Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)

105. Патридес е натоварен от Ланселот да съобщи на крал Бодмагю за смъртта на Мелеаган. Скръбта на Бодмагю

Тук разказът твърди, че когато Патридес напуснал Ланселот, яздил през целия ден въпреки раната си и състоянието на доспехите си, като вечерта стигнал до абатството, където Ланселот бил отседнал. Там имало някакъв възрастен мъж, опитен в изкуството да лекува рани. През нощта разгледал раната на Патридес, намазал я с подходящ мехлем и го настанил да легне възможно най-удобно. На следващия ден Патридес станал много рано и се отправил на път. Яздил, не без затруднения, и стигнал до Юиндезан. Именно там открил крал Бодмагю, заобиколен от приятели и барони, и коленичейки пред него, му заявил:

— Сир, Ланселот от Езерото ме изпраща при вас. Помоли ме да ви предам, че е убил вашия син Мелеаган и чрез мен иска да му простите, след като ми възложи да ви съобщя това.

При тези думи сърцето на краля било пронизано от силна болка, тъй като това бил единственият му син. Не могъл да се задържи в седнало положение и се свлякъл в безсъзнание на земята. Бароните се втурнали да го задържат и целият замък бил огласен от такива ридания, че дори Божият гръм нямало да се чуе. Новината разплакала всички. Веднага щом дошъл на себе си, кралят попитал бароните си дали знаят къде е тялото.

— В замъка на Четирите камъка — отвърнали те.

Кралят заявил, че ще отиде там. Заповядал на всичките си хора да се качат на конете и да го придружат с изключение на ранения рицар, чието състояние било сериозно. Яздил цял ден и цяла нощ и на следващия ден към деветия час стигнал до Замъка на Четирите камъка. Открил тялото на Мелеаган в главната зала. Мигновено хванал в ръце главата на своя син, покрита с множество рани, и я съзерцавал толкова дълго, колкото можел да се задържи прав. Когато страданието станало непосилно за сърцето му, той паднал в несвяст сред бароните, които се опитвали да го прикрепят. Останал дълго време проснат на земята, преди да проговори. След като дошъл в съзнание, отново изпаднал в такова отчаяние, че всяка човешка утеха била безсилна. През целия ден нито пил, нито се хранил, а само плачел и стенел. Погребали тялото в една уединена местност с всички почести, полагащи се на кралски син. След края на церемонията кралят си тръгнал, толкова тъжен и наскърбен, че за малко не изгубил разсъдъка си. Щом се завърнал в Юиндезан, видът на всичките му хора съживил така мъчителния спомен за сина му. И скръбта му се възродила до такава степен, че човек не можел да го види, без да се изпълни със състрадание. Това продължило цяло денонощие.

Така ридаел и плачел крал Бодмагю. Зовял сина си Мелеаган, като обсипвал смъртта с най-жестоки упреци:

— Ах, смърт, предателко такава, как се осмели да се приближиш до детето ми?

От друга страна обвинявал бароните си:

— Ако бяхте осигурили добре защитата му, сега той нямаше да е мъртъв. Постъпихте толкова зле, че цял живот ще ви преследва смъртната ми омраза. И не очаквайте, че някога ще намеря утеха, защото тази загуба е непреодолима.

Ала с това разказът спира засега да говори за него и се връща на Ланселот от Езерото и на крал Артур.