При това подвикване монсеньор Говен излязъл от своята сънливост и видял да приближава рицарят, готов да го атакува. Не разбирал причината. Веднага грабнал щита, свалил копието си и свил обратно към него. Ударил го толкова безмилостно, че го повалил от седлото. Сетне стъпил на земята, защото не искал да го напада, яздейки. Вързал коня за едно дърво, а после извадил меча от ножницата си и се впуснал към своя противник, който вече се изправял. Нанесъл му такъв удар, че го съборил на земята, победен. Изтръгнал шлема от главата му толкова грубо, че за малко не му отнесъл носа. Матамас кървял обилно. Монсеньор Говен му заповядал да се предаде или ще му отсече главата, без да чака повече. Другият останал проснат на земята дълго време: страдал силно от болката, причинена от монсеньор Говен, когато му изтръгнал шлема. Той настоял — да се предаде или ще го убие. Другият, след като мъчително се съвзел, го помолил за милост:
— Ах, сеньор рицарю, пощадете ме! Няма да спечелите нищо, ако ме убиете, освен че с това ще извършите смъртен грях. Наистина не мисля, че съм ви причинил толкова злини, за да ме убивате.
— Как ви е името? — попитал монсеньор Говен.
— Казвам се Матамас.
— Ах — възкликнал монсеньор Говен, — вие сте Матамас, при когото отидоха Сагремор и Додинел Кръвника! Бога ми, или ще ви убия на мига, или ще ми кажете какво знаете за тях!
— Ах, сеньор, за Бога, милост! Уверявам ви, ако приемете да ме освободите, ще ви предам Сагремор преди настъпването на нощта.
— Наистина ли? — попитал монсеньор Говен. — Ще ви освободя, но искам да ми обещаете, че ще удържите на думата си и ще се предадете в плен там, където ви изпратя.
Другият се съгласил. Без да чака, монсеньор Говен се метнал на седлото. Така сторил и рицарят, но с цената на огромно усилие, тъй като бил на ръба на изтощението. Поели отново по пътя, по който били дошли, и стигнали до замъка на Матамас. Щом хората му научили за поражението на своя господар, понечили да нападнат монсеньор Говен, но Матамас им забранил категорично да му посягат. Там имало около тридесет или повече рицари, така че монсеньор Говен не би могъл да устои на тяхната атака. Матамас накарал да изведат Сагремор от затвора му и го предал на монсеньор Говен в цветущо здраве. Щом го видял, последният заключил, че Сагремор не е изтърпявал тежък плен. И бил прав, защото дъщерята на Матамас му помагала много и се грижела усърдно за него по време на пленничеството. Когато Сагремор се срещнал с монсеньор Говен, те се приветствали взаимно. Сетне пожелал доспехите си, защото искал да тръгва. Донесли му ги. Оставало единствено да се качи на коня, но преди това се приближил към девойката, за да се сбогува с нея. Благословил я от сърце и я уверил, че навсякъде ще бъде неин рицар. Тя му благодарила горещо. След това потеглили, като монсеньор Говен се обърнал към Матамас:
— Трябва да се предадете в двора на монсеньор крал Артур и да се обявите за негов пленник от името на неговия племенник монсеньор Говен. Кажете на госпожа кралицата, че съм открил Сагремор. И ако тя ви попита какво прави той, отговорете й, че се е присъединил към групата на рицарите, които търсят монсеньор Ланселот от Езерото.
В действителност вече бил разказал на Сагремор за тяхното начинание и последният произнесъл същата клетва както другите. Матамас уверил, че с готовност ще изпълни всичко това, а двамата другари поели по пътя си и яздили заедно. Но с това разказът спира засега да говори за тях. Отдели им достатъчно време досега и ще се върне към тях в по-подходящ момент. Сега предава едно друго приключение, случило се на Хектор. Далеч не маловажно, то заслужава да бъде припомнено в тази книга.