Оцелелият

35.

Слънцето ме събужда свит до печката, стиснал касапски нож. Както се чувствам сега, идеята да ме убият не изглежда толкова лоша. Гърбът ме боли. Очите ми са като цепки, прорязани с бръснач. Обличам се и отивам на работа.

Сядам на последната седалка в автобуса, за да не седне зад мен някой с нож, с отровна стреличка или с гарота от струна на пиано.

Познатата кола на социалната асистентка е на алеята пред къщата, в която работя. По моравата се разхождат няколко най-обикновени червени птички. Небето е обичайно синьо. Нищо не изглежда нередно.

В къщата социалната асистентка лази на четири крака и търка пода на кухнята с белина и амоняк, толкова наситени, че въздухът край нея се дипли от токсини, които просълзяват очите ми.

— Не възразяваш, нали? — казва тя, без да спира да търка. — Беше в дневния ти график. Пристигнах рано-рано.

Белина плюс амоняк е равно на смъртоносен газ хлорин.

През рукналите по бузите ми сълзи я питам получила ли е съобщенията ми.

Тя диша предимно през цигарата си. Изпаренията явно не я смущават.

— Не, обадих се в офиса, че съм болна — казва. — Чистенето създава такова чувство за удовлетворение! Сварих кафе и изпекох кексчета. Защо не се поотпуснеш?

Питам я не иска ли да изслуша терзанията ми. Да си води бележки? Казвам й, че убиецът се обади снощи. Да спре да търка пода, да стане и да информира полицията? Как не!

— Не се безпокой — казва тя и потапя четката в кофата с вода за изплакване. — Снощи самоубийствата отбелязаха пик. Затова не събрах сили да отида в офиса.

След нейното търкане никой няма да успее да почисти пода. Изтриете ли лъскавия слой на балатума с киселина, сте прецакани. Приключите ли, подът ще е целият в пори, които ще задържат мръсотията. Опазил ме Бог да й го кажа. Смята, че се справя прекрасно.

Питам я как всъщност вълната от самоубийства ме опазва жив.

— Не схващаш ли? Снощи изгубихме още единайсет клиенти. Девет — предната вечер. Дванайсет завчера. Като лавина са.

Е, и?

— С тази скорост, ако има убиец, не му трябва да убива никого.

Започва да си припява. Сигурно смъртоносният хлорин си казва думата. Ръцете й нежно отмерват такта. Тя казва:

— Няма да прозвучи уместно, но поздравления!

Аз съм последният от колонията.

— Ти си почти последният оцелял.

Питам я колко остават.

— Един. В този град — отговаря тя. — Петима в страната.

Да си поиграем като в добрите стари времена, предлагам й. Да извадим стария „Диагностичен и статистически наръчник на психичните заболявания“ и да изберем нов начин да полудея. Хайде! В името на доброто старо време. Дай книгата.

Социалната асистентка въздъхва и поглежда разплаканото ми отражение в мръсната локва на пода.

— Слушай — казва. — Имам си истинска работа. Освен това изгубих наръчника. Не съм го виждала от няколко дни.

Търка и продължава:

— Не че ми липсва.

Вярно, преживя трудни десет години. Изгуби почти всичките си подопечни. Стресирана е. Сломена. Не, изпепелена. Кремирана. Смята, че се е провалила.

Страда от така наречената „спасителна безпомощност“.

— Освен това — казва тя, търкайки силно последните петна тук-там, където балатумът все още е непокътнат, — не мога да те държа вечно за ръчичка. Ако ще се самоубиваш, не мога да те спра и не нося отговорност. Според записките ми ти си напълно доволен от живота и приспособен. Тестовете го доказват. По емпиричен път.

Изпаренията ме карат да подсмърчам, за да преглътна сълзите.

— Самоубий се или не, но спри да ме измъчваш. Опитвам се да продължа напред — казва тя.

— Всеки ден в Америка се самоубиват хора. Това, че познаваш повечето, не усложнява проблема — казва тя. — Не мислиш ли, че е време да се вземеш в ръце?