Песен за нибелунгите

Изпълнил бе момците • на Бледа воински плам.

От тях хиляда тъкмо • отправяха се там,

где Данкварт бе приседнал • с оръженосци млади.

Вражда сред тях покълна, • повдигнаха се свади.

В мига, когато Бледа • доволен се добра

до воините на Данкварт • край дългата софра,

маршалът поздрави го • всред весел глъч и врява:

„На що ли вам дължим ний • тук вашата поява?“

„Не съм дошъл за поздрав • и дружеска беседа.

Да ви погубя идвам“ — • отвърна остро Бледа. —

„Понеже Зигфрид жертва • на брат ви Хаген стана,

на хуните дължите • разплата за измяна.“

„О, не!“ — извика Данкварт, — • „Не бива, драги княже,

тоз прием височайши • погром да се окаже.

Невръстен бях, когато • бе Зигфрид усмъртен.

Царицата ви в що ли • сега упреква мен?“

„Не знам в какво, ни що ли • било е някогаж,

но дело е на Хаген • и Гунтер, сродник ваш.

Горко вам, чуждоземци, • не ще се вам понрави

да бъде за Кримхилда • възмездие смъртта ви!“

„Комай“ — додаде Данкварт — • „не щете да склоните?

Ех, жалко, дето аз пък • не си спестих молбите.“

Той скочи от софрата • и в миг с ръка чевръста

изтегли меч огромен • от ножница на кръста.

Стовари го връз Бледа • със сила толкоз злостна,

че тутакси в нозете • главата му се просна.

„Да ти е“ — Данкварт каза — • „туй утринен подарък

на Нудунг за момата, • пощял с мерак немалък!

Рекат ли пак да бъде • в награда задомена,

жених да я не чака • от нас невъзмездена.“

Довереник бе нему • сред хуните един

донесъл що замисля • владетелката им.

А воинството на Бледа, • смъртта му осъзнало,

с размахан меч влетя край • безжизненото тяло

насрещу млади гости • в препълнената стая.

Подире не един се • за случката разкая.

Гръмовно Данкварт викна • на свойте подчинени:

„Видяхте, млади воини, • що на глава дойде ни.

Приели на Кримхилда • любезната покана,

мислете като гости • за своята отбрана!“

Без меч които бяха, • завчас изпод скамейки

повдигнаха подножни • поставки и громейки

противници не щяха • да мрат без съпротива.

От всеки техен удар • взе шлем да се пробива.

Поведоха неравна • ожесточена бран

оръженосци, всеки • и в кръв, и в пот облян.

Натрапниците бяха • прогонени навън,

а петстотин лежаха • от тях във вечен сън.

Униние обхвана • момците на Атила

веднага щом мълвата • се бе разпространила

за гибелта на Бледа • и хуни всред палата.

С юнаци млади бил ги • избил на Хаген брата.

Не чул бе още царят • вестта за брата свой,

когато гневни хуни • две хиляди на брой

оръжието взеха • (че другояче как?)

и младите юнаци • изтребиха докрак.

Изменно хунско воинство • пред сградата застана —

подслон на чуждоземци, • стъкмени за отбрана.

Но смелост що чини, щом • обречени са веч?

И ето подир миг се • поде страхотна сеч.

Пред вас сега чутовност • и ужас ще възпея,

че деветхилядите • бойци умряха в нея

ведно на Данкварт още • с дузината витязи.

Самин се пред вразите • единствен той опази.

Заглъхна грохот страшен, • настана тишина.

Оглеждайки се, Данкварт • юнакът смел съзна:

„Погром добри другари • за жалост порази,

съвсем самин останах • пред моите врази.“

Понеже меч към него • насочил беше всеки,

той техните любими • ориса с дни нелеки.

Прихванал щита долу, • високо го изправи

и с кръв оплиска брони • и ризници корави!

„Боли от таз несрета“ — • синът на Алдриан

пророни. — „Хунски воини, • след непосилна бран

дръпнете се да вдъхна • отвънка струя свежа.“

И да пристъпва гордо • видяха те младежа.

Едва-що бе отдъхнал, • от боя изнурен,

и меч отново звънна • по неговия шлем.

Невиждалите още • десницата тъй веща

на тоз бургундец стръвно • се втурнаха насреща.

„Да щеше Бог да имам • вестител свой аз днес,

при брат си Хаген бих го • проводил с тази вест:

в беда съм, застрашен от • витязи с брой неведом.

Той мен ще ме избави • или ще падне редом.“

От хуните дочу се: • „Вестител ще си ти,

щом мъртъв отнесем те • с теб брат да се прости.

Ще го е Хаген горест • такава покрусила,

каквато ти донесе • на царя ни Атила.“

„Назад“ — извика Данкварт — • „и спрете таз заплаха,

че ризници немалко • от мен се в кръв обляха.

Ще отнеса вестта аз • на мойте господари

ведно с скръбта, що толкоз • дълбоко ме попари.“

Така ги бе наплашил • сред бой и крамоли,

че меч да вдигне никой • не се май осмели.

Замятаха тогава • те копия към щита,

дорде под тежестта му • той почна да залита.

Да го сломят уж щяха, • без щита щом остана,

а в колко шлема още • отново зейна рана

и всеки строполи се, • решил да го сразява!

Затуй юнакът Данкварт • сдоби се с нова слава.

От две страни тоз натиск • насреща му не спря, но

загина всеки, който • се втурваше припряно.

Срещу вразите свои • той стори чудеса

като глигана, спипан • от хрътките в леса.

Отново пътят беше • след него в кръв облян.

Кога ли воин извършвал • е подвиг по-голям

от този, той когато • потегли към палата?

Юнашки чак дотам се • добра на Хаген брата.

Трапезник, виночерпец • на място в миг застана,

щом чу звъна на меча. • Захвърлен бе стакана,

блюдото с вкусна гозба • за гостите готова.

На стълбите го срещна • враждебна сила нова.

„Защо насам търчите?“ — • запита уморено. —

„Нима не е вам ясно • било разпоредено

на гости, господари • блюда да поднесете?

Аз вест държа да кажа • на царя и князете.“

На всеки, дръзнал нему • там път да му препречи,

нанасяше той удар • такъв страхотен с меч и

в уплахата си всички • отстъпиха нагоре.

Така със свойта смелост • чутовен подвиг стори.