Оцелелият

15.

Правилният начин е да вземеш един лист златиста хартия и да го сгънеш около лист бяла хартия. Пъхаш купон между сгънатите листове. Увиваш лист с търговски марки по дължината на сгънатите листове. После загръщаш всичко с бланката с писмото и го пъхаш в плик.

Залепяш обратния адрес върху плика и си спечелил три цента.

Направете го трийсет и три пъти и сте спечелили почти един долар.

Мястото, където се намираме, е идея на Адам Брансън.

Писмото, което сгъвам, започва така: „Дали водата, която тече от чешмите на семейство Уилсън, не носи опасни паразити?“

Предполага се, че мястото, където се намираме, е безопасно.

Златисто около бяло, купон, лист с търговски марки, бланка, всичко отива в плика и аз съм с три цента по-близо до свободата.

„Дали водата, която тече от чешмите на семейство Камерън, не носи опасни паразити?“

Тримата — Адам, Фертилити и аз — седим около масата в трапезарията и пълним пликове. В десет часа хазяйката заключва входната врата на къщата и поспира по обратния път да ни попита дали дъщеря ни е по-добре. Успели ли са лекарите да подобрят състоянието й? Ще я спасят ли?

С посипани с оризови зърна коси, Фертилити отвръща:

— Още не сме прескочили трапа.

Ние, разбира се, нямаме дъщеря.

Да имаме дъщеря беше идея на Адам Брансън.

Заобиколени сме от комбинация от три или четири семейства. Децата и родителите обсъждат рак, химиотерапия, изгаряния и присаждане на кожа. Стафилококови инфекции. Хазяйката пита как се казва момиченцето ни.

Адам, Фертилити и аз се споглеждаме. Фертилити с изплезила език да оближе ръба на плика. Поглеждайки Адам, аз сякаш виждам предишното си „аз“.

Тримата едновременно казваме три различни имена.

Фертилити казва:

— Аманда.

Адам казва:

— Пати.

Аз казвам:

— Лаура.

Само дето трите имена се сливат.

Дъщеря ни.

Хазяйката поглежда в прогорените останки от белия ми фрак и пита защо дъщеричката ни е в болницата.

Тримата отговаряме едновременно с три различни диагнози.

Фертилити казва:

— Сколиоза.

Адам казва:

— Полиомиелит.

Аз казвам:

— Туберкулоза.

Хазяйката ни гледа как сгъваме — жълто в бяло, купон, марки, писмо, а очите й току се спират върху белезниците, увиснали от едната ми китка.

„Дали водата, която тече от чешмите на семейство Диксън, не носи опасни паразити?“

Адам ни доведе тук. Само за една нощ, казва. Безопасно е. Сега, след като вече съм масов убиец, Адам знае как на сутринта да потеглим на север, на север, докато стигнем Канада, но за тази нощ ни трябва укритие. Трябва ни храна. Трябва да припечелим нещичко, та затова ни доведе тук.

Това е след стадиона и след като тълпата разкъса на парчета полицейския кордон. Това е точно след мнимата ми сватба, когато агентът умря и полицаите се бореха да ме опазят жив, за да ме екзекутират за убийство. Съдържанието на целия Сюпърдоум се изсипа върху игрището в мига, щом обявих, че „Жребците“ ще спечелят. Макар и закопчали едната ми китка, полицаите бяха като мравки срещу приливната вълна от пияни зрители, втурнала се към нас от трибуните.

Някъде оркестърът свиреше националния химн.

От всички посоки на терена прииждат хора. Хората тичат към нас по тревата и размахват юмруци. Виждам аризонските кардинали в екипите им. Индианаполиските жребци са на пейката си, тупат се по задниците и се поздравяват с вдигнати палци.

Щом полицаите стигат до ръба на сватбената платформа, аз ритам лоста и пет хиляди бели гълъба излитат като непробиваема стена около мен.

Гълъбите отблъскват полицията, колкото футболната тълпа да стигне центъра на игрището.

Полицаите отблъскват тълпата назад, а аз грабвам букета на младоженката.

Седнал до масата, пълнейки пликове, ми се иска да разкажа на всички как осъществих голямото си бягство. Как цилиндрите със сълзотворен газ се стрелкаха напред-назад над главите ни. Как ревът на множеството отекваше под купола. Как грабнах белия наръч от изкуствена коприна от булката, по чието лице се стичаха сълзи. Как само докоснах напоения със спрей за коса букет до горящата свещ и имах факла, с която да отблъсквам нападателите.

Вдигнал гладиоловата факла, развял нажежени камшици от изкуствени орлови нокти, аз скочих от сватбената платформа и си пробих път през терена. През петдесетярдовата линия. Четирийсетярдовата линия. Трийсетярдовата. Аз в своя бял фрак сам си проправих път назад, спринтирайки и въртейки се около оста си като врял и кипял ръгбист. Двайсетярдовата линия. За да не ми отнемат топката, размахвах пламналите далии от двете си страни. Десетярдовата линия.

Десет хиляди защитници се опитват да ме догонят.

Някои — пияни, други — професионалисти, но никой не се носи на крилете на качествените химикали, с които съм натъпкан.

Ръце се протягат към бялата опашка на фрака.

Мъже се пързалят по тревата да ми уловят краката.

Стероидите ми спасиха живота.

После — тъчдаун. Мъртво поле.

Пресичам под головите пилони и се насочвам към стоманените врати, които ще ме отведат извън игрището.

От факлата ми са останали само миниатюрни копринени листенца и аз я захвърлям през рамо. Влитам през стоманените врати и хлопвам резето от вътрешната страна.

Тълпата налага с юмруци залостените врати, но аз съм в безопасност за няколко минути при храната и гримьорката. Мъртвото тяло на агента е под бял чаршаф върху носилка до бюфета. Бюфетът се състои предимно от сандвичи с пуешко и минерална вода. Пресни плодове. Салата с макарони. Сватбена торта.

Гримьорката яде сандвич. Отмята глава настрани към мъртвия агент и казва:

— Браво!

Казва, че и тя го мразела.

Носи тежкия златен ролекс на агента.

Гримьорката пита:

— Искаш ли сандвич?

Само с пуешко ли са или има и друг вид, питам.

Гримьорката ми подава бутилка минерална вода и казва, че фракът ми гори отзад.

Откъде се излиза, питам.

Минаваш през онази врата, обяснява ми тя.

Стоманените врати зад мен се огъват.

Прекосяваш дългия коридор, обяснява гримьорката.

Накрая свиваш надясно.

Излизаш през вратата с надпис „Изход“.

Благодаря, казвам.

Тя казва, че има сандвич с филе, ако искам.

Стиснал сандвича в ръка, аз минавам през вратата, която ми посочи, прекосявам коридора и излизам през изхода.

На паркинга чака червена кола, червена кола с автоматични скорости, Фертилити е зад волана, а Адам седи до нея.

Сядам отзад и заключвам вратата. Казвам на Фертилити на предната седалка да вдигне стъклото, Фертилити бърника бутоните за радиото.

Зад мен тълпата се излива от изходите и се втурва да ни заобиколи.

Лицата приближават толкова, че усещам храчките им.

После от небето се спуска най-голямото чудо.

Започва да вали.

Бял дъжд.

Манна Небесна. Кълна се.

Дъждът се лее толкова хлъзгав и тежък, че хората падат, подхлъзват се и падат, сразени и повалени. Бели капки дъжд влитат през стъклата на колата, забиват се в тапицерията, в косите ни.

Адам наблюдава през прозореца чудото на този бял дъжд, който ни помага да избягаме.

Адам казва:

— Това е чудо.

Задните гуми се завъртат, поднасят настрани и оставят черна диря, когато побягваме.

— Не — казва Фертилити и натиска газта. — Това е ориз.

Светещата реклама на хеликоптера казва: „Поздравления и щастлив меден месец!“

— Не бива да го правят — казва Фертилити. — Този ориз убива птици.

Казвам й, че този ориз, който убива птици, ни е спасил.

Излязохме на улицата. После — на магистралата.

Адам се извърна назад да ме попита:

— Целия сандвич ли ще изядеш?

Казвам, че е с филе.

Трябва да тръгнем на север, казва Адам. Знаел с какво, но то щяло да потегли от Ню Орлиънс чак утре сутринта. Почти десет години го правел — кръстосвал страната без скътани пари.

Убиваше хора, казвам аз.

— Възнасях ги при Бог — отвръща той.

Фертилити казва:

— Млъквайте.

Трябват ни пари, казва Адам. Трябва ни сън. Храна. Знаел къде да ги намерим. Знаел място, където хората имат по-големи проблеми от нашите.

Само трябвало да послъжем малко.

— Отсега нататък — казва ни Адам — вие двамата имате дете.

Нямаме.

— Детето ви е болно от смъртоносна болест — отбелязва Адам.

Детето ни не е болно.

— В Ню Орлиънс сте, за да го лекуват в болница — казва Адам. — Само това трябва да обясните.

Адам казва, че ще се погрижи за останалото. Адам нарежда на Фертилити:

— Свий тук.

После казва:

— Сега свий надясно.

После казва:

— След две пресечки свий наляво.

Води ни някъде, където да пренощуваме безплатно. Ще ни нахранят безплатно. Ще поработим, ще сгъваме документи и ще пълним пликове, за да спечелим малко пари. Ще се изкъпем. Във вечерните новини ще се видим как бягаме. Адам казва, че съм толкова оплескан, че няма да ме разпознаят като масовия убиец, провалил Суперкупата. Там, където отиваме, обяснява той, хората си имат собствени големи проблеми.

Фертилити пита:

— Колко ли души трябва да убиеш, за да те прехвърлят от категорията на серийните убийци в категорията на масовите убийци?

Адам ни казва:

— Стойте в колата, а аз ще вляза вътре да подготвя почвата. Помнете — детето ви е тежко болно.

После съобщава:

— Пристигнахме.

Фертилити поглежда къщата и Адам и отсича:

— Ти си тежко болен.

Адам предупреждава:

— Аз съм кръстникът на клетото ви дете.

Табелата в предния двор казва: „Дом Роналд Макдоналд“.