Песен за нибелунгите

И в мантия загърнат, • пое през тежки двери

към пристаните Зигфрид, • где кораб си намери.

Качи се там потайно • Зигмундовият син

и корабът потегли • с кърмчията незрим.

Понесе се той бързо • над глъбината водна

от силата на Зигфрид, • която бе огромна.

Изглеждаше, че вятър • стремителен го тласка —

отрокът на Зиглинда • бе скрит под тази маска.

Преплава за един ден • и следващата нощ

стотина дълги мили, • напрегнал свойта мощ.

Земята нибелунгска • достигна той, където

съкровище добил бе • в опасен спор с джуджето.

Умело приближи се • самотният юнак

и кораба привърза • край пясъчния бряг.

Към замъка на хълма • подире се отправи

подслон да дири, както • отпаднал странник прави.

Пред портата застана — • залостена бе тя,

че людете беряха • страх, както и сега.

По нея взе да хлопа • тоз странник непознат,

да дойдат да отворят. • И ето там отзад

на стража спотаил се • бе великан и бдеше

над замъка, а в близост • оръжие държеше.

„Кой там се е разхлопал?“ — • захока той тогаз.

В ответ му Зигфрид рече, • ала с преправен глас:

„Аз странстващ воин съм, тъй че • отваряй ми веднага,

да не раздигам някой, • комуто се полага

да си лежи безгрижно • сред своите покои!“

Подразни великана • таз дързост на героя.

Оръжията свои • повдигна от земята

и шлема незабавно • наложи на главата.

Подире грабна щита • и портата отвори,

ожесточен се спусна • той Зигфрид да пребори.

Че как така ще смее • юнаци да разбуди!

Той с удари страхотни • реши да го прокуди,

та пришълецът знатен • взе с мъка да се брани.

А стражникът бе смогнал • със прът железен в длани

да потроши обкова • по щита на героя.

В тревога пак бе Зигфрид • зарад съдбата своя,

но като повелител • на стражника личеше:

от вярната му служба • доволен колко беше.

Пред замъка тъй пламна • таз схватка искрометна,

че грохотът в салона • на Нибелунг отекна.

На Зигфрид се удаде • врага си да завърже.

Земята нибелунгска • вестта обходи бърже.

На схватката тътнежа • дочуло в пещерата,

джуджето смело Албрих • притича бързешката

с оръжие, но с ярост • видя необуздана

как гостът благороден • завързва великана.

В свирепост дива Албрих • изпаднал бе съвсем.

Той натъкмил се беше • и с ризница, и с шлем,

в ръката си държеше • масивен бич от злато

и с него срещу Зигфрид • нахвърли се сърцато.

На бича бяха седем • топуза окачени

и удари нанесе • той с тях ожесточени

на Зигфрид върху щита, • така че го пропука.

Угрижен гостът бе, че • грозеше го неслука.

Захвърли си той щита • пропукан и обронен,

а в ножницата пъхна • и меча свой огромен:

ковчежника си явно • не щеше да погуби —

противник бе героят • на варварствата груби.

Към Албрих той се втурна • и с яките си длани

брадата му предълга • безцеремонно хвана.

Задърпа я така, че • джуджето зарева —

от хватката на госта • го много заболя.

И гномът глас нададе: • „Недейте ме погубва!

За вярност клетва дал съм, • та да не ви учудва:

на друг съм аз подвластен, • да се спася макар че

с готовност бих ви служил.“ • Бе хитровато старче.

Биде завързан Албрих • тъй както великана.

Изпати си на Зигфрид • от силата голяма

джуджето, та запита: • „Кажете кой сте вие.“ —

„Аз Зигфрид съм. Туй име • добре познато ти е.“

„Словата ви ме радват“ — • джуджето живо рече. —

„При схватката усетих • завчас съвсем добре, че

владетелят ни вие • навярно ще да сте.

Пуснете ме да свърша • туй, що поискате.“

„Изтичай незабавно“ — • тъй Зигфрид нареди —

„и доведи ми тука • бойците най-добри!

Да се явят при мене • хиляда нибелунги!“

Не пожела да каже • защо му бяха нужни.

На стражника и Албрих • въжетата развърза

и тутакси джуджето • към воините забърза.

Войската нибелунгска • то вдигна по тревога:

„На крак, момци, че Зигфрид • ви чака пред чертога!“

Наскачаха чевръсто • момците от леглата.

Тъй рицарите смели, • навлекли облеклата,

без никаква забава • пред Зигфрид се явиха

и според обичая • вежливо поздравиха.

Запалиха свещите, • напитка му наляха,

а той благодари им, • че отзивчиви бяха.

„Отвъд морето“ — рече — • „вий мен ще придружите.“

Откликнаха с готовност • на повика момците.

Три хиляди юнаци • се бяха отзовали.

Хилядата най-смели • сред тях сега подбрали,

с потребното снабдиха • за всякакви пригоди.

В страната на Брунхилда • той щеше да ги води.

„Помнете ми словата“ — • подкани ги храбреца. —

„Най-пищните си дрехи • ще носите в двореца.

Нас там ще съзерцават • все прелестни жени,

та нека всеки рицар • добре се премени.“

Те в ранна утрин сетне • потеглиха на път.

Какви прекрасни воини • понесе корабът!

Коне си бяха взели • и с рицарски одежди

в страната на Брунхилда • пристигнаха с надежди.

Девиците стояха • край крепостните кули.

Княгинята запита: • „Дали не сте дочули

кои се там задават • на кораби сега?

Платната им по-бели • са даже от снега.“

Владетелят от Рейн й • отвърна: „Мои воини

ме чакаха наблизо • на кораби конвойни.

Изпратих им аз вест и • пристигането днес е.“

Появата на гости • с вълнение прие се.

Застанал беше Зигфрид • на кораба отпред,

от рицари в доспехи • обиколен отвред.

Княгинята запита: • „Царю, сега дали да

приветствам тези гости • или пък да не ида?“

„Идете“ — рече Гунтер, • без миг да се стъписа, —

„и покажете ясно, • че тук добре дошли са!“

Съвета тя послуша • и пред палата слезна,

но в поздрава към Зигфрид • не бе съвсем любезна.

Юнаци и доспехи • веч бяха подслонили.

В страната толкоз гости • се бяха появили,

че бродейки неспирно, • те вредом се тълпяха.

Смелчаците бургундски • да тръгват пожелаха.

Княгинята извика: • „Признателна ще бъда

сребро и злато някой • по собствена отсъда

да раздаде от мойто, • що имам изобилно.“

За воина царски Данкварт • не бе туй непосилно:

„Княгиньо благородна, • на мене ключовете

към вашето богатство • спокойно поверете.

Не бъда ли аз щедър, • вината ще е моя.“

Но щедростта бе явно • присъща на героя.

Като ковчежник братът • на Хаген се зае

богатства да раздава • със собствени ръце —

желаното от всеки • дари, без да отказва,

та бедния да може • безмерно да зарадва.

Мнозина по стотина • от него пфунда взеха,

а колко премениха • се с най-разкошна дреха,

с каквато нивга още • не са били на празник!

Таз гледка много скоро • княгинята подразни.

„Царю, тоз ваш ковчежник • на мисъл ме навежда,

че иска да остана • без сетната одежда

и златото прахосва“ — • владетелката рече. —

„Доволна ще съм някой • в това да му попречи.

Без мяра ценни дари • дари юнакът бодър,

като че ли съм вече • на смъртния си одър.

Наследството от татко • не бих тъй пропиляла.“

Княгиня нивга щедрост • такваз не бе видяла.

Но Хаген отбеляза: • „Едно е всепризнато —

владетелят бургундски • и облекло, и злато

за дар си има толкоз, • че вашето предишно

във Вормс, княгиньо, даже • да носим е излишно.“

„Напротив!“ — възрази му • прегордата княгиня. —

„Аз искам двайсет ракли • със злато и коприна

да отнеса и дар да • раздавам от сърце

на Гунтер в твърдината • със собствени ръце.“

Товареха се ракли • там с камъни безценни,

но под надзора строг на • ковчежниците нейни.

Доверие на Данкварт • да имат не посмяха —

от туй тогава Гунтер • и Хаген се разсмяха.

„Кому да поверя аз • сега земите си?

Наместник ли“ — запита • тя — „ще се назначи?“

„Кажете“ — рече царят, — • „намирате ли сгоден

вий някой, та да бъде • тук за наместник сложен.“

Съвсем наблизо знатен • тя сродник забеляза

(той неин вуйчо беше) • и ето що му каза:

„Земите, твърдините • на вас се поверяват,

дорде ръката царска • нам правдини раздава.“

Пощя и царедворци • две хиляди на брой

в Бургундия да вземе • към антуража свой.

С момците нибелунгски, • хилядата, се сбраха

на кон те край брега • и за път готови бяха.

Придворни дами също • осемдесет и шест

и още сто девици • повеждаше тя с чест.

Разбързаха се вече: • що още да се чака?

Оставащите вкъщи • раздялата разплака.

На тръгване тогава • от своята родина

прегърна благонравно • тя близък и роднина,

прости се и пое по • море на път далечен.

Тя в царството си нивга • не се завърна вече.

На кораба се беше • веселие създало,

на всякакви забави • отдадени всецяло.

Благоприятен вятър • в просторите задуха.

Пътуването беше • им радост и разтуха.

Княгинята по пътя • пред царя се наложи

те свойта брачна нощ за • дома си да отложат

след празненство голямо • в палата в Вормс, където

отвеждаше ги кораб • далеч отвъд морето.