Песен за нибелунгите

Нали бе ненадейно • Кримхилда овдовяла,

във Вормс маркграфът Екварт • със свитата си цяла

остана да й служи, • на помощ щом разчита

и мъката по царя • изплаква до пресита.

За нея изградиха • постройка в близост с храма —

красива и висока, • просторна и голяма,

с придворните си гдето • живееше в нерадост,

ала на меса в храма • присъстваше без тягост.

Където бе погребан • мъжът й дръзновен,

в сърцето с много горест • отиваше весден

Всевишния да моли • да му прости душата.

Проливаше сълзи на • признателност горката.

Придворните и Ута • ней вдъхваха утеха,

сърцето й ранено • да изцелят подеха,

ала нахалост всичко: • все безутешна беше.

Каквато болка тя по • любимия таеше,

не е таяла друга • по свой мъж и владетел —

предаността й беше • върховна добродетел.

Не спря да го оплаква • до сетните си дни

и отмъсти за него • с нечувани злини.

Подир смъртта му в скърби • немалко време мина —

кажи-речи години • към три и половина,

без дума да продума • на Гунтер, своя брат,

и без врага си Хаген • да срещне в този град.

„Възможно ли е“ — Хаген • един ден го запита —

„сестра ви за приятел • вас пак да ви зачита?

Ще имате изгода, • в страната ни когато

по нейна воля дойде • и нибелунгско злато.“

„Защо не?“ — рече Гунтер. — • „Аз двамата си братя,

с които тя общува, • могъл бих да изпратя

да дирят лесен начин • това да се подхване.“

„Не вярвам“ — смънка Хаген — • „то някога да стане.“

Разпореди се Гунтер • да иде Ортвин в двора

ведно с маркграфа Екварт • и с други още хора —

с княз Гизелхер, княз Гернот, • доверени на царя.

Те седнаха Кримхилда • тогаз да уговарят.

Поде отпърво Гернот, • бургундски храбър княз:

„Предълго вие Зигфрид • оплаквате пред нас.

Вам царят ще докаже: • не го е той убил.

Страданията ваши • го правят тъй унил.“

„Не обвинявам Гунтер. • Пронизал го е Хаген.

Где Зигфрид нараним бе — • от мене бе издаден.

Да знаех, че ненавист • такваз към него храни,

аз бих предотвратила, • наместо да го брани,

живот да му затрие“ — • владетелката вметна. —

„И нямаше да плача • сега така несретна.

Не ще простя им нивга • постъпка тъй гнуснава!“

Княз Гизелхер взе нея • тогаз да умолява.

Едва-що съгласи се • тя царя да приеме,

с роднини Гунтер вече • пристигаше в туй време.

Пред нея да застане • един не бе посмял:

вината за скръбта й • бе Хаген осъзнал.

Цар Гунтер я целуна, • когато се отказа

към него да питае • тя злостната омраза.

В бедата й не бе ли • той пряко съпричастен,

да я подири щеше • след онзи час злощастен.

С такъв порой от сълзи • не знам да са били

роднини пак сдобрени. • Макар и да боли,

прости им тя на всички, • но не и на злодея:

не би го друг погубил — • на Хаген бе додеял.

Наскоро се удаде • дори да й внушат

от пещера далечна • на Рейн да пренесат

съкровището ценно • на Нибелунг веднага —

било й сватбен дар, та • затуй й се полага.

Тъй Гизелхер и Гернот • поеха пред редици

от нея сбрани воини • осемдесет стотици

оттам да го докарат, • където беше скрито

и вардено от Албрих • с другари упорито.

Към пещерата щом ги • запътени съзря,

джуджето смело Албрих • другарите си сбра:

„Ще трябва да отстъпим • ний целия товар.

На нашата царица • бил, казват, брачен дар.

Ала не биха нивга • се с него те сдобили,

ако за жалост ние • не бяхме се лишили

от мантията наша • невидимка, защото

тя станала на Зигфрид • бе част от облеклото.

Но сполетя го сетне, • уви, заради нея

нещастие голямо, • понеже нам отне я

и подчинени бяха • му всички тез земи.“

Да връчи ключовете • подир се устреми.

Момците на Кримхилда • пред пещерата спряха

и с нейните роднини • богатствата съзряха.

Превозиха ги сетне • те до брега, отдето

пък с кораби до Рейн се • добраха по морето.

За туй имане още • легенди се мълвят.

Дванадесет талиги • по тесен, стръмен път

до четри дни и нощи • по три пъти на ден

с товар пълзяха тежък • и необикновен.

Най-чисто злато беше • и камъни безценни

и платата на всички • бойци волнонаемни

не би му намалила • на йота стойността.

Не беше безпричинна • на Хаген алчността.

Вълшебна златна пръчка • сред него въжделена

бе, тъй като да властва • над цялата вселена

могъл би тоз, комуто • мощта й е позната.

След Гернот тръгна част пък • на Албрих от родата.

Съкровището щом се • в Бургундия стовари,

то стана за Кримхилда • скъп дар от брака с цар и

надлежно бе прибрано • в подземия и кули.

За толкова богатства • не бяха нигде чули.

Дори хилядократно • то повече да беше,

тя и без него също • честита да е щеше,

да можеше цар Зигфрид • все още да живее.

С по-предана съпруга • не ще се друг гордее.

Огромното богатство • примамваше в страната

юнаци от далече: • тъй щедра бе ръката

на благата царица, • че славеше я всеки

и добродетелта й • възхваляше навеки.

На бедни и богати • раздаваше без мяра,

та Хаген се угрижи: • „Така ако я кара,

мнозина верни воини • за тайните си цели

и нашата погибел • тя може да спечели.“

„Имането е нейно“ — • така му Гунтер рече. —

„Да върши с него нещо • не бива да й преча.

Едва склони наскоро • ний пак да се сдобрим.

Богатства да раздава • не е грях непростим.“

Но Хаген възрази му: • „Разумен мъж не дава

една жена богатства • сама да управлява.

С подаръци могла би • да предизвика тя

да си окайва нявга • бургундец ориста.“

Отвърна царят: „Клетва • пред нея аз съм дал,

че няма да я тласна • пак в горестна печал,

и да я спазя искам: • сестра ми е рождена.“

„Вината“ — вметна Хаген — • „аз нека да поема!“

Нали немалко клетви • са стъпквани с мълчане —

посегнаха и те на • вдовишкото имане.

До ключовете Хаген • без право се добра,

та брат й Гернот гневен • бе, щом това разбра.

А Гизелхер отсече: • „Голямо зло понесе

сестра ми зарад Хаген • и аз ще се намеся.

Роднини да не бяхме, • главата му бих взел!“

Захълца пак Кримхилда, • жена на рицар смел.

Тогава Гернот каза: • „За да не си вредим,

в Рейн златото защо ли • не се разпоредим

да бъде потопено • и господар да няма?“

Кримхилда нажалена • пред Гизелхер застана:

„Помнете, драги братко, • че съм си поверила

живота и имота • на вашата закрила!“

Той ласкаво й рече: • „В мен сигурна бъдете,

щом върнем се, но в поход • днес яхваме конете.“

Извън стените царят • със свитата препусна

и с воини най-отбрани • за таз езда изкусна.

С ненавист към Кримхилда • и замисъл потаен

останал бе единствен • в палата само Хаген.

Преди да се завърнат, • от него похитено,

съкровището беше • край Лохе потопено

изцяло в Рейн дълбоко. • За себе си да има

той смяташе облага, • но тя му се размина.

Кога прибра се царят • със цялата си чета,

Кримхилда се оплака • от новата несрета

и мъка, споделена • от нейните придворни.

Дочу и от князете • тя думи непритворни.

Постъпката на Хаген • осъдиха уж вкупом,

та временно странеше, • но без да пада духом,

дорде от тях сдоби се • с търпимост обещана.

Затуй пък на Кримхилда • той по-омразен стана.

Той златото в реката • преди да потопи,

с князе и цар оброкът • под клетва се скрепи,

един от тях дор жив е, • то скрито да остане.

Ни те сами, ни други • сдоби се с туй имане.

Кримхилда скърби нови • обзеха без утеха —

нали подир съпруга • богатство й отнеха.

Тъгуваше горчиво • и горестта дълбока

така не я напусна • до края на живота.

След гибелта на онзи, • що радост бе й дал,

тринадесет години • изтекоха в печал,

без края на юнака • да може да забрави.

С предаността към него • навред се тя прослави.