Песен за нибелунгите

Но нека ги оставим • да се посуетят.

На рицари не беше • се случвало на път

с такъв възторг да тръгват • на някой цар в земите.

Стъкмиха ги завчас от • главата до петите.

Владетелят от Рейн бе — • мълвеше се навред —

накиприл свои воини • хиляда и шейсет

за празника и още • момци незнайно колко.

Оплакаха туй сетне • останалите горко.

Във Вормс щом конска сбруя • изнесоха по двори,

епископ стар от Шпайер • на Ута заговори:

„Приятелите наши • отправят се в онази

страна за празненството. • Дано ги Бог опази!“

Слова тогаз издума • с осанка тя красива

към своите чеда, че • да ходят там не бива:

„Присъни ми се снощи • как всички птичи твари

беда и смърт ужасна • в страната ни попари.“

Но Хаген вметна: „Вяра • насън когато дава,

несигурен човек е • що върши за прослава.

Желал бих господарят, • каквото и да струва,

с домашните в палата • тозчас да се сбогува.

Да яхнем драговолно • в страната на Атила,

на царя наш да служим • с юнашката си сила,

щом срещне ни Кримхилда • сред празнична омая!“

За таз подкана Хаген • един ден се разкая.

Разубедил би всички, • но Гернот обруга го,

напомняйки за Зигфрид, • и сякаш бе му драго

мъчителя Кримхилдин • да унизява даже:

„Затуй в страха си Хаген • от път ще се откаже.“

„Мен страх не ме е“ — Хаген • отвърна му. — „Вий само

да тръгнем повелете. • Аз казал съм отрано:

в страната на Атила • ще дойда най-охотно.“

Как щит и шлем подире • посичаше страхотно!

Стълпиха се мнозина • край кораби готови,

донесени им бяха • доспехите най-нови.

Сновяха неуморно • до падане на здрач и

си взеха сбогом ведро • с дошлите изпращачи.

Брегът отвъд наскоро • и рейнската морава

покриха се със шатри. • Брунхилда пък тогава

пощя да има царя • за себе си изцяло,

в нощта да се притисне • до снажното му тяло.

Тръби, фанфари, флейти • се чуха да звучат

на заранта и всеки • приготви се за път,

притискайки любима • в прегръдките с все сила.

Разлъка погоди им • жената на Атила.

Отроците на Ута • си имаха човек

еднакво смел и предан • и винаги нащрек.

Сбогувайки се, рече • на царя си потайно:

„Че тръгвате на гости, • тревожи ме безкрайно.“

Зовеше се той Румолд, • ценен от тях самите.

„Страна“ — додаде, — „люде • кому ще поверите,

като не смогна никой • да ви разубеди?

Покана от Кримхилда • вещае сал беди.“

„Страната и сина си • ще поверя аз вам,

да браните жените • повеля ще издам,

скърбящия тешете, • където да било.

А нам Кримхилда нивга • не ще ни стори зло.“

Приготвиха конете • за цар, князе и свита.

Прощално се витязи • с целувка разделиха

и тръгнаха достойно • с очакване в душата.

Придворни дами сетне • разплака им съдбата.

Едва-що храбреците • поеха към конете,

закършиха жените • печално пак ръцете.

Предчувстваше сърцето • как дългата раздяла

един ден ще прелее • в покруса избуяла.

Бургундските смелчаци • се носеха на път.

Вълнение обзе на • страната всеки кът —

зад планината даже • ридание отекна,

не се смути обаче • дружината приветна.

Хиляда нибелунги • с навратници корави

я следваха, в дома си — • на път щом се отправи —

оставяйки съпруга • от тях сирота всеки.

Прекара и Кримхилда • без Зигфрид дни нелеки.

Таз конница на Гунтер • край Майн подир въззе се,

към източната част на • Франкония понесе

момци начело с Хаген — • водач най-вещ бе той.

Маршал им беше Данкварт, • бургундският герой.

Когато пък към Швалбфелд • насочиха се те,

осанката личеше • на славните князе.

Дружината на царя • накрай след доба тъмна

подир дванайсет дена • на Дунава осъмна.

От Троне Хаген, стожер • на сигурност и ред

за всички нибелунги, • пак яздеше отпред.

На пясъка той скочи • и сетне с крачка бърза

жребеца си о дънер • крайбрежен там привърза.

Водата придошла бе, • а кораб да се движи

не виждаха и туй им • създаде много грижи:

до бряг отвъден как ли • да прекосят реката?

Заслизаха и воини • напети от седлата.

„Могла би да ви стигне, • владетелю от Рейн“ —

на Гунтер Хаген рече, — • „беда тук в този ден.

Водата придошла е, • течението влачи,

та днес ще се лишим май • от няколко ездачи.“

„Натяквате излишно!“ — • сгълча го царско слово.

„Наместо колебливост • да всявате отново,

с усърдието ваше • дирете брод отвъд

да минем и доспехи • коне да пренесат.“

„Животът“ — рече Хаген — • „не тегне ми така,

че чак да се удавя • в широката река.

Да повали желая • ръката ми мнозина

в страната на Атила, • преди сам да загина.

Витязи горди, славни, • изчакайте ме тук

салджии да намеря • край някой пристан друг

да стъпим с тях в земите • на Гелфрат именит.“

Юнакът Хаген стисна • огромния си щит.

Не беше само с него • в ръка въоръжен:

надянал на главата • бе още лъскав шлем,

над бронята висеше • широк двуостър меч,

добре изпитан в схватки • и безпощадна сеч.

Салджии щом затърси • наоколо по суша,

дочу вода да плиска • и се натам заслуша:

в поточе бистро бяха • дошли две самовили

да се поразхладят сред • вълните му пенливи.

Кога съзря ги, Хаген • примъкна се потайно,

ала усетен бе и • пред него незабавно

опитаха да хукнат • те от водата хладна.

Не им напакости, но • одеждите им грабна.

На име Хадебург бе • онази, дето рече:

„Получим ли обратно • одеждите си, вече

ще сте узнали, Хаген, • прославен рицар смел,

при хуните какъв ли • вас хал ви е повел.“

Тела като при полет • над пяната извили,

излъчваха те вяра • в пророческите сили

на всяко свое слово. • Та рече да узнае,

каквото пожелал бе: • съдбата му каква е.

„Вий може преспокойно“ — • така му предвеща —

„на гости на Атила • да идете сега.

Аз честна дума давам, • че почит по-достойна

не е отдавал никой • в страната си на воина.“

При тез слова сърцето • на Хаген плам обгърна,

та без да се помае, • одеждите им върна.

Едва-що бе се всяка • чудато пременила,

дочу той що го чака • в страната на Атила.

По-младата на име • Зиглинда се обади:

„Пазете се, потомък • на Алдриан! Заради

одеждите ни леля • скрои лъжа голяма.

Подготвя се срещу ви • при хуните измяна.

Върнете се обратно, • дорде е още време!

Поканата целеше • от вас да се приеме,

та сетне при Атила • да паднете докрак.

Опасност дебне всеки • пристигнал там юнак.“

Но Хаген възрази им: • „Ненужни са лъжите.

Не е възможно някак • вий мен да убедите,

че всички там ще паднем • от нечия си злоба.“

Тогаз доизясниха • те своята прокоба.

„Така ще стане“ — рече • едната с глас правдив. —

„От похода не ще се • завърне никой жив

освен каплана царски. • Ще стигне сам-самин —

това ни е известно — • във Вормс той невредим.“

Храбрецът Хаген мрачно • тогава промърмори:

„На мойте господари • нелепо ще се стори,

при хуните че всички • сме щели да загинем!

Пророчице, кажете • отвъд как да преминем.“

„На похода щом още • вий гледате без грижа,

нагоре ще съзрете • досам водата хижа.

Салджия там живее, • единствен покрай друма.“

За злата вест, що чул бе, • не промълви той дума.

След рицаря разстроен • провикна се едната:

„Юнако Хаген, нека • ви кажем през водата

отсреща как да мине • дружината ви царска.

На Елзе е подвластна • оназ крайбрежна марка.

Витязът славен Гелфрат • е негов роден брат,

в Бавария владетел • и всекиму познат.

Из неговата марка • опасност вас грози ви.

Но с тоз салджия също • бъдете предпазливи.

Гневлив е той и няма • да ви остави жив,

не сте ли спрямо него • достатъчно учтив.

Ако пък ви превози, • вий дайте му отплата.

На Гелфрат е покорен • и варди му земята.

Помайва ли се дълго, • викнете през реката,

че Амелрих витязът • прочут отсам го чака,

страната си напуснал • заради крамоли.

Салджията ще дойде, • туй име чуе ли.“

Юнакът дързък Хаген • на двете самовили

благодари безмълвно • с поклони най-вежливи.

Закрачи към реката, • подир нагоре свърна,

дордето на брега й • отвъден хижа зърна.

Натам се той провикна • с висок глас над водата:

„Салджийо, превозете • ме бързо през реката!

В отплата златна гривна • ви давам за това,

ако се незабавно • отвъд аз озова.“

Салджията богат бе • от службата добра, та

не чувстваше и нужда • да вози за отплата.

Доволен също всеки • ратай край него беше,

затуй самотен Хаген • все тъй отсам стоеше.

Мощта на този рицар • не беше катадневна

и местността отекна, • щом с цяло гърло ревна:

„Тук Амелрих срещнете, • на Елзе съм васал,

в страната си крамолна • да бъде не пощял.“

С върха на своя меч той • като отплата вдигна

над себе си високо • лъщяща златна гривна,

ако на бряг отвъден • го преведат оттам.

Салджията тогава • веслото грабна сам.

Съвсем наскоро с булка • той беше се сдобил,

от алчност пък прости се • сега с живота мил.

Държеше да получи • златото обещано,

но Хаген с меча стана • причина за смъртта му.

Салджията усърдно • отвъд насочи сала,

ала внезапна ярост • го беше обладала,

че не витяз познат там • го чакаше сега,

а Хаген, та помръкна • и гневно заруга:

„И Амелрих на име • вий може да сте даже,

но не и който мислех, • че тук ще се окаже.

По майка и баща сме • ний с него родни братя.

Измамихте ме, тъй че • без сал ще ви отпратя.“

„Почакайте, за Бога“ — • така му Хаген рече. —

„Угрижен за юнаци, • дошъл съм отдалече.

Отвъд ме преведете • и ето ви отплата —

повярвайте на рицар • в честта и добротата.“

Салджията отвърна: • „Таз няма да я бъде!

И мойте господари • врази си имат всъде,

затуй юнаци чужди • не пускам им в имота.

От сала ми слезнете, • щом мил ви е живота.“

„Недейте“ — спря го Хаген, — • „че много ми е болно.

Вий по-добре вземете • туй злато драговолно

да преведете воини • хиляда на коне.“

Но другият отряза: • „Аз казах вече: не!“

Към Хаген той внезапно • веслото извиси

и с него го удари • (което го вбеси),

та просна се връз сала • по колене витяза.

Че зъл бе тоз салджия, • сега чак забеляза.

За да раздразни госта, • салджийския си прът

стовари той на Хаген • в главата този път

и го в трески превърна — • такава сила вля.

С това на Елзе воинът • навлече си беля.

Към ножницата гневно • след тези изненади

посегна Хаген ловко • и меча си извади,

отсече му главата • и хвърли я в реката.

Бургундците наскоро • узнаха новината.

Дордето Хаген в схватка • салджията надви,

течението сала • понесло бе, уви.

Преди да го оправи, • усилия положи

и здраво се напрегна • бургундският велможа.

Гребеше яко тъй, че • възви го той с веслото,

в ръцете му обаче • строши се то самото.

Понеже да се върне • при своите забърза,

а туй весло едно бе, • как сръчно го завърза

той с ремъка на щита, • къс кожа изтъняла!

Надолу към гората • подир насочи сала,

където на брега бе • застанал вече царят.

Видя и колко воини • към него се отправят.

Посрещнат беше с поздрав • от воините сами,

но в сала те съзряха • как локва кръв дими

от раната на оня • свадлив и зъл салджия,

та всеки заразпитва • на що ли той дължи я.

В таз локва още прясна, • от сала неизмита

кръвта щом царят зърна, • веднага го запита:

„Салджията защо ми • не кажете къде е?

Мощта ви мигар смогна • кръвта му да пролее?“

Но Хаген заувърта: • „Когато до върбата

видях аз сал привързан, • свалих го на водата.

Днес никакъв салджия • не съм изобщо виждал

и никого не съм аз • ранявал, ни обиждал.“

Тогава Гернот вметна, • напет бургундски княз:

„Ще имаме май жертви, • боя се днеска аз,

щом ни един салджия • не мярва се тъдява.

Отвъд ний как ще минем • тревоги ми създава.“

„Слуги“ — предложи Хаген, — • „вий сбруите снемете

на пясъка, та нека • не пречат на конете!

Навремето салджия • прочут на Рейн аз бях.

Отвъд ще ви прехвърля • при Гелфрат днес без страх.“

Конете за да минат • и никой да не спре,

подгониха ги шумно; • те плуваха добре —

течението нито • един не им повлече,

макар че неколцина • отнесе по-далече.

Доспехи, злато, сбруи • да пренесе на сала

дружината не бе се • изобщо колебала.

На славните юнаци • пак Хаген с вещина

помогна да преминат • в безвестната страна.

Отвъд превози първо • той рицари хиляда,

подир — момците свои, • а броят все не спада:

с над деветхилядния • обоз накрая мина.

Ни миг тоз ден храбрецът • от Троне не почина.

Почти превел юнакът • бе всички живи, здрави,

пророчествата странни • обаче не забрави,

изречени пред него • от двете самовили —

пророчества, каплана • едва не усмъртили.

Край утвари черковни • свещеника завари.

Облегнал бе ръка на • потреби и стихари,

но нищо не помогна: • щом Хаген го погледна,

за божия служител • бе туй беда поредна.

Той метна го от сала • със злост необуздана.

„На помощ“ — вик дочу се, — • „спасете ни каплана!“

Да го погуби Хаген • си беше наумил

и Гизелхер с таз дързост • немалко разгневил.

Бургундският княз Гернот • свой упрек пък подхвана:

„Какво ви ползва, Хаген, • таз гибел на каплана?

Да бе го сторил други, • вий бихте съжалили.

Свещеникът с неволна • вина вас възмути ли?“

Капланът неумело • запляска във водата

в очакване на помощ, • но сблъска се с ината:

така вбесен бе Хаген, • че без да се стиди,

към дъното го тласна, • що всички възмути.

Несретникът, оставен • без помощ и напъден,

напрегна сетни сили • назад към бряг отвъден.

Не можеше да плува, • но с божия подкрепа

отскубна се отецът • от гибелта нелепа.

Съзирайки как там си • той расото изцежда,

разбра накрая Хаген, • че нямаше надежда

предсказаното нему • без кръв да се размине.

„От тези воини всеки“ — • той рече — „ще загине.“

Веднага щом се всичко • от сала разтовари,

що носеха момците • на трима господари,

от Хаген натрошен той • бе хвърлен във водата.

Витязите с почуда • следяха му делата.

„Защо го стори, братко?“ — • тъй Данкварт го запита.

„С какво ще се прехвърлим • след нашата визита

на хуните в страната • на път към своя град?“

Подир откри му Хаген, • че няма път назад.

Сега обаче рече: • „Тъй сторих да се знае,

при похода ни щом се • витяз разколебае

и втурне се уплашен • по този път повторно,

той сам да се погуби • в реката най-позорно.“

Със себе си бургундец • те водеха навред,

юнак на име Фолкер — • и шпилман, и поет.

С умелото си слово • той всекиго би слисал,

ала не би допуснал • у Хаген подла мисъл.

С конете оседлани • и мулета с товари

на тях не им се нищо • при похода поквари,

освен че се лишиха • от царския каплан.

На Рейн пешком той щеше • да се прибира сам.