Навред се бяха вопли • и викове дочули,
отекващи в палата • и дворцовите кули.
Един юнак веронски • ги беше доловил,
при краля с вест печална • забърза той унил.
„Кралю Теодерихе“ — • пред него той доложи, —
„в живота ми до днеска • да се твърди не може,
че чувал бях аз вопли • и вик с такава сила.
Боя се, че пострадал • навярно е Атила.
Защо се вайкат инак • тъй всички без надежда?
Кримхилда или царят, • един от тях, изглежда,
е мъртъв от враждата • на гостите им смели.
Затуй мнозина воини • скърбят осиротели.“
„Ненужна е припряност, • веронци мои драги!
Бургундците“ — тъй кралят • поде и призова ги,
„каквото и да сторват, • принуда е безспир,
та нека се възползват, • че им предложих мир.“
Смелецът Волфхарт рече: • „Мен ще ми се да ида
да разбера кому е • нанесена обида.
Подире, господарю, • ще доверя аз вам
каквото съм научил • за жалването там.“
Теодерих размисли: • „Могъл би да подразни
човек с въпроси дръзки • и хрумвания разни
юначните витязи • в Атиловата свита.
Затуй не щял бих Волфхарт • да иде и да пита.“
Помоли сетне Хелфрих • да тръгне веднага
да чуе и от хуни • по що е таз тъга,
и от самите гости • отде е таз печал,
каквато още никой • не ще е преживял.
Той стигна там и рече: • „Що станало е тука?“
Един скърбящ отвърна: • „Голяма злополука!
Добруването свърши • на хуните в страната:
наш Рюдигер умря на • бургундец от ръката.
И воините му вътре • докрак били избити.“
Не бе дочувал Хелфрих • слова по-жаловити,
не щеше и да носи • тъй зла вест нивга вече,
ала сега обратно • ридаещ се завтече.
„Какво ще ни явите“ — • Теодерих запита, —
„че чак, юнако Хелфрих, • скръбта и вас връхлита?“
Юнакът рече: „Има • защо да сме унили.
Там Рюдигер витяза • бургундци са убили.“
„Опазил Бог!“ — извика • Теодерих. — „Издава
лукавост, мъст и мерзост • тъй кървава разправа!
Но с що ли той могъл би • ненавист да поражда?
С бургундците все мислех, • че се добре погажда.“
Тук Волфхарт се обади: • „Ако е тяхно дело,
ще трябва да подирим • от тях разплата смело.
Простим ли им, ще бъде • за нас позор голям,
щом Рюдигер в услуга • е бивал често нам.“
Но кралят амелунгски • в покрусата си седна
до близкия прозорец, • към Хилдебранд погледна
и рече му да иде • при гостите, та вещо
за случката да пита • и чуе още нещо.
Без щит и меч в ръката, • при схватки обигран,
тъй Хилдебранд понечи, • препатил ветеран,
при гостите да иде • вежлив, но дръзновен.
От племенника свой бе • обаче укорен.
„Явите ли се“ — нему • бе Волфхарт мрачно рекъл —
„без меч пред тях, тъй както • сега сте се завтекъл,
срамът ще ви споходи • от тяхната насмешка.
А с щит и меч ще бъде • и думата ви тежка.“
Витязът стар послуша • нелепите съвети,
пък воините веронски, • дордето се усети,
навлякоха доспехи • и взеха меч в ръце.
На Хилдебранд не беше • туй никак по сърце.
Попита ги що смятат. • „Поемаме ний с вас,
да не посмее Хаген • срещу ви с нагъл глас
и с присмех да застане. • На туй е той способен.“
Тогава разреши им • да бъде съпроводен.
Пръв Фолкер забеляза • да идват устремени
веронците на краля, • добре въоръжени
с препасан меч на кръста, • понесли щит в ръката.
На своя цар бургундски • доложи новината:
„Видях да се задава • веронската дружина
на крал Теодерих аз, • та през ума ми мина,
че с меч и шлем дошла е • нас тук да ни срази.
Нам, чуждоземци, зло ни • замислят пак врази.“
А Хилдебранд, пристигнал • в туй време, щит в нозе
положи и подире • да заразпитва взе
витязите на Гунтер: • „Кой мен ще отговори,
юнаци славни, що ли • вам Рюдигер бе сторил?
Теодерих ме прати • да разбера от вас
дали е поразила • ръка на ваш витяз
маркграфа благороден, • тъй както се хортува.
Покрусата ни лесно • не ще се излекува.“
От Троне Хаген рече: • „Не е лъжа, уви,
макар да ми се иска • туй, дето се мълви,
да е заблуда, той пък • да си е жив и здрав,
наместо жал да има • за храбрия маркграф.“
Момците заридаха, • щом чуха, че убит е.
Сълзи видя се как им • се стичат по брадите.
Повелята за вярност • да плачат ги накара.
Скръбта обзела беше • веронците без мяра.
Херцогът от Верона • на име Зигщаб рече:
„За нас, прокудените, • покоят май изтече,
от Рюдигер създаден • след мъки преживяни.
Погубихте вий с него, • витязи, радостта ни!“
Пък амелунгът Волфвин • поде: „Да бях видял
дори баща си днеска • на одъра умрял,
не бих изпитал болка • аз толкова голяма.
А кой ще утеши и • графинята горкана?“
Юнакът Волфхарт гневно • обади се тогава:
„И воините кой в поход • сега ще оглавява,
маркграфът както често • го правеше преди?
О, Рюдигер, съдбата • защо тъй отреди?“
И Волфбранд, Хелфрих, Хелмнот • със цялата дружина
скърбяха на героя • за ранната кончина.
Задавян от сълзите, • и Хилдебранд в неволя
додаде: „Изпълнете • поръката аз моля.
На Рюдигер телото, • останало в салона,
да вземем наредил е • нам кралят от Верона.
След гибелта му почит • за вярност и заслуги
дължим му, проявени • към нас и много други.
Ний с Рюдигер еднакво • сме чужди в таз страна.
Да отнесем ни дайте • на свойте рамена
с признателност героя. • Подир смъртта поне
да я изкажем нему, • щом приживе не сме.“
„Безценна“ — вметна Гунтер — • „за мен е почитта,
явена към приятел, • простил се със света.
Приятелство наричам • аз верността до гроб.
Длъжник сте му и редно • е да сведете лоб.“
Но Волфхарт глас надигна: • „Защо са тез молби?
От воините ви някой • щом Рюдигер уби
и със смъртта му всеки • от нас е ощетен,
то дайте ни героя • да си го погребем!“
Гусларят възрази му: • „Не ще ви бъде даден —
сами си го вземете! • Лежи в салона хладен
сред кърви от дълбока • и смъртоносна рана.
Така и почитта ви • ще бъде по-голяма.“
„Гусларю“ — рече Волфхарт, — • „не дръзвайте, за Бога,
гнева ни да множите • при толкова тревога!
Теодерих не бе ли • нам строго забранил
да влизаме и в разпра, • не бих ви го простил!“
Гусларят му отвърна: • „Причина е страхът
да се не върши нещо, • кога го забранят.
Не мога дръзновеност • да назова това.“
На Хаген прозвучаха • разумно тез слова.
„Беля не си търсете!“ — • не спираше героят. —
„Аз струните ви мога • така да ги разстроя,
че и до Рейн да няма • вам кой да ги оправи.
Непоносима става • за мен надменността ви.“
„На струните ми щом ще • покварите звука“ —
изстъпи се гусларят, — • „то моята ръка
ще помрачи с кръвта ви • вам шлемовия блясък.
В Бургундия без гусла • подир ще стигна някак.“
Върху му щеше Волфхарт • да скочи с меч направо,
но Хилдебранд попречи, • придържайки го здраво.
„С гнева необуздан и • с постъпка тъй нелепа
ще се лишите бързо • от кралската подкрепа!“
„Не спирайте, витязе, • раздразнения лъв!“ —
юнакът Фолкер викна. — • „В ръцете ми такъв
попадне ли, аз с удар • сразявам го за миг,
пък бил той в битки нявга • и рицар най-велик!“
С това гнева на всеки • веронец предизвика.
Храбрецът Волфхарт първи • чевръсто вдигна щита
и като лъв се втурна • напред неудържим.
Дружината се вдигна • подир като един.
Макар и устремил се • да влезе първи в бой,
пред стълбите застигнат • от Хилдебранд бе той,
че вуйчо му държеше • да бъде най-отпред.
С бургундци да се бият • дойде и техен ред.
Витязът Хилдебранд се • нахвърли върху Хаген,
на двамата в ръцете • звънтеше меч стоманен
и огненочервени • отскачаха искри.
Личеше колко ярост • в сърцата им гори.
Разединени бяха • на схватката в разгара
от силните веронци • в стремглава надпревара.
От Хаген Хилдебранд бе • се мигом отстранил,
а Волфхарт срещу Фолкер • бе меча устремил.
Замаха си насочи • към шлема на витяза,
така че острието • до ремъка се вряза.
В ответ гусларят смело • го с удари покри
с такава сила сякаш, • че Волфхарт заискри.
Доспехите им в огън • като че ли пламтяха,
двамината ненавист • един към друг таяха.
Разедини ги Волфвин, • веронец и герой —
храбрец ако не беше, • не би го сторил той.
Готов за бой, цар Гунтер • посрещна многобройни
прославени юнаци • и амелунгски воини.
Княз Гизелхер немалко • налитащи прогони,
обагряйки с кръвта им • и шлемове, и брони.
На Хаген братът Данкварт, • юнак със страшна сила,
каквото погодил бе • на воини на Атила
изглеждаше нищожно • в сравнение с таз бран:
освирепял сега бе • синът на Алдриан.
Веднъж ли Ритшард, Гербарт • и Хелфрих, Вихарт бяха
се втурвали в двубои! • Те сили не щадяха —
усещаше го всеки • на Гунтер от момците.
Тях следваше ги в боя • и Волфбранд по петите.
Сам Хилдебранд, витяз стар, • громеше настървен.
От удара на Волфхарт • един ли повален
бе рицар и лежеше • в кръвта си на земята.
Тъй диреха веронци • за Рюдигер разплата.
Напрегнал сили Зигщаб — • херцогът от Верона
и сестриник на краля — • ломеше сред салона
противникови брони • и шлемове корави.
Едва ли по-чудесно • могъл би да се справи.
Гусларят забеляза • със зорък поглед пръв,
че тъкмо подир Зигщаб • текат потоци кръв
от ризниците бойни. • Тогава разгневен
насреща му той скочи • и Зигщаб поразен
от меча му бе мигом. • Защото Фолкер смогна
с уменията свои • да нанесе прободна
и нему рана, тъй че • завчас го победи.
Смъртта му Хилдебранд пък • с мощта си възмезди.
„О, Господи, загина!“ — • извика ветерана. —
„На Фолкер от ръката • дойде му тази рана,
та няма и гусларят • задълго да е жив!“
Не бе изглеждал толкоз • и Хилдебранд гневлив.
Той Фолкер тъй заудря • със сила вихровита,
че ремъци и стяги • от шлема му и щита
хвърчаха до стената • на залата заветна.
Така и за гусларя • това бе схватка сетна.
Напираха момци на • Теодерих напред.
При устрема им бяха • се разлетели вред
от мечове отломки, • от ризниците брънки,
а изпод шлем течеше • кръвта на струи тънки.
От Троне Хаген беше • видял на Фолкер края.
Това при празненството • за него бе оная
несрета, превишила • смъртта околовръст.
С каква неукротимост • зае се той за мъст.
„И Хилдебранд не ще да • ликува без разплата!
Лежи убит от него • другар мой на земята.
Съратник по-безценен • не съм аз имал негли.“
С привдигнат щит той меча • размаха и потегли.
От Хелфрих бе погубен • и Данкварт, рицар як.
А Гизелхер и Гунтер, • видели тоз юнак
сред битката да пада, • обзе ги пак печал.
Поне да възмезди сам • смъртта си бе успял.
Пък Волфхарт през салона • на два пъти премина,
погубвайки момци от • бургундската дружина.
За трети път сега се • придвижваше той вече —
що Гунтерови воини • пак мечът му посече!
Княз Гизелхер извика: • „Такъв ожесточен
противник като Волфхарт • не съм видял пред мен.
Юнако благороден, • насам се обърнете!
Сега ще ви накарам • беса си да възпрете.“
Към Гизелхер той тръгна, • щом князът го подкани.
И двамата не спряха • да сеят тежки рани,
но Волфхарт толкоз мощно • прорязваше тълпата,
че бе оплискан с кръв от • нозете до главата.
Подир с отмерен удар • синът любим на Ута
посрещна Волфхарт, воина • юначен, в битка люта.
Макар и снажен, беше • обречен тоз витяз.
Ще се роди ли други • тъй млад и храбър княз?
Прониза той на Волфхарт • нагръдника стоманен,
през прореза заблика • кръвта му ручей ален.
На воина смъртна рана • бургундецът отвори.
Същински рицар само • могъл би да го стори.
Щом Волфхарт, тоз витяз на • Теодерих, усети,
че е ранен, той щита • захвърли, вдигна меч и
стовари острието • калено върху княза.
Така ведно и шлема, • и ризницата сряза.
Сега, щом те се бяха • взаимно усмъртили,
веч нямаше момци на • Теодериха живи.
Витязът Хилдебранд бе • видял как Волфхарт падна
за него болка тежка • и гледка безотрадна.
Лежеше мъртво редом • с веронската дружина
и воинството на Гунтер. • А Хилдебранд намина,
где племенникът Волфхарт • бе паднал в локва кръв.
С ръце обви юнака, • потеглил в боя пръв.
Навън да го изкара • напрегна мишци здрави,
но твърде тежък беше, • та легнал го остави.
Окървавен отправи • умиращият взор
към вуйчо си, понечил • да идат на простор.
Раненият му рече: • „О, вуйчо мой любезен,
не може вече с нищо • вий мен да сте полезен.
Пазете се от Хаген • и знайте, че съм прав:
в сърцето му стаен е • жесток, коварен нрав!
Щом близки и роднини • да жалят пожелаят,
кажете им на всички • да чуят и да знаят
те мен да не оплакват, • понеже паднах аз
в единоборство с рицар • и най-достоен княз.
Смъртта си в тази сграда • съм възмездил така, че
съпруга и любима • на рицар да заплаче.
Запита ли ви някой, • ответ от вас да има:
от моята ръка тук • загинаха стотина.“
Но спомни си и Хаген • тогаз гусларя смел —
нали пък Хилдебранд бе • живота му отнел.
Той рече на витяза: • „Разплата ми дължите
за туй, че ни затрихте • без време тук момците.“
Към Хилдебранд замахна • и чу се надалеч
как звънна мечът Балмунг — • на Зигфрид оня меч,
що Хаген присвои си, • когато го прониза.
В двубоя нов витязът • наложи се да влиза.
Опита ветеранът • Теодерихов своя
широк меч да насочи • отново към героя
от Троне, воин на Гунтер, • умело, но не би.
С повторен удар Хаген • му бронята проби.
Щом Хилдебранд почувства, • че Хаген го рани,
юнакът, побоял се • от повече злини,
на гръб преметна щита • и в другата посока
изплъзна се на Хаген, • но с раната дълбока.
Освен двамина — Гунтер • и Хаген — никой друг
не беше жив останал • от войнствалите тук.
А Хилдебранд пък, в кърви • облян витязът стар,
печална вест занесе • на своя господар.
Видя как разтревожен • Теодерих седи,
подире в скръб потънал • по-силна от преди.
Той алената броня • на Хилдебранд съгледа,
загрижено с юнака • начевайки беседа:
„Кажете, ветеране, • защо сте тъй облян
в кръвта си и кому сте • платили тежка дан?
Вий с гостите навярно • в салона сте се били.
Забраната ми строга • защо сте нарушили?“
„Мен Хаген нарани ме“ — • отвърна ветерана. —
„В салона ми нанесе • юнакът тази рана,
когато невредим се • оттеглях от борбата.
Като по чудо жив се • спасих от сатаната.“
„Така ви се полага!“ — • веронецът го сряза. —
„Приятелство аз бях им • предложил, както казах.
Щом вий сте нарушили • мира от мене даден,
останехте ли читав, • щях аз да съм посрамен.“
„Кралю, не се гневете. • Бездруго е тъй жалко,
че с моите другари • пострадахме немалко.
Да отнесем държахме • ний Рюдигер оттам,
но воините на Гунтер • не позволиха нам.“
„О, вест злокобна! Значи • маркграфът е умрял?
Сред моите неволи • дойде и таз печал!
Готлинда е дете на • една от мойте лели.
Горко на всички в Пьохларн • сега осиротели!“
Пред погледа му тягост • и преданост премина,
за плач и скърби нему • не липсваше причина:
„Наместо помощ вярна, • каквато би ми дал,
ще сещам вечна болка • за хунския васал.
Наясно ли обаче • сте, ветеране смел,
от рицарите кой е • живота му отнел?“
„Княз Гернот“ — бе ответът — • „владетел именит.
Самият той пък бил е • от Рюдигер убит.“
Теодерих додаде: • „На воините кажете
оръжие да стягат. • На мене донесете
доспехите блестящи, • че наумил съм там
на гостите бургундски • въпроси да задам.“
А Хилдебранд му рече: • „Кому да кажа аз?
Та живите ви воини • нали стоят пред вас?
В единоборства всички • загинаха — без мен.“
Теодерих в уплаха • стоеше вцепенен —
такваз беда за пръв път • го беше сполетяла.
„Войската ти“ — прошепна — • „щом смърт я е прибрала,
теб Бог те е забравил, • Теодерихе бедни.
А бил си крал начело • на походи победни!
Че как така се случи“ — • Теодерих запита, —
„войската моя храбра • докрак да е избита
от воини изнурени, • изпаднали в беда?
Май злата моя орис • докара ней смъртта.
Но щом е проявила • несретата ми злост,
дали, кажете, жив е • останал някой гост?“
Витязът стар отвърна: • „Мен Бог ми е свидетел:
остана Хаген с Гунтер, • бургундския владетел.“
„Горко ми, Волфхарт скъпи! • Щом мъртъв си, за мен
терзание е туй, че • на тоз свят съм роден.
О, Зигщаб, Волфвин, Волфбранд, • отнела смърт нелепа,
в страната амелунгска • кой мен ще е подкрепа?
Убили Хелфрих, дето • обичах да го хваля.
Нима ще мога Гербарт • и Вихарт да прежаля?
За мене вече няма • ни радост, нито мира.
Да можеше човек и • от мъка да умира!“