Песен за нибелунгите

Смрачаваше се вънка, • отминал бе денят,

та питаха се где ли • ще могат да поспят

владетели и воини • от пътя уморени.

Чрез Хаген мигом бяха • в ответ уведомени.

„Хвала вам в Бога“ — Гунтер • поде към домакина.

„Да се оттеглим молим • за сън, а на ранина

ще се явим отново, • когато повелите.“

Атила предоволен • сбогува се с момците.

Отвред понеже дръзко • обсаждаха ги хуни,

духът на воина Фолкер • повторно се разбуни:

„Не смейте да рушите • на рицари покоя!

Не се ли отстраните, • вий търсите си боя!

Мнозина с лък гусларски • така ще ги наложа,

приятел да ги жали • и брани свойта кожа.

Затуй се отдръпнете: • все рицари отлични

сме тук, ала за жалост • и с помисли различни.“

Щом Фолкер с гняв изрече • бележката поредна,

витязът Хаген също • през рамо ги погледна,

притуряйки: „Съвета • на шпилмана спазете,

юнаци на Кримхилда, • и кротко си идете!

Не вярвам дързост някой • сега тук да подеме —

желаете ли нещо, • и утре има време.

Нощес нам чуждоземци • отдайте ни покой,

така юнакът знам аз • постъпва с госта свой.“

Заведоха дошлите • в една просторна зала,

за гостите богато • стъкмена и побрала

разкошни и удобни • немалък брой легла.

Замисляше Кримхилда • за всеки орис зла.

С какви юргани бяха • застлани от атлас,

извезани изкусно, • ушити чак в Арас,

и с лъскави арабски • покривки от коприна!

Околовръст блестеше • по тях обтока фина.

С одеяла от черен • самур и хермелин

да се завият щяха • момците до един,

да отпочинат морни • до утрешния ден.

Със свита цар не ще е • тъй бивал приютен.

Но Гизелхер продума: • „Горко нам в тез покои!

Горко и на дошлите • приятели тук мои!

Сестра ми нас любезно • макар да ни покани,

боя се, че причина • ще стане за смъртта ни.“

А Хаген рече: „Чуйте • сега що вам ще кажа.

Тревоги за да няма, • заставам аз на стража.

Ще бдя, дорде навънка • зора заруменее —

подире сам ще мисли • кой как да оцелее.“

Към него с благодарност • отправиха поклон

и скоро всеки рицар • в просторния салон

в разкошните постели • приготви се да ляга.

Оръжието Хаген • в туй време взе да стяга.

„Нали, юнако Хаген, • не ще да сте против“ —

обади се гусларят, • витяз войнолюбив —

„ний заедно да бъдем • на стража до зори?“

Юнакът с най-вежливи • слова благодари:

„Отец небесен, Фолкер, • да ви възнагради!

Не бих желал да имам • до себе си в беди

и в грижи никой други. • Помнете, че добре

ще ви се отплатя аз, • не ме ли смърт възпре.“

Доспехите блестящи, • що будеха възхита,

надянаха и всеки • в ръката стисна щита.

Отвънка пред вратата • изправиха се двама,

застанали да вардят • с мъжественост голяма.

Смелецът Фолкер щита • от мишците си здрави

свали и до стената • облегнат го остави —

за гуслата се върна, • решил да забавлява

другарите си, както • на шпилман подобава.

Приседна край вратата • тогаз на прага камен.

По дързост този шпилман • не беше имал равен.

Момците горди толкоз • му бяха благодарни,

от струните му щом се • разляха звуци харни!

Отекнаха гръмливо • те в тази ширна зала.

След боя нему гусла • бе славата създала.

Подир засвири тихо, • та кротко да заспят

мъжете, без да им е • тревожен и сънят.

Когато увери се, • че вече са заспали,

юнакът вдигна щита, • отмората прежали,

излезе пред вратата • и пак отвън застана

от воини на Кримхилда • за своите охрана.

Към полунощ май беше, • а може и преди,

съзря смелецът Фолкер • как нейде шлем блести

далече в тъмнината. • Кримхилдината свита

към гостите решила • бе набег да опита.

„Юнако Хаген“ — поглед • гусларят в него впери, —

„поехме грижа двама • да бдим пред тези двери.

Въоръжени люде • пред нас съзирам в мрака.

Догаждам се, че битка • навярно с тях ни чака.“

„Спокойно!“ — рече Хаген. — • „Когато приближат,

преди да се усетят, • на шлема им върхът

от мечовете наши • ще бъде разломен.

Кримхилда нека види • кой как е подреден.“

От хуните юначни • един пък забеляза,

че варди се вратата, • и незабавно каза:

„Не можем да постигнем, • що беше наша цел.

Гусларя виждам как е • охраната поел.

Наложил на главата • е своя лъскав шлем,

в двубои як и читав • опазил се съвсем.

И ризницата също • проблясва като жар.

А редом бди и Хаген • над воин и господар.“

Назад поеха мигом. • Едва-що осъзна го,

призна на Хаген Фолкер: • „Не ми е никак драго,

та нека ги догоня • да мога да узная

от тяхната царица • за нас вестта каква е.“

„Не бива според мене“ — • съратникът му рече. —

„Наложат ли ви в схватка • да влезете вий с меча,

на помощ вам ще трябва • да ви се притека

дори рода си в гибел • с това да въвлека.

От тях, дорде се бием, • двамина-четирима

нахлуят ли в салона • на нашата дружина,

на рицарите спящи • ще натворят беди,

каквито никой нивга • не ще ни нам прости.“

„Но нека“ — рече Фолкер — • „поне да разберат,

че тук сме ги съзрели, • а не да отрекат

Кримхилдините воини, • щом питат ги дали

със замисли коварни • тъдява са били.“

И начаса извика: • „Къде, юнаци смели,

запътвате се нощем, • оръжията взели?

Подвластни на Кримхилда, • с другаря си и аз

да диря плячка тръгнал • бих в помощ вам тогаз!“

Ответ не чу и ярост • обхвана го сега.

„Пфу, жалки боязливци!“ — • витязът изруга. —

„В дълбок сън ли сте щели • вий нас да умъртвите?

Герой не бива жертва • да е на хитрините!“

Правдиво за провала • тозчас уведомена,

царицата от него • напълно бе сломена.

В омразата тогава • избра тя друг похват,

отнел подир живота • на рицар стар и млад.