Оцелелият

11.

Разбира се, изгубваме Фертилити до паркинга за камиони край Денвър, Колорадо. Дори аз го предвидих. Тя се измъква да ми купи балсам за устни, докато шофьорът е излязъл да се облекчи. С Адам спим, докато не чуваме виковете й.

И, разбира се, тя го е планирала така.

В мрака на фона на лунното сияние, струящо през прозорците, аз се препъвам в мебелите натам, където Адам е отворил предната врата.

Отдалечаваме се от паркинга и набираме скорост, а Фертилити тича след нас. Едната й ръка протяга към нас тубичката с балсам за устни. Червената й коса се вее зад гърба й. Обувките й трополят по паважа.

Адам й протяга ръка да я спаси. С другата си ръка стиска рамката на вратата.

Къщата се тресе и една масичка с мраморен плот пада и се търкулва през вратата, Фертилити отскача и масичката се разбива на шосето.

Адам казва:

— Хвани ме за ръката. Ще я стигнеш.

Стол от дневната се изтърсва от къщата и се разбива, едва разминавайки се с Фертилити, която казва:

— Не.

Двигателят почти заглушава думите й, когато казва:

— Вземи балсама.

Адам заявява:

— Не. Ако не те стигна, ще скочим. Трябва да останем заедно.

— Не — отвръща Фертилити. — Вземи балсама. Трябва му.

Адам казва:

— Ти ми трябваш повече.

Прозорците, които сме отворили, всмукват въздух и удобните, открити пространства в къщата завихрят въздушния поток през входната врата. Бродираните възглавнички отлитат от канапето и отскачат край Адам. Понасят се към Фертилити, удрят я по лицето и едва не я препъват. Декоративно изкуство в рамки, предимно ботанически графики и елегантни гравюри на състезателни коне, се откъсват от стените и отплават, разпръсквайки отломки от стъкло, дърво и изкуство.

Как се чувствам аз? Искам да помогна, но усещам слабост. През изминалите няколко дни съм изгубил много концентрация. Едва се удържам на крака. Нивото на кръвната ми захар се е сгромолясало. Мога само да наблюдавам как Фертилити изостава и Адам рискува и се протяга все по-навън и по-навън.

Вазите с копринени цветя падат и червени копринени рози, червено копринено мушкато и сини ириси отлитат през вратата и кръжат около Фертилити. Символите на забравата, маковете, се приземяват върху шосето и тя ги стъпква. Вятърът запраща изкуствен сладък грах, бял и розов, момини сълзи и орхидеи, бели и розови, в краката на Фертилити.

— Не скачайте — казва тя. — Ще ви открия. Знам къде отивате.

В миг тя почти успява. Почти достига ръката на Адам, но когато той понечва да я дръпне вътре, пръстите им се разминават.

Разминават се на косъм. Адам разтваря длан и в нея е тубичката балсам за устни.

А Фертилити изчезва в мрака и миналото зад нас.

Фертилити я няма. Сигурно вече се движим със сто километра в час и Адам се обръща и хвърля тубичката толкова силно към мен, че тя рикошира в две стени. Той се озъбва:

— Надявам се, че си доволен. Надявам се устните ти да се оправят.

Китайският бюфет в трапезарията се отваря и чинии, салатиери, супници, вечерни сервизи, чаши със столчета и чаши с дръжки подскачат и се търкулват през вратата. Разбиват се на пътя и оставят зад нас широка диря, блещукаща в лунното сияние.

Никой не тича след нас и Адам избутва голям цветен телевизор към вратата. Изблъсква го с вик през предната веранда. После изхвърля кадифен фотьойл през верандата. После един клавесин. Всичко експлодира, когато се удря в асфалта.

После Адам ме поглежда.

Глупавото, слабо, отчаяно мое аз опипва слепешката пода, търсейки балсама за устни.

Оголил зъби, с коса, закрила лицето му, Адам казва:

— Трябва да изхвърля теб през тази врата.

Мярва се табела с надпис: „Небраска 98 мили“.

И усмивка, бавна и зловеща, прорязва лицето на Адам. Той се олюлява към отворената врата и надвиква воя на нощния вятър:

— Фертилити Холис! — крещи. — Благодаря ти!

Към тъмнината, отломките, натрошеното стъкло и всички останки в мрака зад нас Адам извиква:

— Няма да забравя какво ми разказа, че трябва да се случи!