И в мантия загърнат, • пое през тежки двери
към пристаните Зигфрид, • где кораб си намери.
Качи се там потайно • Зигмундовият син
и корабът потегли • с кърмчията незрим.
Понесе се той бързо • над глъбината водна
от силата на Зигфрид, • която бе огромна.
Изглеждаше, че вятър • стремителен го тласка —
отрокът на Зиглинда • бе скрит под тази маска.
Преплава за един ден • и следващата нощ
стотина дълги мили, • напрегнал свойта мощ.
Земята нибелунгска • достигна той, където
съкровище добил бе • в опасен спор с джуджето.
Умело приближи се • самотният юнак
и кораба привърза • край пясъчния бряг.
Към замъка на хълма • подире се отправи
подслон да дири, както • отпаднал странник прави.
Пред портата застана — • залостена бе тя,
че людете беряха • страх, както и сега.
По нея взе да хлопа • тоз странник непознат,
да дойдат да отворят. • И ето там отзад
на стража спотаил се • бе великан и бдеше
над замъка, а в близост • оръжие държеше.
„Кой там се е разхлопал?“ — • захока той тогаз.
В ответ му Зигфрид рече, • ала с преправен глас:
„Аз странстващ воин съм, тъй че • отваряй ми веднага,
да не раздигам някой, • комуто се полага
да си лежи безгрижно • сред своите покои!“
Подразни великана • таз дързост на героя.
Оръжията свои • повдигна от земята
и шлема незабавно • наложи на главата.
Подире грабна щита • и портата отвори,
ожесточен се спусна • той Зигфрид да пребори.
Че как така ще смее • юнаци да разбуди!
Той с удари страхотни • реши да го прокуди,
та пришълецът знатен • взе с мъка да се брани.
А стражникът бе смогнал • със прът железен в длани
да потроши обкова • по щита на героя.
В тревога пак бе Зигфрид • зарад съдбата своя,
но като повелител • на стражника личеше:
от вярната му служба • доволен колко беше.
Пред замъка тъй пламна • таз схватка искрометна,
че грохотът в салона • на Нибелунг отекна.
На Зигфрид се удаде • врага си да завърже.
Земята нибелунгска • вестта обходи бърже.
На схватката тътнежа • дочуло в пещерата,
джуджето смело Албрих • притича бързешката
с оръжие, но с ярост • видя необуздана
как гостът благороден • завързва великана.
В свирепост дива Албрих • изпаднал бе съвсем.
Той натъкмил се беше • и с ризница, и с шлем,
в ръката си държеше • масивен бич от злато
и с него срещу Зигфрид • нахвърли се сърцато.
На бича бяха седем • топуза окачени
и удари нанесе • той с тях ожесточени
на Зигфрид върху щита, • така че го пропука.
Угрижен гостът бе, че • грозеше го неслука.
Захвърли си той щита • пропукан и обронен,
а в ножницата пъхна • и меча свой огромен:
ковчежника си явно • не щеше да погуби —
противник бе героят • на варварствата груби.
Към Албрих той се втурна • и с яките си длани
брадата му предълга • безцеремонно хвана.
Задърпа я така, че • джуджето зарева —
от хватката на госта • го много заболя.
И гномът глас нададе: • „Недейте ме погубва!
За вярност клетва дал съм, • та да не ви учудва:
на друг съм аз подвластен, • да се спася макар че
с готовност бих ви служил.“ • Бе хитровато старче.
Биде завързан Албрих • тъй както великана.
Изпати си на Зигфрид • от силата голяма
джуджето, та запита: • „Кажете кой сте вие.“ —
„Аз Зигфрид съм. Туй име • добре познато ти е.“
„Словата ви ме радват“ — • джуджето живо рече. —
„При схватката усетих • завчас съвсем добре, че
владетелят ни вие • навярно ще да сте.
Пуснете ме да свърша • туй, що поискате.“
„Изтичай незабавно“ — • тъй Зигфрид нареди —
„и доведи ми тука • бойците най-добри!
Да се явят при мене • хиляда нибелунги!“
Не пожела да каже • защо му бяха нужни.
На стражника и Албрих • въжетата развърза
и тутакси джуджето • към воините забърза.
Войската нибелунгска • то вдигна по тревога:
„На крак, момци, че Зигфрид • ви чака пред чертога!“
Наскачаха чевръсто • момците от леглата.
Тъй рицарите смели, • навлекли облеклата,
без никаква забава • пред Зигфрид се явиха
и според обичая • вежливо поздравиха.
Запалиха свещите, • напитка му наляха,
а той благодари им, • че отзивчиви бяха.
„Отвъд морето“ — рече — • „вий мен ще придружите.“
Откликнаха с готовност • на повика момците.
Три хиляди юнаци • се бяха отзовали.
Хилядата най-смели • сред тях сега подбрали,
с потребното снабдиха • за всякакви пригоди.
В страната на Брунхилда • той щеше да ги води.
„Помнете ми словата“ — • подкани ги храбреца. —
„Най-пищните си дрехи • ще носите в двореца.
Нас там ще съзерцават • все прелестни жени,
та нека всеки рицар • добре се премени.“
Те в ранна утрин сетне • потеглиха на път.
Какви прекрасни воини • понесе корабът!
Коне си бяха взели • и с рицарски одежди
в страната на Брунхилда • пристигнаха с надежди.
Девиците стояха • край крепостните кули.
Княгинята запита: • „Дали не сте дочули
кои се там задават • на кораби сега?
Платната им по-бели • са даже от снега.“
Владетелят от Рейн й • отвърна: „Мои воини
ме чакаха наблизо • на кораби конвойни.
Изпратих им аз вест и • пристигането днес е.“
Появата на гости • с вълнение прие се.
Застанал беше Зигфрид • на кораба отпред,
от рицари в доспехи • обиколен отвред.
Княгинята запита: • „Царю, сега дали да
приветствам тези гости • или пък да не ида?“
„Идете“ — рече Гунтер, • без миг да се стъписа, —
„и покажете ясно, • че тук добре дошли са!“
Съвета тя послуша • и пред палата слезна,
но в поздрава към Зигфрид • не бе съвсем любезна.
Юнаци и доспехи • веч бяха подслонили.
В страната толкоз гости • се бяха появили,
че бродейки неспирно, • те вредом се тълпяха.
Смелчаците бургундски • да тръгват пожелаха.
Княгинята извика: • „Признателна ще бъда
сребро и злато някой • по собствена отсъда
да раздаде от мойто, • що имам изобилно.“
За воина царски Данкварт • не бе туй непосилно:
„Княгиньо благородна, • на мене ключовете
към вашето богатство • спокойно поверете.
Не бъда ли аз щедър, • вината ще е моя.“
Но щедростта бе явно • присъща на героя.
Като ковчежник братът • на Хаген се зае
богатства да раздава • със собствени ръце —
желаното от всеки • дари, без да отказва,
та бедния да може • безмерно да зарадва.
Мнозина по стотина • от него пфунда взеха,
а колко премениха • се с най-разкошна дреха,
с каквато нивга още • не са били на празник!
Таз гледка много скоро • княгинята подразни.
„Царю, тоз ваш ковчежник • на мисъл ме навежда,
че иска да остана • без сетната одежда
и златото прахосва“ — • владетелката рече. —
„Доволна ще съм някой • в това да му попречи.
Без мяра ценни дари • дари юнакът бодър,
като че ли съм вече • на смъртния си одър.
Наследството от татко • не бих тъй пропиляла.“
Княгиня нивга щедрост • такваз не бе видяла.
Но Хаген отбеляза: • „Едно е всепризнато —
владетелят бургундски • и облекло, и злато
за дар си има толкоз, • че вашето предишно
във Вормс, княгиньо, даже • да носим е излишно.“
„Напротив!“ — възрази му • прегордата княгиня. —
„Аз искам двайсет ракли • със злато и коприна
да отнеса и дар да • раздавам от сърце
на Гунтер в твърдината • със собствени ръце.“
Товареха се ракли • там с камъни безценни,
но под надзора строг на • ковчежниците нейни.
Доверие на Данкварт • да имат не посмяха —
от туй тогава Гунтер • и Хаген се разсмяха.
„Кому да поверя аз • сега земите си?
Наместник ли“ — запита • тя — „ще се назначи?“
„Кажете“ — рече царят, — • „намирате ли сгоден
вий някой, та да бъде • тук за наместник сложен.“
Съвсем наблизо знатен • тя сродник забеляза
(той неин вуйчо беше) • и ето що му каза:
„Земите, твърдините • на вас се поверяват,
дорде ръката царска • нам правдини раздава.“
Пощя и царедворци • две хиляди на брой
в Бургундия да вземе • към антуража свой.
С момците нибелунгски, • хилядата, се сбраха
на кон те край брега • и за път готови бяха.
Придворни дами също • осемдесет и шест
и още сто девици • повеждаше тя с чест.
Разбързаха се вече: • що още да се чака?
Оставащите вкъщи • раздялата разплака.
На тръгване тогава • от своята родина
прегърна благонравно • тя близък и роднина,
прости се и пое по • море на път далечен.
Тя в царството си нивга • не се завърна вече.
На кораба се беше • веселие създало,
на всякакви забави • отдадени всецяло.
Благоприятен вятър • в просторите задуха.
Пътуването беше • им радост и разтуха.
Княгинята по пътя • пред царя се наложи
те свойта брачна нощ за • дома си да отложат
след празненство голямо • в палата в Вормс, където
отвеждаше ги кораб • далеч отвъд морето.