Оцелелият

37.

Същата нощ започвам пак да вдигам телефона. Преди това обаче вълнението ме отвежда в града. Търся нещо за крадене. Не толкова заради парите, а за да освободя напрежението. Няма проблем. Социалната асистентка казва, че няма проблем. Обяснява ми, че е сексуално освобождаване. Напълно естествено. Откриваш търсеното. Издебваш го. Улавяш го и то е твое. След като си го присвоил, го изхвърляш.

Всъщност именно социалната асистентка ме подтикна да крада.

Наричаше ме „образцов“ клептоман. Цитираше научни изследвания. Крадеш, казваше, за да попречиш на другите да ти откраднат пениса (Фенихел, 1945). Неспособен си да контролираш импулса да откраднеш (Голдмън, 1991). Крадеш, защото си циклофреник (Макелрой, 1991). Няма значение какво — обувки, тиксо, ракети за тенис.

Единственият проблем е, че сега дори кражбата не ме изпълва с някогашното въодушевление.

Може би защото срещнах Фертилити.

Или може би срещнах Фертилити, защото съм отегчен от сексуалния си живот на престъпник.

Напоследък дори не крада, не в класическия, официалния смисъл. Вместо да задигам стоки от магазините, аз се разхождам из центъра на града, докато открия някоя изхвърлена касова бележка.

Отнасяте касовата бележка в магазина, където е издадена. Преструвате се, че пазарувате, докато откриете стока от бележката. Разнасяте я известно време из магазина, после връщате стоката срещу парите в брой. Разбира се, този метод действа най-добре в големите магазини. В идеалния случай — с касови бележки с отбелязани артикули. Не използвайте смачкани или мръсни касови бележки. Не използвайте два пъти една и съща касова бележка. Гледайте да не крадете от един и същи магазин.

Това се отнася към истинската кражба както мастурбацията към секса.

И, естествено, в магазините са наясно с измамата.

Друга добра стратегия е пазаруването с голяма чаша газирана вода, в която пускате дребни предмети. Или си купувате евтина тенекия с боя, разхлабвате капака и пускате вътре нещо скъпо. Металната кутия блокира рентгеновите лъчи на охранителната система.

Този следобед, вместо да търся касови бележки, аз просто се разхождам безцелно и обмислям следващата стъпка от плана да уловя Фертилити и да си я присвоя.

Да я притежавам. И да я захвърля може би. Трябва да се възползвам от ужасните й сънища. Танцуването също е инструмент, който би могъл да ми послужи.

С Фертилити танцувахме почти цял следобед. Когато музиката се промени, тя ме научи на основната ча-ча стъпка, на пресечената ча-ча стъпка и на завъртането под ръка. Показа ми основните стъпки на фокстрота.

Каза ми, че това, с което си изкарва прехраната, е ужасно. По-лошо от всичко, което съм способен да си представя.

И когато попитах — какво?

Тя се засмя.

Разхождайки се из центъра на града, намирам касова бележка за цветен телевизор. Би трябвало да се почувствам като победител в лотария, но пускам бележката в кофа за боклук.

Сигурно в танцуването най-много ми харесват правилата. В свят, където всичко е преходно, танцът поставя стабилни правила, фокстротът е две бавни и две бързи стъпки. Ча-ча-ча е две бавни и три бързи. Хореографията, дисциплината не подлежат на дискусии.

Истински, старомодни правила как да танцуваш валс. Те не се променят всяка седмица.

Когато се зае с мен преди десет години, социалната асистентка не смяташе, че съм клептоман. Първо бях с обсесивно-компулсивно разстройство. Тъкмо беше завършила колежа и още си пазеше учебниците за доказателство. Хората с обсесивно-компулсивни разстройства, каза ми тя, или подреждат нещата, или ги чистят (Рахман и Ходжсън, 1980). Според нея аз бях от втория вид.

Всъщност просто обичах да чистя, но през целия ми живот ме бяха обучавали да се подчинявам. И аз се опитах да оправдая смахнатата й диагноза. Социалната асистентка ми изреди симптомите и аз се постарах да ги проявя и да й позволя да ме излекува.

След обсесивно-компулсивен станах посттравматично стресиран.

После агорафоб.

После бях с паническо разстройство.

Краката ми ходят по тротоара в едната бавна и двете бързи стъпки на валса. Главата ми отброява едно, две, три. Навсякъде между гълъбите по тротоара има големи касови бележки. Вдигам втора бележка. Тази е на стойност сто седемдесет и три долара. Изхвърлям я.

Три месеца след като за пръв път срещнах социалната асистентка, се оказах с дисоциативно личностно разстройство, защото отказвах да й разкажа за детството си.

После имах шизоидно личностно разстройство, защото отказах да се присъединя към седмичната й терапевтична група.

После, понеже реши, че съм подходящ за полеви проучвания, придобих синдром на Коро, при който сте убедени, че пенисът ви се смалява непрекъснато и когато изчезне, ще умрете (Фабиан, 1991, Чън, 1992).

После си промени мнението и ме нарочи за страдащ от синдрома на Дхат — изживявате криза, защото вярвате, че разхищавате спермата си, когато ви спохождат мокри сънища или когато уринирате (Чхада и Ахуджа, 1990). Базира се на старо индуистко вярване, според което четирийсет капки кръв са необходими да произведат една капка костен мозък, а четирийсет капки костен мозък — да произведат една капка сперма (Акхтар, 1988). Нищо чудно, че непрекъснато се чувстваш изморен, каза ми социалната асистентка.

Спермата ме кара да мисля за секс, сексът ме кара да мисля за наказание, наказанието ме кара да мисля за смърт, смъртта ме кара да мисля за Фертилити Холис. Току-що демонстрирах нещо, което социалната ми асистентка нарича „свободни асоциации“.

При всеки сеанс тя ме диагностираше с нов проблем и ми даваше книга, за да се запозная със симптомите. На следващата седмица си знаех урока като по вода и проявявах проблема като по учебник.

Една седмица пироманиак. На другата — полово дезориентиран.

Каза ми, че съм ексхибиционист и на следващата седмица й цъфнах гол.

Каза ми, че страдам от дефицит на вниманието, и аз непрекъснато сменях темата. Бях клаустрофоб, та се наложи да се срещаме на верандата.

Краката ми върху тротоара превключват на двете бавни-две бързи-две бавни стъпки на ча-ча-ча. В главата ми се въртят десетте песни, които слушахме цял следобед. Подминавам нова касова бележка, по-законна от изпусната петдоларова банкнота, и я заобикалям в ритъма на ча-ча-ча.

Книгата, която социалната асистентка ми даваше, се казваше „Диагностичен и статистически наръчник на психичните заболявания“. За краткост я наричахме ДСН. Даваше ми много от старите си учебници и вътре имаше цветни снимки на модели, на които им плащат да изглеждат щастливи, вдигнали над главите си голи бебета или уловени ръка за ръка на плажа по залез. На нещастните снимки на моделите им плащат да си забиват спринцовки с нелегална дрога в ръцете или да стоят прегърбени и самотни пред маса с питие. Стигна се дотам, че социалната асистентка хвърляше ДСН на пода и на която страница се разтвореше, така се опитвах да изглеждам през следващата седмица.

Бяхме си щастливи така. Известно време. Тя усещаше, че напредва седмица след седмица. Аз имах сценарий, според който да действам. Не беше скучно и тя ме затрупваше с изобилие от мними проблеми, та не оставаше време за нищо реално. Всеки вторник ми съобщаваше диагнозата и това беше новата ми задача.

През първата ни година заедно не ми оставаше време да се замисля за самоубийство.

Направихме теста на Станфорд-Бинет, за да определим колко стар е мозъкът ми. Направихме „Вехслер“. Направихме Минесотския мултифазов личностен тест. Клиничният мултиаксиален тест на Милън. Теста за депресивни състояния на Бек.

Социалната асистентка разкри всичко за мен, освен истината.

Аз просто не исках да ме лекуват.

Каквито и да бяха истинските ми проблеми, не исках да ги разрешават. Нито една от дребните тайни в мен не искаше да бъде разбулена и разяснена. Чрез митове. Чрез детството ми. С химия. Плашех се — какво ще ми остане? И нито една от истинските ми тревоги, нито един мой страх не излезе на бял свят. Не исках да разнищвам чувството си за вина. Отказвах да говоря за мъртвото си семейство. Да дам воля на скръбта си, както се изразяваше тя. Да я осмисля. Да я загърбя.

Социалната асистентка ме излекува от стотици симптоми, до един измислени, и после ме обяви за здравомислещ. Беше толкова щастлива и горда. Изпрати ме по белия свят изцелен. Тръгвай смело. Върви. Чудо на модерната психология.

Стани!

Доктор Франкенщайн и нейното чудовище.

Шеметни преживявания, когато си на двайсет и пет.

Единственият страничен ефект е, че сега проявявам склонност да крада. Въведението ми в клептоманията ми хареса и не успях да го преодолея. До тази вечер.

Разхождайки се из града днес, десет години по-късно, аз вдигам нова касова бележка. Захвърлям я. Десет години прикривах проблемите си, за да не попаднат в ръчичките на социалната асистентка, и изведнъж един танц с някакво момиче сложи край дори на хроничното ми обирджийство. Единствената психоза, която не споделях със социалната асистентка, е излекувана от непозната.

Ние чисто и просто танцувахме, Фертилити ми разказваше за брат си и как от ФБР подслушвали телефона му. Всеки път, когато му се обаждала, чувала съпровода на прищракването… щрак… щрак… щрак… на държавната записваща лента. Дори преди да се самоубие Тревър, знаела, че ще го направи. Видяла го в първия си сън за бъдещето. С Фертилити потанцувахме още малко. После тя каза, че трябва да си тръгва. Обеща, че следващата седмица, следващата сряда по същото време ще бъде на същото място.

Тази вечер от улична лампа до улична лампа аз ходя в ритъма на фокстрота. В ума ми свири валс. В спомените ми Фертилити Холис е в прегръдките ми, облегнала глава на гърдите ми. Така се прибирам вкъщи. Горе телефонът вече звъни като откачен. Дали е някой шизоид, параноик, педофил?

Минал съм по този път, иска ми се да им кажа.

Може да е Фертилити Холис, която иска да ми разкаже как е танцувала с мен днес. Готова да сподели второто си впечатление от мен.

Може би ще ми каже с какво толкова ужасно нещо си изкарва хляба.

Вратите на асансьора се отварят и аз се втурвам да вдигна телефона.

Ало?

Вратата на апартамента към коридора още е отворена зад мен. Рибката е гладна. Завесите не са спуснати. Всеки може да ме види.

Мъжът отсреща казва:

— Служи достойно до сетния си дъх.

Аз отговарям механично:

— Слава и възхвала Богу за този ден, изпълнен с труд.

— Нека усилията ни отведат всичките ни събратя в Небесата.

Кой е, питам.

— Нека склопим очи, изпълнили делото си — отговаря той.

И затваря.