Песен за нибелунгите

„Свалете шлема“ — рече • пък Хаген, смел витяз.

„С другаря си поемам • охраната над вас.

Ще известя на цар и • князе, ако срещу ни

понечат пак да тръгнат • Атиловите хуни.“

Момците с шлем развързан • след миговете знойни

насядаха направо • връз падналите воини —

върху телата, в кърви • преди от тях облени.

За знатни гости грижи • не бяха отредени.

Преди да мръкне още, • владетел и царица

подканиха войската • отново да опита.

Откликнаха се хуни • към двайсет хиляди,

с готовност да се бият, • тъй както по-преди.

Те с гостите подеха • повторно грозна рат.

Откъм князете Данкварт — • смелец, на Хаген брат,

към дверите се втурна • като на смърт обречен,

но вън излезе, без от • врази да бе посечен.

С нощта дойде и краят • на лютата разправа.

Бургундци в бран, каквато • на рицар подобава,

отбиха устрем хунски • в тоз дълъг летен ден.

Пред тях един юнак ли • лежеше усмъртен!

При поврат-слънце почна • Кримхилда да мъсти:

за болката в сърце си • живота покоси

на сродници най-близки • и още много воини.

Атила пък лишен бе • от радости достойни.

Денят отминал тласна • към размисли в тревога:

Защо да предпочитат • безмерна изнемога

пред гибел мигновена • в двубоите неравни?

Примирие бе нужно • на рицарите славни.

Помолиха да бъде • владетелят доведен.

С окървавени брони • от сблъсъка пореден

излязоха князете • и царят вън пред двери.

Да чуе жалба някой • дали ще се намери?

Атила и Кримхилда • дойдоха призовани.

Прииждаха и други • край своите стопани.

Към гостите той рече: • „Какво дължа аз вам?

Не мога да предложа • мира от вас желан

подир щетите, дето • нанесохте ми вие.

Не ви се той полага, • дорде сърце ми бие.

Погубихте ми рожба • и сродници мнозина,

така че мир и прошка • не чакайте да има!“

„Неволя го наложи“ — • отвърна Гунтер. — „Що за

подбуда бе в подслона • да ми сразят обоза

юначните ви воини? • Пристигнах гост почтен

и вярвах, че и вие • такъв ще сте към мен.“

А Гизелхер, по-младши • бургундски княз, добави:

„Хей, воини на Атила, • все още живи, здрави,

в какво ме вий вините, • отде е тази злост?

В страната ви дошъл съм • добронамерен гост.“

„От добротата ваша“ — • тъй някой му отвърна, —

„в ридания палат и • страната ни посърна.

Във Вормс вий с ваш’те братя • да бяхте си седели,

чедата ни не биха • от вас осиротели.“

Витязът Гунтер още • с горчивина им каза:

„Защо не обуздайте • безмерната омраза,

та доблест и изгода • за всинца ни да има?

Атила нам що сторва, • го сторва без причина.“

„Неволята ви никой • не може да сравни

с изстрадани от мене • позор, щети, злини“ —

Атила отговори. — • „Затуй ще съм против

от вас дори едничък • оттук да тръгне жив.“

И Гернот, княз юначен, • владетеля подкани:

„По Божията воля • щадете гордостта ни.

Избийте ни, но първо • ний нека дойдем вън.

Пуснете ни — тогава • доволен аз ще съм.

Сторете незабавно • каквото нас ни чака.

Момците ви са бодри • и тръгнат ли в атака,

не ще ни нас пожалят. • От схватки изнурени,

защо да гасне дълго • и тягостно сърце ни?“

Атиловите воини • почти готови бяха

да ги пропуснат вън от • защитната им стряха.

Ала дочу Кримхилда, • обзе я неприязън

и в миг на чужденците • мирът биде отказан:

„Недейте, храбри хуни! • Помнете, че каквото

решили сте, би дало • отново път на злото.

Вам близки ще погинат, • щом вие позволите

кръвници да напуснат • на залата стените.

Без воини да останат, • на Ута синовете —

троица мои братя, • за миг щом им дадете

да вдъхнат вън прохлада, • погубени сте вие.

От тях по-дързък рицар • не ще да се открие.“

А Гизелхер продума: • „Сестрице моя мила,

подведе ме покана, • земите прекосила

до Рейн, при вас да дойда • заради таз беда.

При хуните с какво аз • заслужил съм смъртта?

Не съм ви наранявал • и верен все съм бил.

В двореца ви с надежда • аз бях се устремил,

сестрице, че ще бъдем • посрещнати с отрада.

Не се ли нам полага • днес сестринска пощада?“

„Не будите у мене • ни милост, нито жал.

От Троне Хаген мен ме • удави тъй в печал,

че прошка няма нивга • да дам, дорде живея.

Вината изкупете“ — • дойде ответ от нея. —

„Дадете ли ми Хаген • заложник, би могло

да ви оставя живи, • без друго страшно зло —

Вий братя сте ми, майка • една ни е родила.

С момците тук за откуп • аз бих се спогодила.“

„Опазил Господ!“ — Гернот • надигна глас тогава. —

„Хиляда от рода ни • да бяхме, подобава

докрак да ни избият • нас всички тук без време,

наместо и един за • заложник да се вземе.“

„Щом трябва, ще загинем“ — • и Гизелхер добави. —

„Не ще подрие никой • нам рицарските нрави.

Държи ли някой, нека • да дойде да се бие —

към близки верността си • не ще престъпим ние.“

Реши смелецът Данкварт, • че дълго бил е ням:

„Не ще се брат ми Хаген • окаже явно сам.

Които мир не искат, • ще им се стори тясно.

Това ще ви докажем, • да бъдете наясно.“

„Юнаци храбри“ — викна • царицата, — „идете

до стълбите по-близо! • За мене отмъстете

и аз поклон ще сторя, • какъвто се полага,

получи ли и Хаген • сам своята награда!

Не пускайте вий никой • навън от тази зала!

От четри края искам • да лумне в пламък цяла.

Така ще отмъстя аз • за всички мъки мои.“

Атиловите воини • напираха готови

и в залата да вкарат • със звън на меч успяха

онези, дето вънка • пред дверите стояха.

Но царят и князете • не се удаде само

разлъчени да бъдат • от вярно воинско рамо.

Царицата чрез огън • реши да дойде краят

и в огнена стихия • тела да изтерзаят.

Постройката при полъх • тогава мигом пламна.

Не е грозяла воини • заплаха по-грамадна.

„Горко нам!“ — долови се • отвътре екнал глас. —

„Полагаше се в битка • смъртта да срещне нас.

Помилуй, Боже, инак • обречени сме ние:

царица разгневена • тук мъст към нас не крие.“

Подире друг додаде: • „Докрак ще се затрием.

Какво от туй, че нам бе • оказан царски прием?

В горещината жажда • такава веч обзе ме,

че чувствам как животът • отива си без време.“

От Троне Хаген рече: • „Съвет ще дам такъв:

когото жажда мъчи, • да пий от тази кръв —

тя повече от вино • в таз жега се услажда.

Тук няма друго средство • за нас наспроти жажда.“

Към мъртъв воин пристъпи • тогаз един юнак.

Приведен, шлем развърза, • подир — подгънал крак —

загълта кръв, налята • от бликащата рана.

Макар необичайно, • доволен той остана.

„Дано ви Бог закриля“ — • обърна се към Хаген

юнакът, — „че послушах • съвета ви отраден!

Мен с вино по-чудесно • не ме е черпил други.

Дано съм жив да славя • аз вашите заслуги!“

И жаждата си всеки • да утоли пощя

с кръвта, щом тъй чудесна • оказваше се тя.

От нея нова сила • нахлу в сърца и жили,

подир на знатни дами • отнела близки мили.

Но огън непрестанно • се сипеше от свода,

чрез щитове насочван • встрани от тях към пода.

Гнетяха ги еднакво • горещина и дим.

Юнак да не попада • в тоз ад неодолим!

„Покрай стената“ — Хаген • извика — „застанете!

В кръвта главни чевръсто • затъпквайте с нозете,

та ремъкът на шлема • на въглен да не става

в подготвената нам от • царицата забава!“

В страдания и тягост • нощта така отмина.

Пред сградата гусларят • и Хаген, исполина,

очакваха опрени • на щитовете бойни

какво им готвят още • Атиловите воини.

„Да влезем вече вътре“ — • подкани го гусларят, —

„та хуните да мислят, • че в мъки там догарят

другарите ни, както • им бяха отредили.

Но в боя ще ни видят • насреща с пресни сили.“

Дочуха се словата • на Гизелхер подир:

„Навън се май разсъмва, • подухна лек зефир.

Да ще да отреди Бог • нам участ по-добра

от празника злокобен • на моята сестра.“

А друг додаде: „Вече • усеща се денят.

И тъй като нас нови • злини ще сполетят,

оръжие грабнете, • момци, в ръцете здрави!

Жената на Атила • не ще се дълго бави.“

Загинали би сметнал • стопанинът ония

от гостите сред мъки • и огнена стихия.

Но шестстотин юнаци • там бяха оцелели.

Не помня друг владетел • с такива воини смели!

Към чужденците взрени, • видяха съгледвачи,

че живи са, макар и • навън да не прекрачи

от пламъци прогонен • ни воин, ни господар —

в салона невредими • стояха млад и стар.

Кримхилда известиха, • че живи са мнозина.

Царицата отвърна: • „Не може на ранина

да е останал читав • от тях дори един.

Загинали са всички • сред пламъци и дим.“

Князе и цар, и воини • пак биха се спасили,

все някак да се бяха • с онези спогодили.

Но откъде пощада • на хуните в страната?

За смърт със смърт мъстиха • в безмилостна разплата.

Стаените навънка • им пратиха привет:

на съмване те дръзко • се втурнаха напред

и с копие огромно • взе всеки да се цели

в заелите отбрана • бургундски воини смели.

Войската на Атила • решила бе тогава

да си заслужи туй, що • Кримхилда обещава,

и чинно да изпълни • повелята на царя.

Ала смъртта взе скоро • връз ней да се стоваря.

Обети за награда • се сипеха богато.

Царицата накара • пак щитове със злато

да донесат, та всеки • да има дял висок.

За бой с врага не помня • подобен дар в залог.

Добре въоръжена • зададе се дружина.

Смелецът Фолкер викна: • „Нас още тук ни има!

Да срещна в битка воини, • добили в свое благо

за гибелта ни злато — • какво от туй по-драго?“

Додадоха и други: • „Юнаци, приближете

да се разправим, както • приляга на мъжете!

Обреченият само • ще падне тук убит.“

Що копия се впиха • тоз миг във всеки щит!

Момци на брой хиляда • и двеста с плам сърцат

прииждаха насреща, • политваха назад.

Отворените рани • подхранваха куража

на гостите. За боя • що още да разкажа?

Твореше люти рани • вражда неукротима.

За паднали другари • тъгуваха мнозина.

Усърдните умряха • за своя цар докрак,

родата им потъна • в дълбоки скърби пак.