„Таз ризница хладнее“ — • юнакът Фолкер вметна,
„ала комай преваля • нощта тъй неприветна.
По въздуха долавям • как пуква се денят.“
Не дадоха и други • те повече да спят.
Зора изгряла мрака • от залата прокуди
и рицарите Хаген • в постелите разбуди
да иде, който иска, • на меса в храма вън.
По християнски чу се • отвред камбанен звън.
Покръстен и езичник • нестройно сетне пяха —
личеше, че в един глас • на меса не вървяха.
Наскачаха момците • на Гунтер от постели,
да се черкуват всички • настойчиво пощели.
Застягаха се бодро • в одежда по-отбрана
от тази, дето рицар, • откликнал на покана,
е носил в царство чуждо. • „Какъв напразен труд!“
натякна Хаген — „Нужен • е облик вам по-друг.
Наясно сте какво се • зад приема тук крие.
Оръжие вземете • наместо рози вие
и с шлема заменете • елмазени шапели.
Кримхилда ни показа • коварните си цели.
Противник днеска в схватка • пред нас ще се изправи.
Не с ризи от коприна, • а с ризници корави,
и не с наметки скъпи, • а с щитове грамадни
да срещнем всеки, който • рече да ни нападне!
Владетели любезни, • роднини мои, воини,
тръгнете за към храма • на меса преспокойни.
Там Богу изплачете • и грижа, и беда
и сигурни бъдете, • че близка е смъртта.
Спомнете що в живота • сте сторили до днес,
пред Бога застанете • в смирение и с чест,
че Божията воля • чрез Божия намеса
ще отреди коя е • вам сетната ви меса.“
Владетели и воини, • поели с буден взор
към храма, бяха спрени • в пресветия му двор
от Хаген пак с подкана • да бдят с задружни сили:
„Не знае се що хуни • нам биха погодили.
Приятели, вий щита • сложете при нозе.
Недружелюбен поздрав • щом някой въздаде,
отвръщайте — съветва • ви Хаген — с люти рани,
та почит най-достойна • да найде храбростта ни!“
Подир с юнака Фолкер • отправиха се двама
напред да бъдат близо • до дверите на храма —
с лукавост там Кримхилда • могла би да опита
в навалицата сблъсък • суров да предизвика.
С красивата царица • пристигна цар Атила.
Изглеждаха разкошно • в одеждите от свила —
и те, и всеки рицар, • пристъпващ редом с тях.
Кримхилдиното воинство • надигна облак прах.
Стопанинът, когато • с оръжия съзря
бургундските си гости, • стъписано се спря:
„Приятелите мои • защо дошли са с шлема?
Обиди ли ги някой, • вината ще поема.
За всекиго ще има • заслужена разплата,
щом нему накърни се • сърцето и душата,
Мен жал ще е — да знае • и чуе моя зов:
каквото пожелае, • на всичко съм готов.“
„Не ни е“ — рече Хаген — • „тук никой наскърбил.
На мойте господари • е траен навик бил
на празненства да ходят • с оръжие до три дни.
Ще известим, щом сетим • деяния обидни.“
Добре дочу Кримхилда • на Хаген тез слова
и с колко неприязън • го стрелна след това!
Не щеше тя да каже, • че навикът чудат
на нея бил е още • в Бургундия познат.
Макар в ненавистта си • да бе се озлобила,
посмееше ли някой • да каже на Атила
що става, той предвардил • би бъдни крамоли.
Възгорда бе, та никой • не си го позволи.
Огромна воинска свита • със себе си доведе
царицата, но Хаген • и Фолкер нито педя
не мръднаха назаде, • що хуните нервира:
тя трябваше с момците • край тях да се провира.
На стражата придворна, • подразнена от смута,
пощя се тези двама • юнаци да избута,
ала нема куража • пред погледа на царя.
Тъй напънът утихна, • без спор да се разгаря.
След службата черковна, • след меса в Божи храм
от хуните мнозина • препуснаха оттам.
Кримхилда придружиха • и дами, и девойки,
и седемхилядната • дружина воини бойки.
С придворните си дами • приседна под аркада
Кримхилда до Атила • за негова наслада,
дошли да видят в двора • ездата как не спира.
Какви момци от странство • се впускаха в турнира!
Пристигнал там бе Данкварт, • маршал и рицар смел,
с оръженосци млади, • но също тъй довел
обозниците царски, • в Бургундия подбрани.
Конете нибелунгски • стояха оседлани.
Владетел, воин и рицар — • щом всеки кон възседна,
към тях отправи Фолкер • подканата поредна:
при схватките да спазват • бургундските си нрави.
В ездата сетне всеки • чудесно се представи.
Съветът на витяза • съвсем не ги подразни,
а в двора надойдоха • и други воини разни.
От сблъсък при ездата • оръжия трещяха.
Атила и Кримхилда • сред зрителите бяха.
Теодерих представен • бе с шестстотин момци,
готови да пресрещнат • бургундските бойци
в турнирна надпревара. • И щяха своя дял
да имат в нея, стига • да ги не бе възпрял.
Какви юнаци славни • прииждаха след тях!
Теодерих узнал бе • за техния ищах,
ала игрите с воини • на Гунтер забрани,
загрижен да не би да • произтекат злини.
Веронците току-що • оттеглили се бяха,
петстотинте юнаци • на Рюдигер стояха
с конете си на двора • и с щитове в ръка.
Той в Пьохларн предпочел би • да бъдеха сега.
Сред рицарите свои • маркграфът с коня мина,
приканвайки разумно • сърцатата дружина
да прекрати двубоя • в турнирното поле,
че хората на Гунтер • настроени са зле.
Отдръпнаха се също • и тези храбреци,
ала след тях нахлуха • тюрингските момци
и дръзките датчани • хиляда май на брой.
Трески хвърчаха вредом • от рицарския бой.
Препусна в набег Ирнфрид • до Хавард, смел юнак.
От Рейн дошлите гордо • очакваха ги пак.
Пресрещаха те всеки • тюрингец, що налита,
и с копие пробойни • нанасяха му в щита.
Дойде със свойто воинство • трихилядно и Бледа.
Атила до Кримхилда • сега се в брат си вгледа —
нали следяха взряно • те всяка кавалкада,
царицата с надежда • бургундец да пострада.
Ни Гибеке, ни Шрутан, • ездачи в хунски стил,
тъй както Рамунг, Хорнбог, • юнак не би надвил.
Срещу бургундци в напад • привеждаха телата,
от копия отломки • летяха до палата.
Но в крайна сметка всичко • бе шумна надпревара.
Звънтенето при сблъсък • на щитове накара
от екота и двор, и • палат да се разтриса,
где свитата на Гунтер • с признание сдоби се.
Така ги бе увлякла • голямата забава,
че по-обилна почна • под тях потта да става
през чула на жребците, • що бяха изтощили.
Но с хуните почтено • премерваха те сили.
Храбрецът Фолкер, рицар • и шпилман, се обади:
„Не смеят да разпалят • тез воини спор и свади.
Дочух към нас ненавист • таели уж без жал,
а по-изгоден случай • не би им се удал.
В конюшните да бъдат • жребците ни прибрани
и привечер“ — додаде — • „отново оседлани.
Да подновим турнира • навреме с шумна глъч и
наградата защо нам • Кримхилда да не връчи?“
Ала на кон яви се • натруфен воин така,
че би дори стъписал • и хунската войска.
С надежда да го зърне • любимата девица
гиздосан беше сякаш • на рицар годеница.
„Нима могъл бих образ • подобен да изпусна?“ —
извика Фолкер. — „Фукльо • такъв с езда изкусна
погубвам за поука! • Не би разуверила
с гнева си мен дори и • жената на Атила.“
„Не бива според мене“ — • продума Гунтер пръв. —
„Нападнем ли, преди те • да са пролели кръв,
ще ни винят, та нека • да почнат спора те.“
Все още до Кримхилда • Атила седнал бе.
„Аз също ще препусна“ — • тогава рече Хаген, —
„та рицари и дами • да видят ход параден,
ездата ни умела • и набезите бойни.
Не чакам тук награда • за Гунтерови воини.“
Но втурнат Фолкер в набег • пак с копие сега,
удави сетне дами • в небивала тъга —
натруфеният беше • прободен от юнака.
Подир жени, девойки • безчет това разплака.
Стремглаво с пет дузини • момци и свойта свита
препусна Хаген, без да • размисля и да пита,
подир гусларя, где се • юнаци горещяха.
Атила и Кримхилда • отблизо го видяха.
Не щяха без закрила • ни Гунтер, ни князете
гусларя да оставят • самин сред враговете.
Хиляда воини мигом • препуснаха напред
към подвизи с достойнство • в изкусен боен ред.
Едва-що воинът хунски • бе смъртно поразен,
отекна плач от близки • и вопъл нажален.
Те питаха: „Защо ли • и кой това го стори?“
„Гусларят Фолкер“ — някой • така им отговори.
Роднини на маркграфа • от хунските земи —
към щит и меч се всеки • веднага устреми.
Те Фолкер да погубят • напираха тозчас.
Стопанинът забърза • и той натам тогаз.
Сред множеството людско • настана суматоха.
На кон князете с Гунтер • пред залата дойдоха.
Бургундците умело • придърпваха юздите,
Атила пък зае се • да помири страните.
На воина мъртъв сродник • опечален край него
видя той с меч огромен, • присегна се и взе го
с размах към всички в ярост • и гняв околовръст.
„Какъв аз домакин съм, • щом вас обзела мъст
на госта ми, гусларя, • смъртта би причинила?
Злотворство то било би!“ — • провикна се Атила.
„Видях как воина хунски • да повали той дръзна,
ала не бе виновен — • жребецът му се плъзна.
Да бъдат всички гости • оставени на мира!“-
застъпи се за тях той. • Жребците да прибират
в конюшните дойдоха • оръженосци млади,
помощници усърдни • в турнирни кавалкади.
С приятелите влезе • стопанинът в палата,
на ничий гняв надежда • не даде за разплата.
Трапези наредиха, • поднесоха вода,
от Рейн дошлите все пак • долавяха вражда.
Преди да седнат всички, • измина много време.
Кримхилда се гнетеше • от собственото бреме:
„Владетелю веронски, • в съдбата ми нелепа
мен нужни са съвети, • закрила и подкрепа.“
Но Хилдебранд, витязът • прославен, заяви:
„Поще ли с нибелунги • разправа, да върви
без мене, който иска, • за всякаква награда.
От воини всепобедни • той може да пострада.“
Любезно отклони и • Теодерих молбата:
„Недейте настоява, • царице пребогата.
Родата ви не ми е • докарвала злина,
затуй срещу момците • не влизам във война.
На властелин съпруга • нередно е с охота
да въвлече в погибел • на сродници живота,
поели доверчиво • на гости в таз страна.
Не ще мъсти ръка ми • на Зигфрид за смъртта.“
С веронеца понеже • измяната не случи,
веднага обеща тя • на Бледа да получи
маркграфството на Нудунг, • загинал нявга в свада.
Убит от Данкварт, Бледа • не стигна до награда.
„На помощта ви, Бледа, • разчитам“ — рече тя. —
„Виновните, загдето • беда ме сполетя,
убийците на Зигфрид, • мъжа любим, са тука.
Вам в дълг ще съм, в мъстта си • постигна ли сполука.“
„Боя се, господарко“ — • в ответ й рече Бледа, —
„Атила дързостта ми • към тях да не съгледа.
От ближните ви всеки • посрещна той с отрада —
ако злина им сторя, • не чака ме пощада.“
„О, не! От мен, юнако, • очаквайте добро —
в награда обещавам • и злато, и сребро
ведно с девойка мила, • на Нудунг годеница,
за нежните ви ласки • достойна хубавица.
Земя ще предоставя • аз с всички твърдини
вам, рицарю, да има • пред вас блажени дни,
маркграфството на Нудунг • припадне ли се вам.
Обета изпълнявам • докрай аз, щом го дам.“
Едва-що чул бе Бледа • наградата каква е,
девойката харесал, • започна да мечтае
да я заслужи честно • и в рицарски двубой.
Затуй прости се воинът • подир с живота свой.
Сега да иде, рече, • отдето е дошла:
„Преди да се усетят, • ще вдигна крамола.
Дължи за злото Хаген • разплата вам достойна.
Ще доведа завързан • при вас на Гунтер воина!“
Момците си подкани: • „Вдигнете се на крак!
С оръжие ще тръгнем • срещу коварен враг.
Жената на Атила • не ще го нам спести
да жертваме живот ний • за нейни теготи.“
Щом Бледа свойто воинство • решително събра,
царицата се върна • на пищната софра
при властния Атила • и неговата свита.
Но в пъкленост безмерна • тя взе да се заплита.
Понеже крамолата • дотук не се зачена,
Кримхилда рече с болка • в сърцето си таена
веднага на Атила • да доведат отрока.
Нима жена в мъст може • да бъде тъй жестока?
И хуни четирима • поеха начаса
потомъка, принц Ортлиб, • при тях да донесат
на царската трапеза, • где Хаген също бе.
Злостта му тъй погуби • невръстното дете.
В мига, когато царят • богат сина си зърна,
към своите роднини • той благо се обърна:
„Приятели, туй мой и • на вашата сестра
отрок е. Нека бъде • за вас вестта добра:
У него на рода му • запази ли се нрава,
юнак ще бъде силен, • богат, с десница здрава.
Тогаз на Ортлиб също • вий бихте се опрели.
От мен земи дузина • ще има, порасте ли.
Затуй, понеже знам аз • добрата ваша воля,
щом яхнете обратно, • желал бих да помоля
на Рейн да отведете • и своя сестрин син,
да бъдете грижовни • към него до един.
Отчуйте го в почтеност, • дордето възмъжее.
Вразите застрашат ли • земята ви, добре е
от помощ да ви бъде • левентът за разплата.“
До него и Кримхилда • изслуша му словата.
„Един ден, порасте ли“ — • тук Хаген се обади, —
„на тез витязи бил би • опора в спор и свади,
но царят млад, изглежда, • от гибел застрашен е,
та в двора му запътен • не ще ме видят мене.“
Стъписано към него • погледна властелина.
Дочутото макар и • безмълвно да подмина,
сърцето му се стегна • в тъга от тези думи.
Едва ли Хаген бил би • настроен да се глуми.
С прокобата на Хаген • към Ортлиб цар, князе
покрай Атила горест • немалка ги обзе,
загдето изтърпяха • обидата му пряка.
Не знаеха те орис • каква подир го чака.