Песен за нибелунгите

Теодерих си сложи • доспехите. В туй време

оръжие помогна • му Хилдебранд да вземе.

На болката си кралят • такваз бе воля дал,

че от плача домът му • се беше разлюлял.

Куражът на героя • подире се възвърна,

оръжието гневно • отново той прегърна

и, щита драгоценен • поел в ръцете здрави,

забързан с Хилдебранд се • към залата отправи.

„Съзрях да приближава“ — • от Троне Хаген рече

„Теодерих Веронски. • За мъст дошъл е вече,

че воинството му днеска • тъй пагубно погина.

С оръжие ще видим • кой по е юначина.

Макар свиреп и силен, • то крал Теодерих

не бива да помисля, • че никога не бих

застанал аз насреща, • възмездие поще ли

за стореното нему • в двубой с мен да спечели.“

Теодерих дочу го • и с Хилдебранд видя ги:

пред сградата стояха • двамината мъжаги,

опрени о стената • до входа на салона.

В нозете щит отпусна • героят от Верона.

Гласът му се разнесе • угрижен, огорчен:

„Царю бургундски Гунтер, • защо вий спрямо мен,

изгнаника, били сте • без повод безогледен?

Останах без утеха • с един витяз последен.

Нима не ви се стори • достатъчна бедата,

когато с меч решихте • на Рюдигер съдбата,

та моята дружина • погубихте докрак,

без аз да съм посегнал • на някой ваш юнак?

Вий болката спомнете • от тъжната разлъка

с приятели, с роднини • и тягостната мъка —

нали боли, витязи, • за всичко вам отнето?

За Рюдигер покруса • мен тегне на сърцето.

На този свят не зная • друг толкоз уязвен.

Докарахте си зло вий, • тъй както и на мен.

Каквато радост имах, • от вас сега погина.

Не ще прежаля никой • погубен мой роднина.“

Но Хаген отговори: • „Не сме дотам виновни.

Към сградата се бяха • завтекли ваши воини

в дружина страховита, • за бой въоръжена.

Пред вас вестта комай е • била изопачена.“

„Какво да мисля друго? • Мен Хилдебранд ми каза:

щом мойте амелунги • понечили витяза,

убит от вас, да вземат • със себе си, вий тях

сте дръзнали направо • да правите за смях.“

„Отказах им“ — додаде • от Рейн дошлият цар —

„да отнесат маркграфа. • Не дадох тоз войскар

за яд на цар Атила, • а не на ваш’те хора.

Тогаз обаче Волфхарт • повдигна с нас раздора.“

„Тъй писано било е“ — • веронецът склони. —

„Царю благовъзпитан, • за всичките злини

на мене причинени • покайване в замяна

приел бих, та донегде • с утеха да остана.

Вий пленник ми станете • ведно с витяза ваш

и аз ще ви закрилям • подобно верен страж

от всякаква опасност • из хунската държава.

Очаквайте от мене • почтеност и избава.“

„Опазил Господ!“ — Хаген • веднага възрази. —

„Двамина несломени • от своите врази

достойни воини, още • с оръжие в ръка,

пред вас да преклоняват • глава току-така?“

Теодерих отвърна: • „Недейте инатливо

да ми се противите! • Щом толкова горчиво

в душата и сърцето • ранихте ме, тогава

покайването може • да донесе забрава.

Почтено ви подавам • ръка и нека трима

да яхнем в път обратен • към вашата родина.

Ще ви съпътствам вярно • или в двубой ще падна

така ще позабравя • скръбта си безотрадна.“

Отново Хаген рече: • „Недейте настоява!

Нередно е да плъзне • за нас мълва такава

как двама храбри воини • без бой са се предали,

кога пред Хилдебранд и • пред вас се озовали.“

„Витязе Хаген“ — вметна • и Хилдебранд, — „когато

примирие вам някой • предлага най-сърцато

тъй както господарят, • то редно е навреме

спогодбата почтена • от вас да се приеме.“

„Приел я бих, наместо“ — • отвърна нему Хаген —

„позорно да избягам • от залата посрамен

тъй както, Хилдебранде, • днес сторихте го вие.

Очаквал съм юнакът • с противник да се бие.“

„Защо ме вий корите?“ — • запита ветерана. —

„Та кой юнак до щита • край Васкенщайн остана,

наместо да се бие • с испанеца Валтари?

Затуй и днес сте гузен • пред мъртвите другари.“

Теодерих възпря ги: • „Не иде смели воини

да бълват като баби • тук хули недостойни.

Не разрешавам вече • на Хилдебранд да спори,

че мен, изгнаник, нови • тревожат ме раздори.“

Подир додаде: „Искам • да знам, юнако Хаген,

какво вий доверихте • на Гунтер, цар прославен,

когато ме съзряхте • пред вас въоръжен?

Не чух ли, че готов за • двубой били сте с мен?“

„Не го отричам“ — Хаген • тогава продължи —

„и с меча нибелунгски, • дордето издържи,

ще ви нанасям удар • след удар разгневен,

че рекохте да станем • вам пленници в тоз ден!“

Дочувайки на Хаген • намярата зловеща,

Теодерих повдигна • веднага щит насреща.

По стълбите надолу • как ловко Хаген скочи

и меча Балмунг как към • веронеца насочи!

Теодерих усети, • че яростно го мрази

юнакът смел, и почна • изкусно да се пази

веронският владетел • от удари безброй.

Известен беше нему • тоз рицар и герой.

И Балмунг, страховит меч, • със сила бе могъща,

но смогваше и кралят • на удар да отвръща,

дорде успя врага си • да победи в отбрана —

на Хаген той нанесе • дълбока, тежка рана.

Теодерих разсъди: • „От битки изнурен е.

Погубя ли го, няма • да бъде чест за мене.

Ще го пленя аз, стига • с ръце да го надвия.“

И туй му се удаде, • но не без мъчнотия.

Витяз с огромна сила, • той щита си остави

и рицаря от Троне • обзе с ръце корави.

Така биде надмогнат • храбрецът най-накрая.

Това накара Гунтер • съвсем да се отчая.

Теодерих завърза • пленения отзаде,

при хунската царица • отиде и предаде

най-смелия юнак, що • достойно носил меч е.

След скърбите безкрайни • тя радостна бе вече.

Доволна поклони се • Кримхилда пред витяза.

„Благословен бъдете • завинаги!“ — тя каза. —

„За всички мои мъки • възмездие това е.

Към вас предаността ми • до сетен час ще трае.“

Теодерих отвърна: • „Царице, пощадете

живота му и може • тогава плачовете

горчиви да изкупи • той честно някой ден.

Не бива да пострада, • загдето бе пленен.“

Разпореди тя Хаген • да отведат зад зид

тъмничен, дето беше • от всеки поглед скрит.

А Гунтер, цар прославен, • висок бе глас надал:

„Веронецът къде е, • мен потопил в печал?“

Теодерих тогава • насреща му застана.

На Гунтер дързостта бе • наистина голяма.

Веднага от салона • той спусна се навън.

Щом мечът меч удари, • дочу се страшен звън.

Макар да бе чутовен • Теодерих отдавна,

не се стъписа Гунтер • пред схватката неравна.

Дотам от гняв и мъка • бе в него враг видял,

че — думаха — по чудо • бил кралят оцелял.

Със свойта мощ се бяха • двамината прочули.

Отекваше двубоят • чак в дворцовите кули,

стовареха ли меча • връз щит и шлем корави.

Створи с духа си Гунтер • небивали прояви.

Подире като Хаген • и той надмогнат беше.

По ризницата царска • кръв алена течеше.

Със меча остър бе го • Теодерих ранил,

но изнурен той бе се • достойно защитил.

Ръце и нему върза • Теодерих веднага,

макар че таз обида • на цар не се полага,

но знаеше, че всеки • от двамата мъже

могъл би да погуби, • когото си поще.

Отведе го подире • веронецът забързан

и него при Кримхилда, • тъй както бе завързан.

Несретата му сякаш • че я развесели:

„Владетелю бургундски, • добре сте ни дошли!“

„Да бяхте ме приели • вий с по-любезен тон,

дължах аз вам, сестрице • възлюбена, поклон.

Но зная, че сте гневна • към мене и към Хаген,

царице, та затуй и • приветът ви бе хладен.“

„Царкиньо благородна“ — • веронецът поде, —

„пленявани едва ли • били са някъде

витязи като тези, • предадени от мен.

Животът им желал бих • да бъде пощаден.“

„С охота!“ — обеща тя. • Теодерих сподави

сълзите си, когато • героите остави.

Владетелката сетне • живота им отне —

към рицарите славни • безжалостна тя бе.

В тъмницата, самички • да са, уедини ги,

та царя си там Хаген • можа тогаз да види,

кога го тя с главата • на брат си навести.

На двамата Кримхилда • жестоко отмъсти.

Царицата отпърво • отиде при витяза

и без заобикалки • ненавистно му каза:

„Получа ли каквото • мен бяхте ми отнели,

ще стигнете вий живи • бургундските предели.“

Но Хаген отговори: • „Царице благородна,

словата ви за мен са • повеля непригодна:

дордето господар мой • дори един живее,

заклел съм се да крия • съкровището где е.“

„Тогаз ще ви помогна“ — • Кримхилда заяви.

По нейна воля някой • завчас обезглави

там брат й. За косата • главата тя донесе

пред рицаря от Троне, • с което го потресе.

Опечален главата • на своя цар щом зърна,

юнакът към Кримхилда • с тез думи се обърна:

„По волята си всичко • доведохте докрай,

но стана точно както • намислил бях комай.

Владетелят бургундски • щом няма го сред нас,

щом Гизелхер и Гернот • са мъртви, то тогаз

где златото е скрито • освен Бог аз сал знам,

проклетнице, и нивга • не ще го вам издам!“

„Към моето имане • отнесохте се зле,

та нека си възвърна • аз оня меч поне,

що носен бе от Зигфрид • при нашата разлъка.

Вината ви към него • мен потопи ме в мъка!“

От ножницата меча • изтегли тя, без Хаген

да може да предварди • кроежа й коварен.

Повдигна го и мигом • главата му отсече.

При гледката Атила • стъписано изрече:

„Проклятие! Посечен • да падне от ръка на

една жена тоз рицар • със слава по-голяма

от всеки, носил щита • и влизал в бой юнак!

Мен жал ми е за него, • макар да бях му враг.“

А Хилдебранд добави: • „Постъпка ней такава

не ще да е от полза, • каквото ще да става!

Макар че и на мене • бе застрашил живота,

ще отмъстя за воина • от Троне аз с охота.“

Къмто Кримхилда скочи • витязът разгневен,

замахна и стовари • връз нея меч кален.

Пред Хилдебранд усети • уплаха тя огромна,

ала пронизващ писък • дори не й помогна…

Сега лежаха всички, • обречени на смърт.

Не бе и Хилдебранд към • Кримхилда милосърд.

И сродници, и воини • Атила заоплаква

с Теодерих горчиво • в неволята еднаква.

Угаснала и мъртва • бе толкоз чест и слава,

че всички люде почна • печал да обладава.

На царя веселбата • несрета увенча я,

страданието както • на любовта е края.

Насетне зная само • оръженосци, дами

и рицари как горко • ридали са, събрани

на все непрежалими • момци над гроба пресен.

Така завършва тука • таз нибелунгска песен.