Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)

80. Ланселот спасява от кладата сестрата на Мелеаган

Така нареждала девойката и плачела жално. Именно тогава се появил Ланселот, пришпорвайки коня си два пъти по-бързо. Наредил на тези, които я държели:

— Пуснете девойката!

— Защо, сеньор? — попитал един рицар в доспехи, който вървял бързо напред. — Защо трябва да я пуснат?

— Понеже нямате право да я убивате — отвърнал Ланселот.

— Напротив — рекъл другият, — имаме пълно право. Убедени сме, че е извършила престъплението, в което аз я обвиних. Тя предложи да се защитава, ала не намери никой, който да грабне щита заради нея. Впрочем, това не е учудващо, тъй като всеки знае добре, че тя е постъпила коварно.

— Защо?

— Защото е освободила Ланселот, за да убие брат си Мелеаган.

— Ако вие самият — отвърнал Ланселот — се осмелите да докажете, че тя е виновна за предателството и убийството, аз съм готов да го оспоря.

— Кой сте вие?

— Аз съм рицар, който идва тук, за да защити тази девойка.

— Повярвайте — отвърнал другият, — няма основание да се бием, от вчера нейната присъда е известна, след като тя не успя да си намери защитник. Но аз считам, че обвинението ми е толкова справедливо, че на света няма рицар, срещу когото да не се осмеля да го докажа с пълно право.

— За Бога — рекъл Ланселот, — ще видим това, защото съм готов да я защитя срещу вас!

— Наистина ли? — попитал другият. — Бога ми, ще загинете вероломен и като предател, какъвто сте!

Издърпали девойката от кладата. Двамата рицари отстъпили назад. Нахвърлили се един срещу друг с конете си и си нанасяли удари с копията толкова жестоко, че ги разпръснали на парчета. Сетне блъснали телата и лицата си така силно, че и двамата останали напълно замаяни и изгубили ориентация. Рицарят бил зашеметен до такава степен, че не могъл да се задържи на седлото и политнал от коня си. При падането върхът на шлема му се забил в земята и той за малко не си счупил шията. След успешния удар Ланселот слязъл от седлото, защото би било срамно да нападне на кон противник, който е на земята. Извадил меча си и като се хвърлил към рицаря, който вече се изправял, му нанесъл такъв удар по шлема, че го повалил по длани и колене на земята. След това с друг удар го разгромил напълно. После го хванал за шлема, влачил го до жарта и го хвърлил вътре. Другият бил толкова изнемощял и безсилен, че не могъл да се надигне. Останал в пламъците и загинал по този начин. В този момент напред пристъпили тези, които пазели заграденото поле. Те заявили на Ланселот, че е сторил достатъчно и му предали девойката жива и здрава. Той я облякъл, а после я попитал какво още очаква от него.

— Сеньор, да ме отведете на сигурно място в моя замък.

— На драго сърце — отвърнал Ланселот.

Помогнал й да се качи на коня и я завел до замъка, където тя се грижила за него в продължение на няколко дни. Замъкът се казвал Галфорт. Намирал се до малка река, разполагал с всичко необходимо и бил отлично укрепен. Когато Ланселот пристигнал там, хората от замъка го приветствали, защото вече знаели, че тяхната господарка е освободена благодарение на рицар, който я придружава. Щом го видели, го посрещнали с такава радост, сякаш ставало въпрос за самия Бог. Докато минавал, всички коленичили пред него и крещели в един глас:

— Сеньор, измежду всички рицари по света бъдете добре дошли, вие, който превърнахте мъката ни в радост!