Песен за нибелунгите

Щом Хилдебранд, изпитан • и стар витяз, узна,

че движат се бургундци • към хунската страна,

Теодерих Веронски • уведоми веднага

и той реши угрижен: • „С тях среща се налага!“

Смелецът Волфарт викна • коне да изведат

и рицари поеха • с Теодерих на път.

Да ги пресрещнат щяха • на мястото, където

станували те бяха • под шатри сред полето.

Пръв Хаген да препускат • видя ги отдалече.

На свойте господари • той най-вежливо рече:

„Вдигнете се, витязи, • да срещнете поред

онези, дето идват • да кажат вам привет!

Задава се дружина, • на мен добре позната,

от рицари, прочули • на Амелунг страната.

Предвожда храбреците • героят от Верона

и поздравът му би бил • ласкателен за трона.“

От коня подир воини • с оръженосци млади

предвождащият слезе, • преди да се обади.

Отправяйки се сетне • на гостите към стана,

пред славните бургундци • приветствие подхвана.

Витязите когато • пред себе си съгледа,

Теодерих чедата • на Ута скръбно взе да

подпитва те коварна • долавят ли тук мисъл,

с надеждата, че бе им • я Рюдигер описал.

„Добре дошли сте, Гунтер • и Гернот, брат на царя,

и Гизелхер, и Хаген • до Фолкер смел — гусларя,

наред с храбреца Данкварт! • Кримхилда все тъй жали

героя нибелунгски — • не сте ли го узнали?“

„Да жали“ — рече Хаген, — • „щом иска ден из ден!

От смърт преди години • биде той повален.

Сред хуните е редно • към царската особа

да бъде мила: Зигфрид • лежи отдавна в гроба.“

„За раната на Зигфрид • да съдим днес не бива.

Злопаметна Кримхилда • ще е, дорде е жива“ —

Теодерих Веронски • редеше с глас тревожен. —

„Вардете се добре вий • на нибелунги стожер!“

„От що аз да се вардя?“ — • запита царят благ. —

„Очаква ни Атила, • а не омразен враг.

Той прати вестоносци • на празник да ни кани.

И още много вести • проводи нам сестра ни.“

„Съветвам“ — вметна Хаген, — • „за да сте си спокойни,

Теодериха чуйте • и славните му воини.

Запитайте и нека • вам честно отбележи

що знае за Кримхилда • и нейните кроежи.“

Цар Гунтер с брат си Гернот • ведно с Теодериха

подеха помежду си • тогаз беседа тиха:

„Какво ще довери нам • най-доблестният рицар

веронски днес за нрава • на хунската царица?“

„Какво ли да добавя?“ — • веронският владетел

отвърна. — „Аз от сутрин • неволен съм свидетел

жената на Атила • как плаче и се вайка

за гибелта на Зигфрид • пред Божията майка.“

„Изглежда безнадеждно • каквото ни се каза“ —

гусларят храбър Фолкер • смирено отбеляза. —

„Да яхваме към двора • на хуните и нам,

смелчаците, да видим • какво ни готвят там.“

Безстрашните бургундци, • пришпорвайки конете,

пристигнаха с достойнство, • присъщо на царете.

Сред хунските витязи • възбуда превелика

появата на Хаген • от Троне предизвика.

Известен беше вредом • покрай мълвата той,

че бил погубил Зигфрид — • ксантенския герой,

съпруга на Кримхилда, • най-силния витяз.

Придворни все за него • разпитваха в тоз час.

С осанка бе, каквато • на рицаря отива:

широкоплещест, снажен, • с коса сребристосива.

Източен, дългоног и • със поглед, що смразява,

пристъпваше той тежко • с походка величава.

„Бургундските витязи • да бъдат подслонени,

а воините в обоза • от тях пък отделени!“ —

разпореди Кримхилда, • изпълнена с омраза.

Затуй подир обозът • без помощ се оказа.

На Данкварт, брат на Хаген • със служба на маршала,

цар Гунтер поверил бе • прислугата си цяла,

за нея да се грижи • бургундският юнак.

Внимание на всеки • отделяше той пак.

Да срещне нибелунги • с придворните пристигна

красивата Кримхилда • коварна и безстидна.

С целувка щом ръка си • на Гизелхер облегна,

от Троне Хаген шлема • свой тутакси пристегна.

Той вметна: „Война смел и • разумния човек

подобен поздрав кара • да бъде все нащрек.

Към цар, князе и свита • отправя се привет.

Туй идване на гости • съвсем не бе наред.“

„Все някому“ — тя рече — • „то радост ще достави.

Да ви приветствам довод • не е вежливостта ви.

От Вормс на Рейн каквото • донесли сте нали

ще отреди доколко • добре сте ми дошли.“

„Да беше ми известно“ — • додаде той, — „че се

очаква и от рицар • вам дар да поднесе,

то щях да се погрижа • да се замогна аз,

та дарове да нося • при срещата ми с вас!“

„Да знам аз настоявам • без всякаква промяна

златото нибелунгско • от вас къде се дяна.

Вий трябваше онуй, що • веднъж съм придобила,

да ми го пренесете • в страната на Атила.“

„Е да, но, господарко, • що време пък изтече,

откак не стопанисвам • съкровището вече.

То в Рейн бе потопено • от мойте господари

и него ще го второ • пришествие там свари.“

Царицата отвърна: • „Таз мисъл ме споходи.

Не сте ми го донесли, • ни някой го проводи,

макар че беше мое, • на мен се и полага.

Сега неспир ще имам • все горести пред прага.“

„Вам нищичко не нося“ — • отново чу се Хаген. —

„Май стига ми, че мъкна • и щита си грамаден,

и яката си броня. • Лъщящият ми шлем

и мечът във ръка ми — • те също са за мен.“

Тогаз подкани всички • царицата красива:

„С оръжие в таз зала • да влизате не бива.

Ще дам аз да го пазят, • да няма поразии.“

„И дума да не става!“ — • пак Хаген възрази й. —

„Мен никак ме не блазни • да имам чест такава

съпруга на владетел • мой меч да съхранява.

Царица сте и няма • при мен да мине тази.

Баща ми ме е учил, • че меч се лично пази.“

„Горко ми!“ — тя простена • и сетне се запита:

„Защо ли Хаген с брат ми • не си предават щита?

Изглежда, някой вече • ги е предупредил.

Да знам аз кой, простил се • би той с живота мил!“

„Това“ — отвърна гневно • Теодерих — „бях аз.

Предупредих овреме • бургундците за вас:

и царя, и князете, • и воина храбър Хаген.

Изчадие, на смърт ли • ще бъда аз предаден?“

Засрами се тогава • жената на Атила —

безмерен страх тя бе към • Теодерих стаила.

Оттегли се припряно • и без да възрази,

но с погледи свирепи • към своите врази.

Здрависаха се двама • след разговора хладен —

Теодерих витязът • и воинът храбър Хаген.

Вежливо отбеляза • юнакът беловлас:

„На хуните в страната • дошли сте в кобен час.

Царицата — вий чухте — • словата си не мери.“

А Хаген рече: „Изход • дано пък се намери.“

Юнаците двамина • поведоха беседа.

Съзрял ги отдалече, • Атила в тях се вгледа.

„Желал бих да узная“ — • полюбопитства царят —

„Теодерих с кого там • любезно разговаря.

Видът му достолепен • свидетелства, че той —

отдето да е тръгнал — • кален е рицар в бой.“

„Той родом е от Троне • отрок на Алдриан“ —

отвърна му Кримхилдин • доверен ветеран. —

„Привидно достолепен, • по нрав си е навъсен.

Това ще ви докажа • аз в някой миг по-късен.“

„По що ще разпозная • аз неговите нрави?“

Не знаеше Атила • какви коварни прави

царицата кроежи, • та ни един роднина

не тръгна жив обратно • към своята родина.

„Мен Алдриан познат е • добре от мойта свита.

Тук чест и слава беше • от него придобита.

Аз рицар го направих, • дарих го с много злато,

с подкрепата на Хелка • битуваше благато.

Затуй ми е и Хаген • така добре познат.

С испанеца Валтари • при мен заложник млад

растеше тук, дордето • аз пуснах тоз смелчага.

А с Хилдегунда взе пък • Валтари, че избяга.“

Тъй в спомени за случки, • отдавна преживял,

приятеля от Троне • бе царят разпознал.

На младини към него • той имал бе заслуги,

ала сега немалко • другари му погуби.