вратата на автобуса, той вика:

— Не си ли мой брат?

Не, крещя аз.

И той изчезва.

Евангелие от Лука, Двайсет и втора глава, трийсет и четвърти стих: „… не ще пропее днес петел, преди ти три пъти да се отречеш, че Ме познаваш“.

Автобусът се влива в потока от коли.

Единственият начин да опиша този човек е „грозен“. Особняк. Възпълен. Неудачник. Жалък в най-добрия случай. Жертва. Моят брат, по-голям от мен с три минути. Член на култа Кридиш.

Според психологическите наръчници езикът на тялото на Фертилити издава колко е вбесена от смеха ми. Краката й са кръстосани и в коленете, и в глезените. Взира се през прозореца, все едно минаваме през различно място.

Според дневния ми график в този момент трябва да лъскам с восък пода в трапезарията. Да почистя водосточните тръби. Да измия петното върху алеята пред къщата, където работя. Да обеля белите аспержи за вечеря.

Не бива да съм на среща с прекрасната и разгневена Фертилити Холис, дори да съм убил брат й и тя да си пада по моя телефонен глас през нощта, но да не ме търпи до себе си.

Истината е, че няма никакво значение какво правя. Какво правят всички оцелели. Според убежденията, с които сме отрасли, ние сме порочни, зли и нечисти.

Въздухът, който се движи към центъра на града с нашия автобус, е горещ и плътен, примесен с ярко слънце и изгорели газове. Край нас прелитат цветя, вкоренени в земята, рози, които трябва да излъчват аромат, червени, жълти, оранжеви рози разтварят чашки по целия път. Напразно. Автомобилите по шестте платна се движат неумолимо като поточна линия.

Всичко, което извършваме приживе, е погрешно.

Усещането е, че не владееш положението. Усещането е, че ни пренасят.

Не пътуваме. По-скоро ни придвижват. По-скоро просто чакаме. Въпрос на време.

Неспособен съм да направя нещо добро, а брат ми е някъде там, решен да ме убие.

Сградите в центъра на града започват да се сгъстяват край тротоара. Потокът от коли забавя темпо, Фертилити вдига ръка да дръпне шнурчето. Дзън. И автобусът спира да ни свали пред търговски център. Изкуствени мъже и жени позират наконтени зад витрините. Усмихват се. Смеят се. Преструват се, че се забавляват. Знам точно как се чувстват.

Нося само панталонки и риза на шотландско каре, но те принадлежат на човека, за когото работя. Цяла сутрин стоях на горния етаж и пробвах различни комбинации от дрехи. После притичвах долу, където социалната асистентка забърсваше праха по лампионите, да я питам как й се струва.

Над входа на търговския център има голям часовник и Фертилити го поглежда. Казва ми:

— Побързай. Трябва да стигнем преди, два часа.

Улавя дланта ми с удивително студената си ръка — студена и суха дори в жегата — и ние минаваме през вратата и попадаме в климатизирания първи етаж с купища стока, изложена по щандовете или заключена зад стъклени витрини.

— Трябва да се качим на петия етаж — казва тя и ръката й се сключва силно и настойчиво върху моята.

Щурмуваме ескалаторите. Втори етаж — за мъжете. Трети етаж — за децата. Четвърти етаж — за младежи. Пети етаж — за жени.

Записана музика се носи от отворите в тавана. Ча-ча-ча. Две бавни стъпки и три бързи. Кръстосана стъпка и завъртане под ръка. Фертилити ме научи.

Не си представях така срещата. Дрехи по етажерки и по закачалки. Наоколо се разхождат продавачки, облечени наистина стилно, и питат дали могат да помогнат. Виждал съм всичко това и преди.

Питам я иска ли да танцува. Тук?

— Почакай — казва Фертилити. — Просто почакай.

Първо замирисва на дим.

— Насам — казва Фертилити и ме повежда сред гората от дълги рокли за продан.

После зазвъняват звънци и хората се втурват към ескалаторите. Слизат по тях като по обикновени стълби, понеже ескалаторите са спрели. Хората слизат по ескалатора за изкачване и това изглежда погрешно като престъпление. Една продавачка изпразва касата си в чантичка с цип и поглежда към скупчените край асансьора клиенти, втренчени в цифрите на таблото, стиснали големи, лъскави, издути пазарски торби с дръжки.

Звънците продължават да звънят. Пушекът е толкова гъст, че го виждаме как се вие край лампите на тавана.

— Не използвайте асансьорите — крещи продавачката. — При пожар асансьорите не работят. Използвайте стълбите.

Тя се спуска към тях през лабиринта от дрехи върху закачалки, стиснала чантичката с цип като ръгбист, и ги повежда като стадо към вратата с надпис „Изход“.

После оставаме само двамата с Фертилити и лампите примигват и угасват.

В тъмнината усещаме допира на сатена, на кадифето, на хладна коприна, на гладък памук, звънците звънят, отвсякъде ни заобикалят рокли, вълната жули, ръката на Фертилити студенее в моята и тя казва:

— Не се безпокой.

Малките зелени надписи ни светят в тъмното и ни сочат: „Изход“.

Звънците звънят.

— Бъди спокоен — казва Фертилити.

Звънците звънят.

— Още малко — казва тя.

Ярко оранжево заблестява в мрака в отсрещния край на пода, раздробявайки всичко на странни оранжеви силуети на черен фон. Роклите и панталоните между тук и там са висящи черни фигури на хора с крака и ръце, които лумват в пламъци.

Хиляди хора горят и се строполяват ничком пред нас. Звънците звънят толкова оглушително, че можеш да пипнеш звука, и само студената ръка на Фертилити ме задържа тук.

— Всеки момент — казва тя.

Горещината е толкова близо, можеш да я докоснеш. Димът е толкова гъст, че можеш да го вкусиш. На двайсетина крачки плашилата на жени, издигнати от дрехи върху закачалки, започват да тлеят и се смъкват на пода. Едва дишам, очите ми се затварят.

Звънците звънят.

Усещам дрехите си изгладени до червено и сухи като слама върху кожата.

Огънят е точно толкова близо.

Фертилити казва:

— Не е ли прекрасно? Не ти ли харесва?

Вдигам длан и тя очертава хладна сянка между лицето ми и щанда с изкуствена коприна, горяща до нас.

Така се познава от каква материя е платът. Откъсвате няколко конеца от дрехата и ги поднасяте над пламък. Ако не горят, значи са вълнени. Ако горят бавно, са памучни. Ако пламтят като панталоните до нас, материята е синтетична. Полиестер. Изкуствена коприна. Найлон.

— Ето сега — казва Фертилити.

После става студено, преди да успея да се замисля защо. Мокро е. Лее се вода. Оранжевите светлинки примигват омаломощени и изчезват. Димът се разнася.

Един по един прожекторите блясват и осветяват останките като огромни черно-бели сенки. Звънците замлъкват. Записаната ча-ча музика отново зазвучава.

— Видях го насън — казва Фертилити. — Не ни застрашаваше нищо.

Същото е като на презокеанския лайнер, който потънал само наполовина.

— Следващата седмица — продължава Фертилити — ще експлодира една пекарна. Искаш ли да гледаме? Поне трима-четирима ще загинат.

Моята коса, нейната коса, моите дрехи, нейните дрехи — няма и милиметър прогорено по нас.

Книга на пророка Даниил, Трета глава, деветдесет и четвърти стих: „… огънят не е имал сила, дори космите на главата не бяха опърлени, и дрехите им не бяха изменени, и дори миризма от изгорено нямаше по тях“.

Минал съм по този път, мисля си. Преживял съм го.

— Побързай — казва тя. — След няколко минути ще дойдат пожарникарите. — Улавя ме за ръцете и казва: — Да не прахосваме музиката.

Едно, две, ча-ча-ча. Танцуваме. Три, четири, ча-ча-ча.

Насред опустошението, сред изгорелите крака и ръце на дрехите, струпани по пода около нас, под провисналия таван и капещата вода, от която всичко е подгизнало, ние танцуваме. Едно, две, ча-ча-ча.

И така ни намират.