XXXVIII епизодКак загиват всички воини на владетеля Теодерих

Навред се бяха вопли • и викове дочули,

отекващи в палата • и дворцовите кули.

Един юнак веронски • ги беше доловил,

при краля с вест печална • забърза той унил.

„Кралю Теодерихе“ — • пред него той доложи, —

„в живота ми до днеска • да се твърди не може,

че чувал бях аз вопли • и вик с такава сила.

Боя се, че пострадал • навярно е Атила.

Защо се вайкат инак • тъй всички без надежда?

Кримхилда или царят, • един от тях, изглежда,

е мъртъв от враждата • на гостите им смели.

Затуй мнозина воини • скърбят осиротели.“

„Ненужна е припряност, • веронци мои драги!

Бургундците“ — тъй кралят • поде и призова ги,

„каквото и да сторват, • принуда е безспир,

та нека се възползват, • че им предложих мир.“

Смелецът Волфхарт рече: • „Мен ще ми се да ида

да разбера кому е • нанесена обида.

Подире, господарю, • ще доверя аз вам

каквото съм научил • за жалването там.“

Теодерих размисли: • „Могъл би да подразни

човек с въпроси дръзки • и хрумвания разни

юначните витязи • в Атиловата свита.

Затуй не щял бих Волфхарт • да иде и да пита.“

Помоли сетне Хелфрих • да тръгне веднага

да чуе и от хуни • по що е таз тъга,

и от самите гости • отде е таз печал,

каквато още никой • не ще е преживял.

Той стигна там и рече: • „Що станало е тука?“

Един скърбящ отвърна: • „Голяма злополука!

Добруването свърши • на хуните в страната:

наш Рюдигер умря на • бургундец от ръката.

И воините му вътре • докрак били избити.“

Не бе дочувал Хелфрих • слова по-жаловити,

не щеше и да носи • тъй зла вест нивга вече,

ала сега обратно • ридаещ се завтече.

„Какво ще ни явите“ — • Теодерих запита, —

„че чак, юнако Хелфрих, • скръбта и вас връхлита?“

Юнакът рече: „Има • защо да сме унили.

Там Рюдигер витяза • бургундци са убили.“

„Опазил Бог!“ — извика • Теодерих. — „Издава

лукавост, мъст и мерзост • тъй кървава разправа!

Но с що ли той могъл би • ненавист да поражда?

С бургундците все мислех, • че се добре погажда.“

Тук Волфхарт се обади: • „Ако е тяхно дело,

ще трябва да подирим • от тях разплата смело.

Простим ли им, ще бъде • за нас позор голям,

щом Рюдигер в услуга • е бивал често нам.“

Но кралят амелунгски • в покрусата си седна

до близкия прозорец, • към Хилдебранд погледна

и рече му да иде • при гостите, та вещо

за случката да пита • и чуе още нещо.

Без щит и меч в ръката, • при схватки обигран,

тъй Хилдебранд понечи, • препатил ветеран,

при гостите да иде • вежлив, но дръзновен.

От племенника свой бе • обаче укорен.

„Явите ли се“ — нему • бе Волфхарт мрачно рекъл —

„без меч пред тях, тъй както • сега сте се завтекъл,

срамът ще ви споходи • от тяхната насмешка.

А с щит и меч ще бъде • и думата ви тежка.“

Витязът стар послуша • нелепите съвети,

пък воините веронски, • дордето се усети,

навлякоха доспехи • и взеха меч в ръце.

На Хилдебранд не беше • туй никак по сърце.

Попита ги що смятат. • „Поемаме ний с вас,

да не посмее Хаген • срещу ви с нагъл глас

и с присмех да застане. • На туй е той способен.“

Тогава разреши им • да бъде съпроводен.

Пръв Фолкер забеляза • да идват устремени

веронците на краля, • добре въоръжени

с препасан меч на кръста, • понесли щит в ръката.

На своя цар бургундски • доложи новината:

„Видях да се задава • веронската дружина

на крал Теодерих аз, • та през ума ми мина,

че с меч и шлем дошла е • нас тук да ни срази.

Нам, чуждоземци, зло ни • замислят пак врази.“

А Хилдебранд, пристигнал • в туй време, щит в нозе

положи и подире • да заразпитва взе

витязите на Гунтер: • „Кой мен ще отговори,

юнаци славни, що ли • вам Рюдигер бе сторил?

Теодерих ме прати • да разбера от вас

дали е поразила • ръка на ваш витяз

маркграфа благороден, • тъй както се хортува.

Покрусата ни лесно • не ще се излекува.“

От Троне Хаген рече: • „Не е лъжа, уви,

макар да ми се иска • туй, дето се мълви,

да е заблуда, той пък • да си е жив и здрав,

наместо жал да има • за храбрия маркграф.“

Момците заридаха, • щом чуха, че убит е.

Сълзи видя се как им • се стичат по брадите.

Повелята за вярност • да плачат ги накара.

Скръбта обзела беше • веронците без мяра.

Херцогът от Верона • на име Зигщаб рече:

„За нас, прокудените, • покоят май изтече,

от Рюдигер създаден • след мъки преживяни.

Погубихте вий с него, • витязи, радостта ни!“

Пък амелунгът Волфвин • поде: „Да бях видял

дори баща си днеска • на одъра умрял,

не бих изпитал болка • аз толкова голяма.

А кой ще утеши и • графинята горкана?“

Юнакът Волфхарт гневно • обади се тогава:

„И воините кой в поход • сега ще оглавява,

маркграфът както често • го правеше преди?

О, Рюдигер, съдбата • защо тъй отреди?“

И Волфбранд, Хелфрих, Хелмнот • със цялата дружина

скърбяха на героя • за ранната кончина.

Задавян от сълзите, • и Хилдебранд в неволя

додаде: „Изпълнете • поръката аз моля.

На Рюдигер телото, • останало в салона,

да вземем наредил е • нам кралят от Верона.

След гибелта му почит • за вярност и заслуги

дължим му, проявени • към нас и много други.

Ний с Рюдигер еднакво • сме чужди в таз страна.

Да отнесем ни дайте • на свойте рамена

с признателност героя. • Подир смъртта поне

да я изкажем нему, • щом приживе не сме.“

„Безценна“ — вметна Гунтер — • „за мен е почитта,

явена към приятел, • простил се със света.

Приятелство наричам • аз верността до гроб.

Длъжник сте му и редно • е да сведете лоб.“

Но Волфхарт глас надигна: • „Защо са тез молби?

От воините ви някой • щом Рюдигер уби

и със смъртта му всеки • от нас е ощетен,

то дайте ни героя • да си го погребем!“

Гусларят възрази му: • „Не ще ви бъде даден —

сами си го вземете! • Лежи в салона хладен

сред кърви от дълбока • и смъртоносна рана.

Така и почитта ви • ще бъде по-голяма.“

„Гусларю“ — рече Волфхарт, — • „не дръзвайте, за Бога,

гнева ни да множите • при толкова тревога!

Теодерих не бе ли • нам строго забранил

да влизаме и в разпра, • не бих ви го простил!“

Гусларят му отвърна: • „Причина е страхът

да се не върши нещо, • кога го забранят.

Не мога дръзновеност • да назова това.“

На Хаген прозвучаха • разумно тез слова.

„Беля не си търсете!“ — • не спираше героят. —

„Аз струните ви мога • така да ги разстроя,

че и до Рейн да няма • вам кой да ги оправи.

Непоносима става • за мен надменността ви.“

„На струните ми щом ще • покварите звука“ —

изстъпи се гусларят, — • „то моята ръка

ще помрачи с кръвта ви • вам шлемовия блясък.

В Бургундия без гусла • подир ще стигна някак.“

Върху му щеше Волфхарт • да скочи с меч направо,

но Хилдебранд попречи, • придържайки го здраво.

„С гнева необуздан и • с постъпка тъй нелепа

ще се лишите бързо • от кралската подкрепа!“

„Не спирайте, витязе, • раздразнения лъв!“ —

юнакът Фолкер викна. — • „В ръцете ми такъв

попадне ли, аз с удар • сразявам го за миг,

пък бил той в битки нявга • и рицар най-велик!“

С това гнева на всеки • веронец предизвика.

Храбрецът Волфхарт първи • чевръсто вдигна щита

и като лъв се втурна • напред неудържим.

Дружината се вдигна • подир като един.

Макар и устремил се • да влезе първи в бой,

пред стълбите застигнат • от Хилдебранд бе той,

че вуйчо му държеше • да бъде най-отпред.

С бургундци да се бият • дойде и техен ред.

Витязът Хилдебранд се • нахвърли върху Хаген,

на двамата в ръцете • звънтеше меч стоманен

и огненочервени • отскачаха искри.

Личеше колко ярост • в сърцата им гори.

Разединени бяха • на схватката в разгара

от силните веронци • в стремглава надпревара.

От Хаген Хилдебранд бе • се мигом отстранил,

а Волфхарт срещу Фолкер • бе меча устремил.

Замаха си насочи • към шлема на витяза,

така че острието • до ремъка се вряза.

В ответ гусларят смело • го с удари покри

с такава сила сякаш, • че Волфхарт заискри.

Доспехите им в огън • като че ли пламтяха,

двамината ненавист • един към друг таяха.

Разедини ги Волфвин, • веронец и герой —

храбрец ако не беше, • не би го сторил той.

Готов за бой, цар Гунтер • посрещна многобройни

прославени юнаци • и амелунгски воини.

Княз Гизелхер немалко • налитащи прогони,

обагряйки с кръвта им • и шлемове, и брони.

На Хаген братът Данкварт, • юнак със страшна сила,

каквото погодил бе • на воини на Атила

изглеждаше нищожно • в сравнение с таз бран:

освирепял сега бе • синът на Алдриан.

Веднъж ли Ритшард, Гербарт • и Хелфрих, Вихарт бяха

се втурвали в двубои! • Те сили не щадяха —

усещаше го всеки • на Гунтер от момците.

Тях следваше ги в боя • и Волфбранд по петите.

Сам Хилдебранд, витяз стар, • громеше настървен.

От удара на Волфхарт • един ли повален

бе рицар и лежеше • в кръвта си на земята.

Тъй диреха веронци • за Рюдигер разплата.

Напрегнал сили Зигщаб — • херцогът от Верона

и сестриник на краля — • ломеше сред салона

противникови брони • и шлемове корави.

Едва ли по-чудесно • могъл би да се справи.

Гусларят забеляза • със зорък поглед пръв,

че тъкмо подир Зигщаб • текат потоци кръв

от ризниците бойни. • Тогава разгневен

насреща му той скочи • и Зигщаб поразен

от меча му бе мигом. • Защото Фолкер смогна

с уменията свои • да нанесе прободна

и нему рана, тъй че • завчас го победи.

Смъртта му Хилдебранд пък • с мощта си възмезди.

„О, Господи, загина!“ — • извика ветерана. —

„На Фолкер от ръката • дойде му тази рана,

та няма и гусларят • задълго да е жив!“

Не бе изглеждал толкоз • и Хилдебранд гневлив.

Той Фолкер тъй заудря • със сила вихровита,

че ремъци и стяги • от шлема му и щита

хвърчаха до стената • на залата заветна.

Така и за гусларя • това бе схватка сетна.

Напираха момци на • Теодерих напред.

При устрема им бяха • се разлетели вред

от мечове отломки, • от ризниците брънки,

а изпод шлем течеше • кръвта на струи тънки.

От Троне Хаген беше • видял на Фолкер края.

Това при празненството • за него бе оная

несрета, превишила • смъртта околовръст.

С каква неукротимост • зае се той за мъст.

„И Хилдебранд не ще да • ликува без разплата!

Лежи убит от него • другар мой на земята.

Съратник по-безценен • не съм аз имал негли.“

С привдигнат щит той меча • размаха и потегли.

От Хелфрих бе погубен • и Данкварт, рицар як.

А Гизелхер и Гунтер, • видели тоз юнак

сред битката да пада, • обзе ги пак печал.

Поне да възмезди сам • смъртта си бе успял.

Пък Волфхарт през салона • на два пъти премина,

погубвайки момци от • бургундската дружина.

За трети път сега се • придвижваше той вече —

що Гунтерови воини • пак мечът му посече!

Княз Гизелхер извика: • „Такъв ожесточен

противник като Волфхарт • не съм видял пред мен.

Юнако благороден, • насам се обърнете!

Сега ще ви накарам • беса си да възпрете.“

Към Гизелхер той тръгна, • щом князът го подкани.

И двамата не спряха • да сеят тежки рани,

но Волфхарт толкоз мощно • прорязваше тълпата,

че бе оплискан с кръв от • нозете до главата.

Подир с отмерен удар • синът любим на Ута

посрещна Волфхарт, воина • юначен, в битка люта.

Макар и снажен, беше • обречен тоз витяз.

Ще се роди ли други • тъй млад и храбър княз?

Прониза той на Волфхарт • нагръдника стоманен,

през прореза заблика • кръвта му ручей ален.

На воина смъртна рана • бургундецът отвори.

Същински рицар само • могъл би да го стори.

Щом Волфхарт, тоз витяз на • Теодерих, усети,

че е ранен, той щита • захвърли, вдигна меч и

стовари острието • калено върху княза.

Така ведно и шлема, • и ризницата сряза.

Сега, щом те се бяха • взаимно усмъртили,

веч нямаше момци на • Теодериха живи.

Витязът Хилдебранд бе • видял как Волфхарт падна

за него болка тежка • и гледка безотрадна.

Лежеше мъртво редом • с веронската дружина

и воинството на Гунтер. • А Хилдебранд намина,

где племенникът Волфхарт • бе паднал в локва кръв.

С ръце обви юнака, • потеглил в боя пръв.

Навън да го изкара • напрегна мишци здрави,

но твърде тежък беше, • та легнал го остави.

Окървавен отправи • умиращият взор

към вуйчо си, понечил • да идат на простор.

Раненият му рече: • „О, вуйчо мой любезен,

не може вече с нищо • вий мен да сте полезен.

Пазете се от Хаген • и знайте, че съм прав:

в сърцето му стаен е • жесток, коварен нрав!

Щом близки и роднини • да жалят пожелаят,

кажете им на всички • да чуят и да знаят

те мен да не оплакват, • понеже паднах аз

в единоборство с рицар • и най-достоен княз.

Смъртта си в тази сграда • съм възмездил така, че

съпруга и любима • на рицар да заплаче.

Запита ли ви някой, • ответ от вас да има:

от моята ръка тук • загинаха стотина.“

Но спомни си и Хаген • тогаз гусларя смел —

нали пък Хилдебранд бе • живота му отнел.

Той рече на витяза: • „Разплата ми дължите

за туй, че ни затрихте • без време тук момците.“

Към Хилдебранд замахна • и чу се надалеч

как звънна мечът Балмунг — • на Зигфрид оня меч,

що Хаген присвои си, • когато го прониза.

В двубоя нов витязът • наложи се да влиза.

Опита ветеранът • Теодерихов своя

широк меч да насочи • отново към героя

от Троне, воин на Гунтер, • умело, но не би.

С повторен удар Хаген • му бронята проби.

Щом Хилдебранд почувства, • че Хаген го рани,

юнакът, побоял се • от повече злини,

на гръб преметна щита • и в другата посока

изплъзна се на Хаген, • но с раната дълбока.

Освен двамина — Гунтер • и Хаген — никой друг

не беше жив останал • от войнствалите тук.

А Хилдебранд пък, в кърви • облян витязът стар,

печална вест занесе • на своя господар.

Видя как разтревожен • Теодерих седи,

подире в скръб потънал • по-силна от преди.

Той алената броня • на Хилдебранд съгледа,

загрижено с юнака • начевайки беседа:

„Кажете, ветеране, • защо сте тъй облян

в кръвта си и кому сте • платили тежка дан?

Вий с гостите навярно • в салона сте се били.

Забраната ми строга • защо сте нарушили?“

„Мен Хаген нарани ме“ — • отвърна ветерана. —

„В салона ми нанесе • юнакът тази рана,

когато невредим се • оттеглях от борбата.

Като по чудо жив се • спасих от сатаната.“

„Така ви се полага!“ — • веронецът го сряза. —

„Приятелство аз бях им • предложил, както казах.

Щом вий сте нарушили • мира от мене даден,

останехте ли читав, • щях аз да съм посрамен.“

„Кралю, не се гневете. • Бездруго е тъй жалко,

че с моите другари • пострадахме немалко.

Да отнесем държахме • ний Рюдигер оттам,

но воините на Гунтер • не позволиха нам.“

„О, вест злокобна! Значи • маркграфът е умрял?

Сред моите неволи • дойде и таз печал!

Готлинда е дете на • една от мойте лели.

Горко на всички в Пьохларн • сега осиротели!“

Пред погледа му тягост • и преданост премина,

за плач и скърби нему • не липсваше причина:

„Наместо помощ вярна, • каквато би ми дал,

ще сещам вечна болка • за хунския васал.

Наясно ли обаче • сте, ветеране смел,

от рицарите кой е • живота му отнел?“

„Княз Гернот“ — бе ответът — • „владетел именит.

Самият той пък бил е • от Рюдигер убит.“

Теодерих додаде: • „На воините кажете

оръжие да стягат. • На мене донесете

доспехите блестящи, • че наумил съм там

на гостите бургундски • въпроси да задам.“

А Хилдебранд му рече: • „Кому да кажа аз?

Та живите ви воини • нали стоят пред вас?

В единоборства всички • загинаха — без мен.“

Теодерих в уплаха • стоеше вцепенен —

такваз беда за пръв път • го беше сполетяла.

„Войската ти“ — прошепна — • „щом смърт я е прибрала,

теб Бог те е забравил, • Теодерихе бедни.

А бил си крал начело • на походи победни!

Че как така се случи“ — • Теодерих запита, —

„войската моя храбра • докрак да е избита

от воини изнурени, • изпаднали в беда?

Май злата моя орис • докара ней смъртта.

Но щом е проявила • несретата ми злост,

дали, кажете, жив е • останал някой гост?“

Витязът стар отвърна: • „Мен Бог ми е свидетел:

остана Хаген с Гунтер, • бургундския владетел.“

„Горко ми, Волфхарт скъпи! • Щом мъртъв си, за мен

терзание е туй, че • на тоз свят съм роден.

О, Зигщаб, Волфвин, Волфбранд, • отнела смърт нелепа,

в страната амелунгска • кой мен ще е подкрепа?

Убили Хелфрих, дето • обичах да го хваля.

Нима ще мога Гербарт • и Вихарт да прежаля?

За мене вече няма • ни радост, нито мира.

Да можеше човек и • от мъка да умира!“

Загрузка...