Песен за нибелунгите

В почтен брак той с Кримхилда, • съпруга ненагледна,

живееше доволен • почти година седма,

когато тя доби му • наследник с царствен вид.

Не бивал беше нивга • Атила по-честит.

Не се предаде тя пък, • дордето не постигна

във вяра християнска • да кръстят този син на

Атила с име гордо. • Щом Ортлиб бе наречен,

ликуваше страната • с възторг чистосърдечен.

Где помнеха на Хелка • изисканите нрави,

залягаше Кримхилда • достойно да се справи.

Помагаше й Херат, • добрата чужденка,

тъгуваща потайно • за Хелка все така.

На чужди и на свои • Кримхилда бе известна —

грижовна господарка • те имаха за чест на

държавата си хунска. • Далече от роднини,

тук тачеха я вече • тринадесет години.

Тя бе се убедила, • че всеки я зачита,

че няма врагове сред • владетелската свита,

а бдят дори над нея • навред дванайсет краля.

Но знаеше и болка • сърцето как поваля.

Сред нибелунги почит • си спомняше, която

й бяха отредили. • И пазеше я свято,

дорде отне я Хаген • на Зигфрид със смъртта.

Да чака ли все още • възмездието тя?

„Примамя ли го тука, • възмездие ще има.“

Сънуваше тя често • ръката как държи на

братлето Гизелхер и • как нежно го целува.

Добруването щеше • тъй скъпо да им струва!

Лукавият, изглежда, • Кримхилда посъветва

да наруши към Гунтер • изречената клетва,

та му прости с целувка • в бургундската страна.

По дрехата сълзи пак • покапаха петна.

И ден, и нощ неспирно • скърбеше угнетена,

че нявга се наложи • да отдаде сърце на

един езичник, без да • й бе вина позната.

От Хаген и от Гунтер • ней бе дошла бедата.

Сърцето й дотолкоз • таз горест бе смутила,

че рече си: „Аз имам • с богатствата си сила

да донеса печали • на своите врази.

Ненавистта ми Хаген • от Троне ще срази!

По мойте верни братя • тъгува ми сърцето.

Да бих могла да бъда • сега аз там, където

ме нявга наскърбиха, • аз щях да отмъстя

за моя мъж възлюбен.“ — • Така мълвеше тя.

Витязи царски бяха • към нея благосклонни,

обичаха я също • и всички нейни воини,

ковчежникът й Екварт • към всеки беше мил —

на волята й кой ли • се би възпротивил?

Замисляше отдавна: • „Аз царя ще помоля.“

Любезно разрешил би • той с царската си воля

в страната му роднини • на гости да покани.

Не сещаше в туй никой • разправа с люти рани.

Една нощ, както бе се • отново приютила

в ласкаещата топла • прегръдка на Атила,

с любимата отдал се • на земните съблазни,

царицата си спомни • за люде най-омразни.

„Царю“ — тогаз тя рече • на своя повелител, —

„молба към вас аз имам: • дали ще позволите,

ако го заслужавам, • тук да съзрат очи ми

добронамерен ли сте • към моите роднини.“

Най-искрено отвърна • й царят величав:

„Уверена бъдете: • желал бих с моя нрав

честити да са всички, • че никой тъй предраг

не ми е ставал, както • родът ви с този брак.“

„Известно ви е“ — сетне • Кримхилда продължи —

„аз имам знатни близки, • но колко ми тежи,

че ме не навестяват • и все дочувам глас

изгнаничка била съм • далеч от тях сред вас.“

На своята любима • жена Атила рече:

„От Рейн ако не сметнат, • че много е далече,

желаните от вас бих • поканил в таз страна.“

Кримхилда се зарадва, • щом отклика узна:

„Вежлив ако речете • да бъдете към мен,

вестители пратете • оттук във Вормс на Рейн,

там чувства въжделени • от мен да предадат.

И рицари ще тръгнат • тогаз към нас на път.“

„Да бъде“ — той добави — • „тъй, както повелите.

Ще тръпна като вас аз • в очакване на дните

да срещна синовете • на царствената Ута.

Тъй жалко, дето още • не са били те тука!

Не ще да сте против вий, • надявам се, любима,

при свидните ви близки • във вашата родина

Бургундия да пратя • гусларите аз мои.“

Да се явят заръча • той в царските покои.

Забързани дойдоха • те двамата, където

очакваше ги царят • с царицата и ето

вестители им рече • в Бургундия ще идат,

та нареди одежди • за път да се предвидят.

За две дузини воини • ушиха облекла.

Атила разясни им • целта каква била:

със свитата на гости • да призоват тук царя.

Подире и Кримхилда • с тях скритом разговаря.

„Сторете, както кажа“ — • поде Атила пръв. —

„На Гунтер вий предайте • от мен привет такъв:

да поведе дружина • със себе си насам,

че гост не съм очаквал • аз с по-възторжен плам.

Родата на Кримхилда, • ако се отзове

на моята покана, • ще стори най-добре

през лятото да дойде • на празненство при нас:

на близките й хора • се радвам много аз.“

„Кога ще да е“ — Швемел • да разузнай посмя —

„туй празненство голямо • по нашата земя,

приятелите ваши • да ги уведомим?“

„При летен поврат-слънце — • така кажете им!“

„Заръката ще бъде • изпълнена“ — накрая

додаде Вербел. Сетне • Кримхилда в свойта стая

с гусларите потайно • приказва насаме.

Тоз разговор за много • смелци съдбовен бе.

На двамата тя рече: • „Заслужена награда

за всеотдайна вярност • към мене вам се пада:

чрез вас на Рейн вестта ми • кога известна стане,

отплата ви очаква • в одежди и имане.

С когото вий във Вормс да • беседвате за мен,

ни дума, че била съм • печална някой ден!

Пред близки говорете • как всичко е наред,

на храбрите юнаци • поднасяйте привет.

Молете да последват • те призива на царя:

от мъката горчива • тогаз ще се избавя.

За хуните май нямам • ни близки, ни родина —

да бих била аз рицар, • сама щях да намина.

На Гернот, благороден • мой брат, кажете: нека

да знай у него тача • безкрайно аз човека.

Приятели най-верни • да поведе насам,

да се полага почит • заслужена и нам.

А Гизелхер спомнете • вий с думичка една:

не сещала съм болка • по негова вина.

Очите ми копнеят • тук да го видят само —

охотно ще го срещна • заради верността му.

На майка ми предайте, • че съм на почит даже.

Но ако ли пък Хаген • от поход се откаже,

тях кой по друм ще може • насам да устреми?

От малък знае пътя • към хунските земи.“

Не виждаха причина • двамината тогава

да не потегля никой, • щом Хаген в Вормс остава.

Едва подир за жалост • с горчивина узнаха

на смърт що воини с него • обречени веч бяха.

Изписана покана • им връчиха след ден и

поеха на далечен • път с припаси снабдени.

С Атила и Кримхилда • те в новите доспехи

простиха се накрая • с надежда за успехи.