Песен за нибелунгите

В Бургундия разчу се • зловеща новина:

дошли са бързоходци • от някаква страна,

изпратени от двама • владетели незнайни.

Събудиха тревога • там вестите потайни.

Владетелите двама • сега ще назова:

саксонският богат княз • бе Людегер това

и кралят датски също • на име Людегаст.

Дружини храбри воини • държаха в свойта власт.

На Гунтер във страната • дошлите бързоходци

представители бяха • на тези пълководци.

Отведоха ги право • в просторните палати

пред царя да говорят • момците непознати.

Той срещна ги любезно. • „Добре дошли“ — им рече. —

„Вас кой ви е изпратил • от толкова далече

аз искам да узная?“ • Обзе ги тях боязън,

че могат да събудят • у царя неприязън.

„Царю, ако държите • вестта да съобщим,

за вас която носим, • ний няма да мълчим:

княз Людегер и брат му • крал Людегаст ви мразят.

С войска в земите ваши • те смятат да нагазят.

Затуй, че породили • сте в тях вий гняв и завист,

владетелите наши • питаят таз ненавист.

Към Вормс на Рейн ще тръгнат • на поход смел със сума

изпитани юнаци — • аз давам честна дума!

До седмици дванайсет • те трябва да нахлуят.

Приятелите ваши • туй нека да го чуят,

ако рекат да бранят • мира по тез земи,

че шлем и щит противник • безредно ще ломи.

Но ако помежду си • се вие спогодите,

дружините им няма • да доближат стените

на Вормс, та да посеят • навред злини безбройни

и гибел сред мнозина • от доблестните воини.“

„Изчакайте вий малко“ — • разпореди се царят, —

„ще трябва да размисля, • ответ за да отправя.

Аз приближени имам • и с тях ще се заемем

за тази вест злокобна • решение да вземем.“

Владетелят заможен • с помръкнало лице

заключи новината • във своето сърце.

Заръча той за Хаген • и други воини свои

да се явят при Гернот • сред царските покои.

Дойдоха най-добрите, • които бяха там,

и Гунтер рече: „Знайте, • подема се голям

военен поход срещу • Бургундия и нас!“

Отвърна Гернот, рицар • и достолепен княз:

„Ще ги посрещнем с меча • и храбро ще се браним,

на смърт обречените • да паднат ще оставим —

заради тях честта ми • не искам да пострада.

Затуй вразите наши • тук нека заповядат!“

„Тез мисли“ — рече Хаген — • „не одобрявам аз.

Безочлив Людегер е • тъй както Людегаст —

не можем толкоз скоро • войската да сберем.

Защо в делата Зигфрид • не бъде посветен?“

Вестителите царят • в града свой подслони.

Ненавистни му бяха, • но той разпореди

за тях да се погрижат • вежливо и добре,

приятели дорде си • на помощ призове.

Самият той изпаднал • бе в истинска тревога.

Съзря го тъй печален • млад рицар, гост на двора.

Не знаейки що беше • се случило тоз ден,

помоли го да бъде • за туй осведомен.

„Безкрайно ме учудва“ — • тук Зигфрид беше прав, —

„че тъй сте изменили • на веселия нрав,

чрез който неизменно • общувахте вий с нас.“

А Гунтер предпазливо • отвърна му тогаз:

„Не иде да споделям • аз с всеки, който пита,

покрусата, що нося • в сърцето свое скрита.

В беда приятел може • печал да излекува.“

От думите му Зигфрид • се мигом развълнува.

На царя той отвърна: • „За всичко досега

откликвал съм и вярвам, • че в днешната беда

могъл бих да помогна. • Приятел щом е нужен,

до гроб аз вам ще бъда • приятел, с чест заслужен.“

„Дано Бог поживи ви! • Словата ви, юнако,

допадат ми, тъй както • духът ви горд. И ако

не случи помощта ви, • ценя пак таз услуга.

Длъжник съм ви, не ме ли • застигне участ друга.

Сега вам ще разкажа • какво ме тъй тревожи:

изпратили врази са • вестител да доложи,

че готвят поход страшен • те в моята страна.

Не е посягал други • към тази твърдина.“

„Вий грижа не берете“ — • сне Зигфрид теготата, —

„сърце си отпуснете • и чуйте ми молбата:

сърдечно с чест и слава • държа да ви възмогна,

но воини призовете, • те също да помогнат.

И с трийсет по хиляда • юнаци да се бият,

вразите ви коварни • аз лесно ще надвия

дори с хиляда воини — • повярвайте вий в мен!“

Владетелят отвърна: • „Ще съм ви задължен!“

„И тъй, разпоредете • готовността за бой

хиляда ваши воини • да имат, че на брой

са моите дванайсет. • Ръката ми ще брани

земята ви и вярност • сърцето ми ще храни.

На помощ вие Хаген • и Ортвин привлечете,

а също Данкварт, Зиндолд — • юнаците напети.

И Фолкер с нас да язди — • големият смелчак,

на него поверявам • да носи боен стяг.

Вестителите нека • си идат у дома,

за да ни видят скоро • на собствена земя,

а твърдините наши • да си живеят в мир.“

Привика царят близки • и воини по-подир.

На Людегер момците • в палата се явиха —

че могат да си тръгнат, • те радостта не скриха.

Дари ги царят Гунтер • с подаръци богати,

съпровождач им даде, • с тез думи ги изпрати:

„Кажете у дома си • на моите врази,

че походът май лошо • ще им се отрази.

Рекат ли да нахлуят • в Бургундия сега,

приятелите мои • ще срещнат веднага.“

Вестителите сетне • видяха даровете,

с които домакинът • тъй щедро ги почете.

Такъв жест да отблъснат • не се те осмелиха

и вземайки си сбогом, • тозчас се разделиха.

А в Дания когато • чрез тях чу Людегаст

от Рейн вестта каква е, • обзе го гняв тогаз.

Раздразнен бе немалко • от думите враждебни

и тез бургундци, дето • са тъй високомерни.

Разказаха му още • за много воини смели,

наред с които рицар • ксантенски са видели —

храбрец на име Зигфрид, • един от тез герои.

От новината кралят • напълно се разстрои.

Щом датските велможи • с вестта се запознаха,

побързаха да свикат • приятели и бяха

на Людегаст опора. • Така той за война

събра войска безстрашна • към двайсетхилядна.

И Людегер Саксонски • в подкрепа му се врече,

та воинството им скоро • бе близо дваж повече,

в Бургундия с което • те щяха да навлязат.

Ала и Гунтер вече • там сбираше витязи

сред воини на князете • и родственици свои,

на Хаген храбреците • и другите герои.

Те щяха да поемат • към битките с врага

и не един да стане • в тях жертва на дълга.

При своя поход щяха • те бойния си стяг

да поверят на Фолкер • и към отсрещен бряг

от Вормс през Рейн да минат • с конете си отвъде.

От Троне Хаген щеше • дружинник да им бъде.

Потегляха с тях още • юнакът Зиндолд, както

и Хунолд да заслужат • отплата царска в злато.

На Хаген братът Данкварт • с почтения Ортвин

ще можеха да блеснат • с духа си несломим.

„Царю, тук останете!“ — • тъй Зигфрид посъветва.

„Щом воините ви в боя • сърцато ще ме следват,

на мен се осланете • вий с дамите в палата.

Аз предано ще браня • честта ви и земята.

Онез, войска що щяха • към Вормс да изпроводят,

решен съм у дома им • със меч да ги споходя.

С конете си ще идем • тъй близо, че да мога

аз наглостта им там да • обърна на тревога.“

И воинството през Хесен • пое от Рейн, докле

в Саксония добра се, • до бойното поле —

плячкосваше се вредом • и селища горяха,

та крал и княз тогава • във чудо се видяха.

Погром такъв в страната • не ще е бивал негли.

На границата още • обозът се оттегли

и Зигфрид, воин разумен, • запита ги навреме:

„За тез оръженосци • кой грижа ще поеме?“

Отвърнаха му: „Нека • младоците нататък

да надзирава рицар • изпитан като Данкварт.

Щом двамата със Ортвин • отзад в обоза служат,

на Людегер бойците • малцина ще погубят.“

Подире Зигфрид рече: • „Самият аз ще яхна

към стана на вразите • да видя колко тяхна

войска се там намира.“ • И ето с меч и шлем

отрокът на Зиглинда • за схватки бе стъкмен.

На тръгване той Хаген • и Гернот натовари

с командата над всички • достойни воини стари,

а сам пое в страната • саксонска като оня,

що с меча си наскоро • прониза много броня.

Видя насред полето • войската им огромна

(сравнена с нея беше • бургундската нищожна):

четирсетхилядна пък • и може би нагоре —

таз численост на Зигфрид • приемлива се стори.

Един храбрец отсреща, • добре въоръжен,

се бе преправил също • на съгледвач тоз ден.

Взаимно се съзряха, • но Зигфрид по-преди

ненавистно врага си • захвана да следи.

Но нека ви обадя • кой съгледвачът бе,

що лъскав щит от злато • придържаше в ръце.

Крал Людегаст излязъл • бе лично тук на стража.

Насреща му препусна • чужд рицар млад и снажен.

Сега го с поглед зъл и • крал Людегаст почете.

Противниците ловко • пришпориха конете

и копията ниско • към щитовете снеха.

За краля величав туй • не бе път към успеха.

След копийния сблъсък • един край друг нататък

конете профучаха • със тях за отдих кратък.

Мъжете разгневени • с юздите ги извиха

и с мечовете сетне • двубоя продължиха.

От удара на Зигфрид • ехтеше равнината

и огненочервени • искри изпод ръката

юнашка полетяха • от шлема як на воина.

Изглеждаше борбата • напълно равностойна.

За кой ли път със меча • и Людегаст удари,

но всеки върху щита • мощта си пак стовари.

Дозор наблизо мина • от воини трийсетина:

преди да дойдат, кралят • едва ли не загина.

Три тежки рани Зигфрид • нанесе му самия

през лъскавата броня. • Щом мечът му проби я,

кръвта през всеки прорез • от раните потече

и Людегаст започна • да се разкайва вече.

Земите си предложи • той, просейки пощада,

и каза, че е кралят • с молба да не пострада.

Ала тогаз дойдоха • момците от дозора,

видели в тази схватка • на Людегаст позора.

Щом Зигфрид го поведе, • момците на талази

нахвърляха се вкупом, • та трябваше да пази

той с удари безредни • заложника богат.

Какви щети подир им • нанесе тоз юнак!

В неравна бран се справи • с тридесетте. Един

пожали да препусне • при своите самин,

вестта да им разкаже • за случката тоз ден.

Свидетелство бе шлемът • съвсем окървавен.

Загриженост обзе ги • и бяха тъй сломени

датчаните, щом чуха, • че кралят им пленен е.

Уведомиха брат му • и той тогаз изпадна

в необуздана ярост • от таз вест безотрадна.

А Зигфрид пък отведе • деспота Людегаст

при воините бургундски, • поел под своя власт.

Предаде го на Хаген, • но който бе узнал,

че този тук е кралят, • ни миг не сети жал.

Бургундците повеля • призва под боен стяг.

„Напред“ — извика Зигфрид, — • „очаква ни нас враг!

Ако до залез някой • живота ми не вземе,

саксонки ще почерня • немалко аз без време.

Последвайте ме, воини, • дошли от Рейн с закана!

Аз зная как да стигнем • на Людегер до стана,

да видите вий мечът • как шлем разполовява.

Загдето тук дошли сме, • врагът ще съжалява.“

Бегом момците с Гернот • възседнаха конете,

а Фолкер, шпилман славен, • издигна стяг в ръцете

чевръсто и със него • отправи се начело.

Така за бой готово • бе воинството им смело.

Бойци хиляда само • и рицари дузина

от облак прах обвити • поеха на ранина

по друмищата полски, • препускайки нататък.

От щитове лъщящи • замярка се отблясък.

Саксонски храбри воини • настъпиха към тях

със мечове бръсначи: • доколкото разбрах,

в ръката на юнака • посичали без жалост.

От пришълци те щяха • да бранят свойта цялост.

Като дружинник Хаген • войската подреди.

Пристигна там и Зигфрид • със своите момци,

които бе довел от • ксантенската земя.

Ах, колко кръв тоз ден се • в сражение проля!

Че Зиндолд, Хунолд, както • и Гернот в този бой

погубиха живота • на не един герой,

преди сам да узнае • те колко са безстрашни.

Тъй много знатни дами • направиха нещастни.

Отделно Фолкер, Хаген • и Ортвин редом с тях

потапяха все в кърви • без милост и без страх

лъщящата повърхност • на шлемовете вражи.

Завидна смелост Данкварт • успя сам да покаже.

Датчаните се също • сражаваха умело

и щитове трещяха • при всеки сблъсък в чело.

От ударите с меча, • размахван с ярост злобна,

и воинството саксонско • накрая изнемогна.

Бургундците, едва-що • навлезли в този бой,

се втурнаха и рани • нанесоха безброй.

Седлата всеки воин • оплискваше със кръв

и в битката за слава • държеше да е пръв.

Със силен звън кънтяха • оръжията остри

в юначните ръце на • ксантенските им гости,

настъпващи след Зигфрид • през гъстата дружина.

Те следваха го храбро, • отдето и да мина.

Не виждаше се тука • бургундец да е първи

след него, но личаха • потоците от кърви,

които да пролива • окото му не мигна,

дорде до Людегер и • войската му не стигна.

До три пъти направо • редиците пресече

и после пак се върна. • Щом Хаген се притече

на помощ, той засити • тоз устрем свой докрай.

Що воини повалиха • тогаз — един Бог знай!

Княз Людегер когато • съзря как Зигфрид там

размахва меча Балмунг • в ръка и смогва сам

със него толкоз техни • бойци да порази,

владетелят се мигом • от гняв преобрази.

Сред суматоха страшна, • сред звън на мечове

доведоха до сблъсък • те свитите си две.

Тъй двамата можаха • да мерят лично сили.

Саксонците с ненавист • отстъпиха унили.

Владетелят им храбър • бе люто разярен

от новината мрачна, • че брат му бил пленен,

разбра обаче късно: • не Гернот го е сторил,

а с него на Зиглинда • синът се бе преборил.

И удар подир удар • да му нанася дръзна,

та конят под седлото • на Зигфрид се подхлъзна,

ала след миг изправен, • той тутакси съвзе се

и рицарят отново • безстрашно се понесе.

Подкрепяха го в близост • не само Гернот, Хаген,

противници мнозина • сразили в боя славен.

Там Данкварт, Фолкер, Зиндолд • и Хунолд до Ортвин

поваляха във схватки • вразите до един.

В единоборство князът • и принцът влезли бяха.

Над шлемове лъщящи • рой копия свистяха,

запращани с ненавист • и със замах такъв,

че щитове изящни • опръскваха се с кръв.

На битката в разгара • най-обичайно беше

да слязат от конете. • Лице в лице стоеше

срещу врага си Зигфрид • изправен най-подир:

княз Людегер сред полет • на копия безспир.

От щита як на Зигфрид • отхвръкна цяла стяга,

но наумил той бе си, • че нему се полага

вразите с толкоз рани • докрай да разгроми.

Що ризници и Данкварт • днес с меча разломи!

Но ето че внезапно • съзрял бе Людегер

на Зигфрид върху щита • корона като герб.

Досети се кой беше • сърцатият титан,

другарите призва си • да прекратят таз бран:

„Хей, воини мои, боя • вий преустановете!

Видях синът на Зигмунд • как в битката навред е —

юнакът силен Зигфрид, • храбрец и рицар знатен.

В Саксония ще е от • лукавия изпратен!“

Той стяговете рече • да се сведат в миг ниско.

Примирие получи • тъй както сам поиска,

но трябваше заложник • в Бургундия да иде.

На Зигфрид от ръката • дойде му таз обида.

На общ съвет решиха • да прекратят войната.

И щит, и шлем саксонски • с пробойни на земята

положени там бяха — • тъй аленочервени

с цвета на рани все от • бургундци причинени.

Сред воините по избор • една част те плениха.

А храбреците Гернот • и Хаген наредиха

ранените да бъдат • в носилки настанени.

След тях към Рейн вървяха • петстотинте пленени.

Датчаните безславно • поеха път обратен.

Саксонците, загдето • не бяха в боя страшен

тъй дръзки, че с похвала • да може да ги тачат,

загиналите горко • решиха да оплачат.

Героят снажен Зигфрид, • достойно оглавил

отбор юнаци свои, • се беше отличил

със подвизи, признати • на Гунтер от войската.

А с мулета товара • свалиха до реката.

До Вормс момци изпрати • княз Гернот с новина

приятели и близки • да чуят у дома

какви успехи славни • постигнати са днес

и как смелчаци в битка • воювали са с чест.

Момците дотърчаха • и всичко съобщиха.

Зарадваха мнозина, • унивали в скръб тиха,

с вестта, що бързоходец • навред охотно носи.

Тогаз от знатни дами • дочуха се въпроси

как воините на царя • държали са се в боя.

С Кримхилда разговаря • пред нейните покои

един от тях потайно, • за да се не разкрие,

че някой сред бойците • сърцето й пленил е.

При нея щом яви се • и щом поклон й стори,

красивата Кримхилда • му кротко заговори:

„За вест добра със злато • ще те възнаградя;

не ме ли мамиш, аз над • доброто ти ще бдя.

Кажи за брат ми Гернот • как битката премина,

приятелите как са, • умряха ли мнозина?

Кой беше там героят — • туй искам аз да зная.“

Вестителят отвърна: • „Един не се помая!

Но в боя се стремеше • противника да смаже,

принцесо благородна, • туй длъжен съм да кажа,

най-дръзновено гостът • ксантенски, тук пристигнал

и яростно ръка си • срещу вразите вдигнал.

Каквото Данкварт, Хаген • и други царски воини

успяваха да сторят • в двубои най-достойни,

бе просто несравнимо • със войнствения плам,

излъчващ се от Зигфрид, • сина на Зигмунд, там.

Сразиха в люта схватка • те множество герои,

ала не може никой • да каже с думи свои

как настървено Зигфрид • вразите в кръв удави,

как дами благородни • сиротни той направи

и как девойки много • остави без любим.

Със своя меч ломеше • тъй шлемовете им,

че бликваше под тях от • дълбоки рани кръв.

С достойнствата си той е • сред рицарите пръв.

Каквото и да беше • извършил Ортвин сам

(той смогнеше ли воини • да стигне с меча там,

нанасяше им мигом • най-често смъртна рана),

то за врага бе брат ви • бедата най-голяма,

каквато във войната • могла би да се случи.

За храбростта е редно • това да се научи:

бургундците успяха • тъй славно да воюват,

че за честта си няма • от що да се срамуват.

Те с меча си в ръката • опразваха седлата,

от удари страхотни • кънтеше равнината.

Вразите по-добре бе • да не стоят насреща,

юнаците от Рейн щом • връхлитаха зловещо.

Смелчаците от Троне • погибел вред посяха,

кога войските в сблъсък • съвсем се развилняха.

Със смърт мнозина Хаген • зае се да наказва —

в Бургундия тепърва • за туй ще се разказва.

Юнаците на Гернот — • и Зиндолд, пък и Хунолд —

стараха се тъй много • наред с храбреца Румолд,

че Людегер горчиво • ще трябва да се кае,

загдето сам рода ви • на битка призовал е.

На схватки най-горещи • по бойното поле

в началото и в края, • където и да е,

подсторник драговолен • на Зигфрид бе ръката.

Заложници той води • на Гунтер във страната.

С мощта си ги прекърши • прекрасният витяз —

и Людегер смири се, • богат саксонски княз,

и брат му, кралят датски, • на име Людегаст.

Но чуйте, че и то е, • принцесо, вест за вас:

Тях Зигфрид сам плени ги • и ето идват тук —

заложници такива • не е довеждал друг,

на Рейн каквито води • след подвига си той.“

И тази вест приятна • ней вдъхваше покой.

„Насам дохождат здрави • над петстотин пленени,

а редом (вам е ясно) • лежат и зле ранени

в осемдесет носилки, • кръв алена попили.

От тях на Зигфрид мечът • немалко поразил е.

Онези, от които • мирът бе осквернен,

ще бъдат унизени • сега в бургундски плен.

Надменния го водят • победно в таз страна.“

Вестта като изслуша, • от радост пламна тя.

Съвсем поруменял бе • красивият й лик,

че — отървал се читав • и в тоз опасен миг —

юнакът славен Зигфрид • отново се завръща.

Зарадва я съдбата • на близките й също.

Любезно тя му рече: • „Добра бе новината.

Заслужи си отплата — • одежда пребогата

и десет мерки злато • да имаш за добро си.“

Затуй се вест такава • на знатни дами носи.

И злато, и одежда • доби той за отплата.

Пък хубавици все от • прозорци на палата

заничаха към пътя. • И ето яздешком

войската се завърна • в бургундския си дом.

И здрави, и ранени • прииждаха насам,

приветствани от близки, • без да изпитват срам.

Стопанинът на кон към • дошлите се придвижи,

с възторзи край бе сложен • на неговите грижи.

Посрещна свойте воини • и гостите с отрада

тъй както на владетел • достоен се полага,

благодари им, дето • се бяха отзовали

да влязат в бой и с чест са • победа изковали.

Цар Гунтер поразпита • бойци осведомени

при схватките колцина • от смърт са покосени.

Загиналите бяха • най-много шейсетина.

Прежалени те бяха, • отново мир да има.

От щитовете много • се бяха потрошили,

но от конете скочи • запазилата сили

дружина с шлем разбит и • закрачи към палата.

На царски прием шумно • започна веселбата.

С поръка височайша • в града ги настаниха,

за гостите на царя • подслон подсигуриха.

Грижовност той към всички • ранени нареди,

великодушен бе и • към своите врази.

„Добре дошли сте вие!“ — • към Людегаст той рече.

„На пагуба до днеска • от вас бях аз обречен.

Възмездие за нея • ще имам може би,

приятелите Бог пък • дано възнагради!“

„На тях благодарете“ — • отвърна Людегаст. —

„Заложници такива • кой има като вас?

Добре ще заплатим ний, • щом с рицарска охрана

към неприятел милост • окажете голяма.“

„Врази сме, ала тука • движете се свободно,

в страната ми щом вие • стоите драговолно,

дордето разреша ви • да тръгнете назаде.“

Ръка с тез думи Гунтер • на Людегер подаде.

Посочиха им стая • да идат на отмора.

Ранените в постели • пренесоха от двора,

на здравите наляха • пък вино, медовина —

каква по-буйна радост • за цялата дружина!

Прибрани бяха всички • разбити щитове,

седла окървавени • (и не едно и две)

побързаха да скрият, • жени да не заплачат.

Бойците морно взеха • нозете да провлачат.

Над гостите си царят • с грижовно чувство бдеше

тълпа от местни, чужди • навред в града сновеше,

но най-загрижен беше • за всичките ранени,

покрай възторга дето • лежаха угнетени.

Лечители, знахари • получиха в отплата

сребро, кой колко иска, • отделно чисто злато,

бойците да избавят • от лютите им рани.

А гостите дариха • пък с дарове подбрани.

Които пожелаха • на път да тръгнат нощем,

поканиха любезно • да погостуват още.

Запита царят как да • плати на всеки воин,

дължимото изпълнил • по начин най-достоен.

Княз Гернот посъветва: • „Сега да си заминат,

ала след шест недели • (предвид те да го имат)

на празненство голямо • да заповядат пак —

пък и ранен все някой • тогаз ще е на крак.“

Намислил бе и Зигфрид • обратно да поеме,

но домакинът Гунтер, • узнал това навреме,

помоли го сърдечно • при тях да постои.

Зарад сестра му принцът • на туй се съгласи.

Той твърде знатен беше • отплата да получи,

макар че бе заслужил • и царят го научи,

тъй както и князете, • с очите си видели

как сам със свойта сила • двубоите печели.

Та заради Кримхилда • остана тоз младеж

да може да я зърне • след толкова копнеж.

Мечтата му едва щом • впоследствие се сбъдна,

на Зигмунд той в страната • доволен се завърна.

Любител беше Гунтер • на рицарски игри,

привличащи юнаци • и млади, и добри.

Покрай брега пред Вормс, где • турнири се провеждат,

накара той за гости • скамейки да подреждат.

Преди да запристигат • във нейната страна,

красивата принцеса • от своя брат узна,

че празненство подготвя • с приятелите свои.

Настъпи суетня и • сред дамските покои

с какви пребрадки, рокли • да си се издокарат.

Дочула беше Ута • как трепетно повтарят:

„Очаква се да дойдат • все рицари сърцати!“

От скрина тя разгърна • одежди пребогати,

заръча пак премяна • за дамите придворни

и облекла за много • бургундски млади воини.

На чужденците също • поднесе дрехи нови

и всичко туй тя все за • чедата си го стори.