Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)

143. Говен поема по пътя вдясно. Лошите домакини. Девойката, потопена в корито с вряща вода. Белият гълъб, носещ в човката си златна кадилница

Тук разказът твърди, че след като напуснал Хектор, монсеньор Говен яздил до деветия час из гората, без да се отклонява от пътя си. И ето че от дясната му страна изникнала шатра близо до ручей, изтичащ от извор. Насочил се към нея, за да разбере кой я обитава. Когато се озовал пред входа й, видял шестима мъже, които се хранили. Монсеньор Говен не бил слагал нищо в уста целия ден. Вързал коня си за някакво дърво и окачил щита си за един от клоните му. Влязъл в шатрата и поздравил сътрапезниците. Ала вместо да му отговорят, всички го загледали враждебно. Въпреки мълчанието им, той не отказал да седне с препасан на кръста меч. Свалил си шлема от главата, поставил го близо до себе си и започнал да се храни с охота, тъй като бил много прегладнял. Рекъл на своя съсед:

— Приятен апетит, сеньор, и отдайте почит на храната си!

— За Бога, сеньор рицарю, трудно бих могъл да й отдам почит, когато я ядете пред очите ми! По случайност също като вас изпитвах неотложна нужда да се нахраня. Затова ви забранявам повече да ядете, защото, честна дума, ще си платите много скъпо!

Другарите му отишли още по-далеч. Ако натрапникът не си тръгнел, щели да го убият. Монсеньор Говен отвърнал, че заплахите на всички тях няма да го принудят да мръдне оттам, „но се притеснявам за коня си, който не е ял“.

Тези от шатрата с един скок се изправили и се спуснали към мечовете и брадвите, които там били в изобилие. Щом видял това, монсеньор Говен завързал шлема си и изтичал да вземе щита си. Другите хукнали след него, като размахвали мечовете си, за да го убият. Той не отбягвал никого, който му се явявал, но първият, когото срещнал, бил без доспехи. Ударил го толкова жестоко, че му разцепил главата на две и го повалил мъртъв на земята. Сетне се нахвърлил срещу другите, които се опитвали на всяка цена да го убият. Застигнал един, на когото отсякъл ръката между рамото и лакътя. При вида на другарите си рицарите, намиращи се в опасност, побягнали. Монсеньор Говен не благоволил да ги преследва. Пришпорил коня си, потеглил отново на път и яздил чак до след вечернята. Стигнал до една просторна долина. Пред себе си забелязал укрепен замък, добре разположен, обграден от река и здрави зъбчати стени от всички страни. Повел коня си в тази посока, тъй като искал да пренощува там. Щом стигнал до началото на реката, открил дървен мост към замъка. Озовал се на главната улица и продължил пътя си до основната кула. Колкото повече се приближавал, толкова се изпълвал с възхищение, защото това бил най-богатият, добре укрепен и най-величествен замък, който бил виждал. Изведнъж доловил съвсем близо до себе си викове, които сякаш издавала жена. Насочил се към мястото, откъдето идвали, и попаднал в зала, където девойка се къпела на земята в мраморно корито и отправяла молитви:

— Света Дево, кой ще ме избави оттук?

Монсеньор Говен изтичал при нея. Малко повече от половината корито било пълно с вода, така че девойката била потопена в него до пъпа. Щом видяла монсеньор Говен, тя се провикнала:

— Сеньор, за Бога, изведете ме оттук!

Монсеньор Говен протегнал веднага ръце и я хванал за хълбоците, но не успял да я накара да помръдне въпреки всичките си усилия. Опитал два или три пъти и когато клетницата разбрала, че той полага напразни усилия, му рекла:

— Ах, сеньор рицарю, не успяхте! Сега може да бъдете сигурен, че няма да напуснете този замък, без да бъдете опозорен!

— Госпожице, съжалявам, че не ви освободих. Все пак направих всичко по силите си, така че не заслужавам укор. Сега искам да ви помоля да ми кажете как сте попаднали в коритото, какво приключение ви е довело и дали може човек да ви измъкне оттук.

— Бога ми — рекла тя, — тук съм, за да изтърпя хиляди болки и тревоги и дума не може да става да се избавя, преди да бъда освободена от най-добрия рицар на света. Ала от мен няма да научите защо ме поставиха в това корито, нито вие, нито някой друг, преди да пристигне моят спасител.132 Той ще дойде скоро, още тази година.

— И защо страдате толкова много?

— Защо ли? Вижте колко е топла тази вода и ще разберете.

Монсеньор Говен потопил веднага едната си ръка, но помислил, че няма да може да я извади навреме. Водата му се сторила толкова вряща и имал усещането, че е загубил ръката си завинаги.

— Сеньор рицарю, сега знаете мъчението, което понасям.133

— Наистина, госпожице — отвърнал той, — не виждам как можете да издържите дълго.

— Бога ми, ако можех да загина от изтощение, щях отдавна да съм мъртва, но за момента Божията воля не е такава. Господ не ми е отмъстил достатъчно за един грях, който извърших някога и който сега изкупувам с постоянно страдание. Вече сте свободен да се оттеглите, когато решите. Относно измъкването ми от това корито, всъщност няма смисъл да говорим, защото не успяхте, а за моята история няма да узнаете повече.

Щом разбрал, че няма да може да научи нищо друго, той се отдалечил и се запътил към главната зала. Дотичали повече от двадесет оръженосци, които му помогнали да слезе на земята. Отвели коня му в конюшнята, а него качили в главната зала, за да му свалят доспехите. Монсеньор Говен открил там множество рицари. Когато го видели, те се изправили да го посрещнат и го приветствали с добре дошъл. Той също ги поздравил, като се поклонил. Махнали му доспехите и му дали да облече пищна дреха. Сетне го настанили да седне пред тях и го попитали от коя страна е.

— От кралство Логрия, от двора на крал Артур — отговорил той.

Всички много се зарадвали. Питали го за новини от двора и той разказвал това, което знаел. Междувременно от една от стаите излязъл висок рицар, който водел със себе си многобройна свита. Той бил един от най-красивите мъже, които монсеньор Говен бил виждал някога, а по всяка вероятност и от много благородно потекло. Докато приближавал, хората осведомили монсеньор Говен, че това е кралят. Монсеньор Говен станал и го приветствал с добре дошъл. Кралят го поздравил много любезно и го помолил да седне до него. Попитал го кой е той и рицарят му казал истината. Кралят се зарадвал, защото искрено желаел да се запознае с него. Те разговаряли заедно и станали приятели. Докато приказвали така, монсеньор Говен извърнал глава и видял през един от прозорците на залата да влиза бял гълъб, който носел в човката си прекрасна златна кадилница. Едва долетял и залата се изпълнила с най-приятните благоухания на света.134 Последвала пълна тишина. Веднага щом гълъбът се появил, всички паднали на колене, без никой нещо да продума, а той се устремил направо към една стая. Тутакси се стекли прислужниците, които постлали покривки на масите, и всички седнали безмълвно.