Песен за нибелунгите

С брега да се сбогуват • настанало бе време

и царят ги запита: • „А кой ще се наеме

нам пътя да показва • да се не заблудим?“

„Ще бъда“ — рече Фолкер — • „водач незаменим.“

„Витязи, воини млади!“ — • тъй Хаген заповедно

призва ги. — „Предводител • да следвате е редно.

Но нека споделя с вас • и неприятни вести:

в Бургундия не ще се • завърнем ний, злочести!

Узнах от самовили • аз тука отзарана,

че връщане обратно • на Рейн за нас веч няма.

Поради таз причина • съветвам ви да бдите

добре въоръжени • за набег на вразите.

Надявах се да бъдат • лъжовни самовили.

Те рекоха, че никой • не би се жив спасил и

единствено капланът • назад ще се отправи.

Затуй така държах аз • той днес да се удави.“

Мълвата плъзна бързо • из цялата дружина.

По ликове юнашки • мъртвешка бледност мина —

загриженост настъпи • от смут пред смърт сурова

и походът започна • да ги разочарова.

Прехвърлили се бяха • край Меринг през реката,

човек на Елзе гдето • изгуби си главата.

„По пътя ни врази си • спечелих“ — Хаген вметна. —

„Те може да помислят, • че сме им плячка лесна.

Погубих отзарана • въпросния салджия.

Узнали са го вече. • Стегнете се и вие,

та ако днеска Елзе • и Гелфрат ни изпратят

войска срещу обоза, • добре да си изпатят.

Познавам тез смелчаци — • те няма да простят.

Конете оставете • спокойно да вървят

да не помисли някой, • че бягаме в несрета.“

Княз Гизелхер откликна: • „Аз вслушвам се в съвета.“

„Обоза кой тогава • напред ще поведе?“

Решиха да е Фолкер, • че бил навсякъде

и с път той запознат, и • с пътека неназвана.

Едва-що бе предложен, • въоръжен застана

отпред юнакът шпилман, • наложил шлема свой

и с бляскави доспехи, • стъкмен добре за бой.

Към копието дълго • привърза знак червен.

И той в неволи щеше • да бедства някой ден.

За мъртвия салджия • сам Гелфрат вест получи.

Левентът Елзе също • за случката научи.

Дотолкоз поразени • от новината бяха,

че воинството си вярно • те незабавно сбраха.

Препускайки, дойдоха — • помнете го от мене —

при тях момци, които • в двубой по всяко време

щети и люти рани • без жал нанесли биха.

Пред Гелфрат седемстотин • такива се явиха.

Подир врага злосторен • потеглиха начело

с двамина господари, • захванали се смело

на пришълците дръзки • да отмъстят по мяра.

Но пагуба за свои • куражът им докара.

А с Данкварт, своя брат, и • с момците си в туй време

от Троне Хаген беше • решил да се заеме

отзад да пази всички • като ариергард и

родата си от набег • тъй най-добре да варди.

Денят попревалил бе, • отиваше си вече.

За рицарите Хаген • неспирно се боеше.

Бавария на кон и • зад щита прислонени

пресичаха, но ето • че бяха връхлетени.

Отзад и отстрани те • дочуха да долита

задъхано пръхтене • и тропот на копита.

Храбрецът Данкварт рече: • „Ще ни нападнат тука.

Да стегнем шлем и нека • ни пази от неслука!“

Да спрат им се наложи • пред явната заплаха.

Сред сумрака те блясък • на щитове съзряха.

Мълчанието Хаген • с въпроса си прекъсна:

„По пътя кой догонва • нас в тази доба късна?“

В ответ му рече Гелфрат, • баварският маркграф:

„Препускахме дотука • да дирим враг лукав.

Дочух погубил някой • салджията ми днес е.

А харен момък бе, та • смъртта му ме потресе.“

От Троне Хаген рече: • „Той ваш ли бе салджия?

Вината си признавам: • реших да го убия,

загдето не прехвърли • дружината отвъд,

а върху мен стовари • салджийския си прът.

Предложил бях му злато • и дрехи за отплата

да минем тук, юнако, • при вас отсам реката.

Но той се разгневи и • с едно весло дебело,

замахвайки в яда си, • улучи мойто чело.

Извадих с ярост меч и • така в самоотбрана

нанесох му тогава • аз смъртоносна рана.

Готов съм на разплата, • каквато изберете.“

В двубой свиреп накрая • се втурнаха мъжете.

„Аз знаех“ — вметна Гелфрат, — • „рече ли тук да мине

с дружината си Гунтер, • юнак наш ще загине

на Хаген от ръката. • Разплата щом даде ни

за нашия салджия, • ще бъдем възмездени.“

Над щитовете Гелфрат • и Хаген наклониха

две копия на напад • и в бой се устремиха.

Пети в жребците Елзе • и Данкварт здраво впили,

разгорещено взеха • и те да мерят сили.

А има ли за воина • проверка по-отрадна?

От коня си след удар • насрещен Хаген падна,

нанесен му от Гелфрат. • Нагръдникът на коня

се бе разкъсал, тъй че • остана сам пред оня.

Откъм момците трясък • на копия ехтеше.

А Хаген се надигна, • където паднал беше

от коня на тревата • след сблъсък повален,

и взор към Гелфрат впери • от ярост настървен.

Конете им в туй време • не зная кой прихвана —

пешком и Гелфрат гневно • пред Хаген сам застана

и мигом подновиха • таз люта схватка своя

с подкрепа от момците, • узнали за двубоя.

Макар ожесточено • да се нахвърли Хаген,

от щита му маркграфът • откърти къс грамаден,

замахвайки към него, • та искри прехвърчаха.

На Гунтер воинът трепна • пред смъртната заплаха.

Затуй повика бързо • на помощ брат си як:

„Помагай, братко Данкварт, • нападна ме юнак

оперен и заплашващ • тук поразен да бъда!“

„Ще дам аз“ — рече Данкварт — • „вам сетната отсъда.“

Витязът доближи се • и с мощ мълниеносна,

размахал меча остър, • след миг го мъртъв просна.

За гибелта му Елзе • да отмъсти опита,

но храбрата му чета • едва не бе затрита.

Убили бяха брат му, • самият той ранен

осемдесет юнака • загуби него ден

в двубои покосени. • На знатния смелчага

пред воините на Гунтер • наложи се да бяга.

Баварците дорде се • изтегляха оттам,

ехтеше сблъсък шумен. • С какъв безстрашен плам

юнаците от Троне • преследваха вразите,

отстъпващи, наместо • да възмездят щетите.

Храбрецът Данкварт рече • при бягството им: „Нека

потегляме обратно • по нашата пътека,

а те окървавени • към своя дом да кретат.

Да бързаме при царя — • такъв ми е съветът.“

Пристигайки където • се спречкаха мъжете,

разпореди се Хаген: • „Юнаци погледнете

лежи ли тука воин и • щетите ни какви са

след боя, с който Гелфрат • в гнева си ни стъписа!“

Убити четирима • прежалиха тогава.

За тях бе отмъстено: • при таз саморазправа

баварска кръв личеше • от паднали стотина

по щитовете бойни • на малката дружина.

Зад облак се прокрадна • лъч лунна светлина.

Отново Хаген рече: • „Но дума ни една

пред мойте господари • за всичко, що се случи.

До заранта не бива • туй никой да научи.“

Застигнаха момците • от Троне свойте хора,

налегна ги обаче • мъчителна умора.

„И докога ще яздим?“ — • дочу се глас смутен,

та Данкварт отговори: • „Не може тук да спрем.

Ще яздите, дордето • зора се зазори.“

Загрижен за обоза • и Фолкер бе дори,

запитвайки маршала • защо се тъй немари:

„Къде ще отпочинат • коне и господари?“

„Не мога“ — рече Данкварт — • „добре да преценя.

Не ще се спре, преди да • посрещнем ний деня.

А сетне, где завърнем, • ще легнем на тревата.“

Мнозина неохотно • приеха новината.

Невидими следите • от алената кръв

останаха, дорде не • проблесна горе във

върхарите зората. • Едва-що забеляза,

че водили са битка, • намръщен царят каза:

„Нима, юнако Хаген, • не сте ме известили

до вас да съм, когато • вам кърви са пропили

доспехите? Каква е • таз случка безотрадна?“

„Нощес“ — отвърна Хаген — • „нас Елзе ни нападна.

Салджията бил повод • подире ни да яхнат.

И ето Гелфрат беше • убит с един замах на

юнака Данкварт. Елзе • побягна без стотина

загинали, а ний се • простихме с четирима.“

Не се разбра где спряха • да легнат за отмора.

Земляците им чуха • на хуните към двора

поели пак на Ута • отроците напети.

Те в Пасау сетне бяха • с любезности приети.

Епископ Пилгрим, вуйчо • на царя и князете,

честит бе, че пристигат • настроени добре те

с дружина многобройна • на негова земя.

Към тях че беше ласкав, • туй всеки го видя.

Посрещаха ги вредом • с възторзи откровени.

Не бяха в Пасау всички • надлежно подслонени,

та на брега отсреща • подириха поляна,

опънаха там шатри • и построиха стана.

Отдъхваха те в него • през следващия ден

и през нощта, така че • бе всеки ободрен.

Подире продължиха • на Рюдигер в страната.

За тях маркграфът скоро • получи новината.

След тежката умора, • когато с пресни сили

към границата бяха • отново продължили,

край нея те откриха • самотен воин да спи.

От Троне Хаген ловко • се с меча му сдоби.

А Екварт беше този • юнак въоръжен.

Почувства се тогаз той • безмерно унизен,

пред рицарите гдето • без меча си остана.

На Рюдигер земята • с небрежна бе охрана.

„Какъв позор за мене“ — • продума Екварт бавно. —

„От яздещи бургундци • пострадах най-безславно.

Откак загубих Зигфрид, • без радост се намъчих.

Ах, Рюдигер, как лошо • аз и към вас постъпих!“

Тъгата му щом Хаген • дочу, той върна с чест

на воина меча с гривни • златочервени шест:

„Вземете ги да имам • приятелство в отплата.

Храбрец сте вий, макар и • самотен на междата.“

„За гривните вас нека • ви Бог възнагради.

При хуните, боя се, • очакват ви беди.

Погубихте вий Зигфрид • и тук пламти омраза.

Пазете се ви моля“ — • в ответ му Екварт каза.

От Троне Хаген рече: • „Дано нас Бог ни пази!

Една обаче грижа • обзема тез витязи

от воина до князете: • в земите ви къде ли

довечера ще найдат • уютни те постели.

От дълъг път конете • съвсем са изтощени

и припасите също • докрай са потребени.

Тук никой не търгува, • та нужен е стопанин

гостолюбив в дома си • добре да ни нахрани.“

„Стопанин“ — рече Екварт — • „аз мога да покажа,

какъвто вие още • не сте видели даже

извън земите ваши, • ако благоволите

граф Рюдигер, витязи, • сега да навестите.

Край пътя ви домът му • гостоприемно кани,

в сърцето му такива • достойнства пък са сбрани

като през май цветята, • цъфтящи по лъките.

Посрещне ли юнаци, • тогава най-честит е.“

„Изпратил бих ви с вест и • с въпрос такъв от мене:

приятелят мой, графът, • дали ще ме приеме“ —

обади се цар Гунтер — • „с дружина и роднини?

Признателност дължа, щом • в дома си приюти ни.“

„Вестител“ — рече Екварт — • „ще стана драговолно.“

На път се той отправи • да предаде дословно

на Рюдигер каквото • цар Гунтер му предлага.

Не бе добивал графът • отколе вест тъй блага.

Задалия се рицар, • към Пьохларн бързащ сам,

маркграфът разпознал бе • и рече: „Онзи там

е Екварт — на Кримхилда • от воините един.

Ранен ще да е, мисля, • той от вразите им.“

Но спрял като вестител • край портите да чака,

свали си меча там и • предаде го юнака.

Вестта на домакина • веднага съобщи,

с приятелите слязъл • край градските врати:

„При вас да ме проводи, • маркграфе, с вест посмя

цар Гунтер, господар на • бургундската земя.

С владетеля и Гернот, • и Гизелхер поред

витязите изпращат • най-искрен вам привет.

И рицарите Хаген • и Фолкер поздрав с чест

прибавят вам любезно • с таз височайша вест.

Маршалът ми заръча • за воините подслон

дано да се намери • в просторния ви дом.“

Маркграфът отговори • с усмивка на уста:

„Какъв възторг огромен • събужда в мен вестта,

че дирят благородни • владетели услуга.

Дома ми навестят ли, • не искам радост друга.“

„Маршалът Данкварт лично • държи тук да се знае

дружината на цар и • князе на брой каква е:

шейсет витязи смели • и рицари хиляда

с над деветхилядния • обоз.“ — Маркграфът каза:

„Добре дошли да бъдат • такива свидни гости,

каквито аз в дома си • не съм приветствал още.

Приятели и близки, • възсядайте конете,

да срещнете дружина • веднага препуснете!“

Слуга и рицар мигом • се втурнаха в обори:

що Рюдигер бе рекъл, • уместно им се стори,

та бързаха любезно • да спазят ритуала.

В покоите Готлинда • вестта не бе узнала.