Песен за нибелунгите

Борис ПарашкевовКъм читателя

През европейското късно Средновековие успоредно с дворцовата поезия и рицарския роман се появяват обемисти епични произведения с неизвестен автор, които историческата памет, независимо от неизбежните превратности на времето, е съхранила под формата на национални епоси в литературите на някои съвременни народи. Такива например са френската „Песен за Ролан“, испанската „Песен за моя Сид“, финландската „Калевала“. Към този жанр, останал за съжаление без съответствие в нашата старинна книжнина, тъй както сме лишени и от едно истинско културно Средновековие в контекста на общоевропейското развитие, принадлежи монументалният немскоезичен героичен епос „Песен за нибелунгите“. В науката доста широко е застъпена тезата, че зад неговия анонимен автор се крие средновековен поет на име Майстер Конрад. В публикуваната през 1987 г. книга „Следата на поета“ изследователят Валтер Ханзен представя свои наблюдения и разсъждения относно неговата по-конкретна личност. След като обходил и се уверил в автентичността на описаните в епоса походи от град Вормс на изток по поречието на Дунав през Бавария и Австрия до Естергом в Унгария, Ханзен смята, че въпросният автор безспорно е познавал много добре този регион и по всяка вероятност дори е произхождал от него. В крайна сметка изследователят си позволява да отъждестви въпросния Майстер Конрад с почти неизвестния средновековен книжовник Конрад фон Фусесбрунен. Според Ханзен навярно именно на него Волфгер фон Ерла, епископ на гр. Пасау през 1191–1204 г., е възложил да обедини в едно цялостно епично произведение съществувалите дотогава в устното предание героични песни за Зигфрид и Кримхилда, за Гунтер и Брунхилда, за измяната на Хаген и извършеното от него покушение над Зигфрид, за породената от това събитие отмъстителност на Кримхилда, довела в крайна сметка до гибелта на бургундците в двореца на нейния втори съпруг Атила. Изпълнявайки това поръчение, Конрад очевидно се е почувствал задължен спрямо своя меценат и в повествованието го е почел в образа на пасауския епископ Пилгрим (строфа 1296 сл.), а себе си, изглежда, е вплел във войнствения бургундски шпилман — гусларя Фолкер.

Тази хипотеза относно генезиса на „Песен за нибелунгите“ е в пълна хармония с допускането, че епосът ще да е възникнал в Пасау в края на XII или по-скоро в самото начало на XIII в., като с упадъка на рицарството популярността му през следващите столетия значително намаляла. През XVI в. той изцяло изпаднал в забвение, за да бъде преоткрит през 1755 г. от лекаря Якоб Херман Оберайт, а с появата на романтизма интересът към неговото изследване, интерпретиране и сценично претворяване (Фуке, Вагнер, Гайбел, Хебел) внезапно се възобновил. Запазен е в 35 различни по размер ръкописа и се състои от 39 епизода (в средновисоконемския оригинал обозначавани като „авантюри“ съгласно тогавашното значение на тази старофренска заемка в немски: настъпване на героично събитие и неговото описване). Общият му обем в отделните ръкописи възлиза средно на около 2400 строфи, а оформящите се в него две части кулминират съответно в убийството на приказния Зигфрид (I-XIX епизод) и в отмъщението на неговата съпруга Кримхилда, довело до погрома над бургундците (ХХ-ХХХГХ епизод).

В първата част преобладават митични и приказни елементи в съчетание с моменти от меровингската история през VI в. В основата на втората част са залегнали по-осезателно исторически факти, в частност този, че през 436 г. бургундското царство на крал Гундахар, разположено в Рейнска Франкония с център Вормс, било опустошено от хунския владетел Атила. С оглед на това в съдържателен план изпъкват две особености на произведението. Главните герои — отчасти автентични, отчасти митични образи — произхождат, от една страна, от езическия период на източните, западните и северните германи, влезли през V в. в допир с Атила. От друга страна, целият този персонаж е ситуиран в епохата на рицарството и начинът му на живот е съобразен както с популярните за тази епоха дворцови празненства и турнири, така и със задължителните канони на християнската религия.

Относно формата на епоса и някои проблеми при претворяването му на български може да се отбележи следното. Германската алитерация като стихотворен похват е запазена фактическа само в еднаквия началословен гласеж при имената на някои лица от царско потекло, напр. Зигфрид, син на Зигмунд и Зиглинда, или братята на Кримхилда — бургундският владетел Гунтер редом с князете Гернот и Гизелхер. Затова пък употребата на крайната мъжка рима във вид АА, ББ е доведена до съвършенство. При това всеки стих на епоса се състои от два разделени с цезура полустиха, от които първият (обикновено и последният от всяка строфа) по принцип има четири невинаги ритмично ударени срички или тонални наблягания (на немски Hebungen), а вторият — три (според някои автори с четвърта „паузираща“). Тази специфика на така наречената „нибелунгска строфа“, придаваща навремето речитативно, скандирано звучене на песента, е необичайна от гледище на съвременната ритмика. Ето защо в настоящия превод от средновисоконемския оригинал, опрян на коментираното, в момента все още най-меродавно издание на Карл Барч от 1870–1880 г. и първи по рода си след един в проза на д-р Т. Иванов, публикуван през 20-те години на XX в. (II издание през 1925 г. във Всемирна библиотека под №765 на книгоиздателство Ал. Паскалев), е предпочетена схемата ямбичен седемсричен първи полустих и седемсричен или шестсричен втори полустих в зависимост от женската или мъжката рима, която донякъде компенсира също така необичайното днес редуване на ямб и трохей в прототипа. Запазването на цезурата в превода, а и нейното съблюдаване при четене си остава главно условие за съхраняване на ритмичното равновесие между първия и втория полустих.

Към характерните за епоса езикови иновации спада навлизащото от тогавашния френски дворцов етикет използване на второ лице множествено число като учтива форма. Доколкото в оригинала личи неутвърденост на тази практика, в превода — вместо механично възпроизвеждане на крайно непоследователната употреба на новата форма — на нея с малки, логично обосновани изключения е дадено предпочитание. По понятни причини обаче не беше възможно да се елиминира един любим на автора, но в съвременното повествование необичаен похват, какъвто е така нареченият „поглед в бъдното“, тоест периодичното намекване кога или къде някому предстои да се случи нещо, при това най-често беда.

За по-добра прегледност в края на превода по азбучен ред е приложен списък на лични и местни имена, опрян на този в изданието на К. Барч. Наред с имената са дадени пояснения към някои използвани в текста означения като свидетелство за пъстротата на средновековния бит в Германия, които обаче липсват в нашия език както като историзми, така и като архаизми и затрудняват донякъде запознаването на българския читател с реалиите в литературни шедьоври от посочения тип.

София, септември 2005 г.

проф. д-р Борис Парашкевов