Песен за нибелунгите

Кримхилда навестена • от своя свекър беше.

„Да си вървим оттука!“ — • прискърбно той й рече.

„На Рейн ще да сме гости • ний явно нежелани.

Да тръгваме, царице, • обратно към дома ми!

За туй, че в този край вам • по начин вероломен

без време бе погубен • съпругът благороден,

не се винете вие. • Към рожбата си мила

от обич преголяма • предлагам вам закрила.

Ще встъпите изцяло • там в царската си власт,

що приживе сам Зигфрид • определи за вас.

Владетелка ще сте ни • на царство и корона,

а воините на Зигфрид • от враг ще бранят трона.“

За похода момците • уведомени бяха,

конете да приготвят • те в миг се разтърчаха.

Защо тук сред вразите • коварни да стоят?

И дами, и девици • се стегнаха за път.

Когато Зигмунд коня • да яхне бе готов,

отправи към Кримхилда • родата жарък зов

в дома си да остане, • във Вормс при свойта майка.

„Това е немислимо“ — • Кримхилда се завайка. —

„Как мога аз в очите • човек да гледам вече,

такваз злина от който • за мене произтече?“

А Гизелхер отвърна: • „Сестрице моя харна,

на майка ни тук трябва • да бъдете вий вярна.

Онез, що помрачиха • вам всичко мило-драго,

в забрава ще останат — • черпете мойто благо.“

Тя възрази: „Тоз изход • за мен не е отраден.

Души ме мъка, щом е • пред погледа ми Хаген.“

„Ще ви спестя, любезна • сестрице, аз туй бреме,

склоните ли насетне • да бъдете при мене.

На мъртвия желал бих • да съм ви аз отмяна.“

„Такава нужда имам“ — • призна тя изтерзана.

Подир това на княза • почтително държане

помолиха я Ута • и Гернот да остане

при верните си близки • в средата своя родна.

Сред хората на Зигфрид • тя нямала подобна.

„Те всички са ви чужди“ — • княз Гернот подчерта. —

„Най-силният е също • подвластен на смъртта.

Помнете го, сестрице, • и мъката ще спре!

Сред своите бъдете, • за да сте най-добре.“

Пред Гизелхер склони тя • да си остане в двора.

Изведоха на Зигмунд • конете от обора

да тръгнат нибелунги • към свойте родни стрехи.

Товареха момците • оръжие, доспехи.

Цар Зигмунд я подири, • но не да се прощава.

„Юнаците на Зигфрид“ — • й рече той тогава —

„ви чакат край конете. • Да яхваме веднага,

че вече сред бургундци • сърцето ми се стяга!“

„Съвет от верни близки“ • Кримхилда обясни —

„приех, че само тука • ще имам бъднини.

В страната нибелунгска • безродна ще съм аз.“

Голяма мъка Зигмунд • изпита в този час.

Затуй възпротиви се: • „Не вслушвайте се в тях!

Пред моите роднини • (нали ви обещах)

ще носите корона • тъй както и преди.

Нам не от вас щетата • ще се овъзмезди.

Елате там да идем, • отрочето ви где е!

Не давайте, царице, • само да сиротее!

Синът ви щом порасне, • ще ви окуражава,

а смелите бойци вам • ще служат дотогава.“

Тя рече пак: „Цар Зигмунд, • не мога аз да тръгна.

Оставам тук с готовност • за всяка участ бъдна.

В несретата роднини • на мен ще ми помагат.“

Словата й веч взеха • момците да засягат.

Те рекоха в един глас: • „Да знаете, тепърва

сърцето ни от мъка • и жалост ще посърва.

Останете ли тука, • при нашите врази,

тогава най-тревожен • нам поход предстои.“

„Тръгнете си спокойно • и нека с вас е Бог!

Ще имате охрана • досам граничен слог

на Зигмунд до земите. • А рожбата си мила,

юнаци достолепни, • на вас бих поверила.“

Дочули, че не ще ги • последва тя на път,

надигна се на Зигмунд • в момците пак плачът.

Що горест на цар Зигмунд • докара таз разлъка

с царицата Кримхилда, • що непосилна мъка!

„Злощастно празненство бе“ — • владетелят отсече.

„Пред друг цар и рода му • дано не се изпречи

каквото от забава • нас тук ни сполетя!

Не ще ни видят вече • в бургундската земя!“

Но воините на Зигфрид • явиха неприкрито:

„Веднага щом намерим • онези тук, които

погубиха ни царя, • ще водим битки свети!

Сред близките му имат • си те врази заклети.“

Цар Зигмунд я целуна • и огорчено рече,

след като осъзнал бе • отсъдата й вече:

„Безрадостни ще яхнем • обратно към дома си.

Едва сега бедата • побирам аз в ума си.“

От Вормс на Рейн поеха • без всякаква охрана.

Изпълнени те бяха • с увереност голяма,

че втурне ли се някой • срещу им из засада,

от меча нибелунгски • веднага ще пострада.

И с никого в палата • пред път не се простиха,

но Гизелхер и Гернот • любезно доближиха

до Зигмунд, от когото • желаеха добре

съчувствието тяхно • в бедата да прозре.

Възпитано княз Гернот • да каже настоя:

„Свидетел ми е Бог, че • на Зигфрид за смъртта

вина аз нямам, нито • съм чувал кой сред нас

ненавист е питаел. • Затуй тъгувам аз.“

Учтиво Гизелхер ги • отпосле съпроводи —

Бургундия с момците • и царя той преброди,

на Долен Рейн дордето • накрая се прибраха,

но с радост помрачена • посрещнати там бяха.

Не знам дали нататък • те яздили са мирно,

ала във Вормс Кримхилда • се жалваше неспирно,

че за сърце утеха • ней друга не остана

освен предаността на • княз Гизелхер голяма.

Красивата Брунхилда • изглеждаше надменна.

Че плачеше Кримхилда, • съвсем не я засегна.

Любезността предишна • към нея прекрати.

Кримхилда ней отпосле • пък как напакости!