Песен за нибелунгите

Маркграфът датски Иринг • тогава подчерта:

„В живота си неспирно • съм служил на честта.

Що подвизи пък в битки • успявал съм да сторя —

оръжието дайте, • аз с Хаген ще се боря!“

„Не ви съветвам“ — Хаген • отвърна, — „ала щом

решен сте, отдръпнете • вий хуните с добром.

Нахълтат ли в салона • от тях тук двама-трима,

по стълбите очаква • ги смърт неумолима.“

„Това не ме тревожи“ — • бе Иринг упорит. —

„До днес в опасни схватки • нали не съм убит,

аз с меча си решен съм • самин да ви надвия.

Какво като редите • слова за вас самия?“

Въоръжиха Иринг, • а също Ирнфрид — млад

тюрингец, но смелчага, • и Хавард белобрад

ведно с хиляда други • от воините на двора.

На Иринг пожелаха • да бъдат те опора.

Гусларят в миг видя, че • момци дружина цяла

предвождана от Иринг • към тях се бе задала.

Пристегнати лъщяха • им шлемовете здрави.

Храбрецът Фолкер взря се • и гневно се изправи:

„Току-що Иринг вам се, • юнако Хаген, врече,

че тръгвал сам-самичък • да ви надвие с меча.

Витяз не уважавам, • когато подведе ни —

задал се е с хиляда • момци въоръжени.“

„В лъжа не ме корете“ — • им викна тоз васал

на Хавард. — „Ще изпълня • обета, що съм дал.

От страх не се отмятам • и пак повтарям вам:

свиреп бил Хаген, зная, • но ще го срещна сам.“

Помоли Иринг близки • и воини до един

да го оставят Хаген • да срещне сам-самин.

Възпротиви се всеки, • комуто бе известен

бургундецът наперен • със своя нрав нечестен.

Но ето че склониха • и воините накрая,

когато убеди ги, • че в битка като тая

ще защити честта си. • Тогава се зачена

между витязи двама • борба ожесточена.

Сърцатият датчанин, • предпазил се зад щита

и копието вдигнал • в готовност да налита,

към Хаген се завтече • пред царския салон

и скоро се разнесе • оттам страхотен звон.

Те копията първо • запратиха с все сили,

до ризниците прорез • през щита им пробили.

Строшените им дръжки • отхвръкнаха далече,

а пък смелците с ярост • посегнаха към меча.

Мощта на Хаген беше • като че непристъпна.

От удари на Иринг • салонът чак потръпна,

двубоят им отекна • и в кули, и в палата,

ала остана нему • несбъдната мечтата:

Противника си Иринг • не смогна да рани.

Юнакът към гусларя • тогаз се устреми,

надявайки се с удар • умел да го надвие,

но опитният Фолкер • успя да се прикрие.

По щита с удар той пък • отвърна му така,

че стяга излетя под • гусларската ръка.

Коварен бе, та Иринг • и него изостави —

към Гунтер, друг бургундец, • подире се отправи.

И двамата витязи • еднакво силни бяха.

Но в сблъсъка си Гунтер • и Иринг не успяха

да стигнат до жестока • и кървава разправа.

Предпазваше ги броня • и ризницата здрава.

Към Гернот тръгна Иринг, • щом Гунтер не затри.

От бронята му с меча • изкарваше искри,

но силният бургундец • към набег сам премина

и храбрият съперник • без малко не загина.

Чевръсто той отскочи • от княза и без страх

погуби четирима • бургундци със замах,

дошли от Вормс на гости • със свитата отбрана.

Тогава гняв безмерен • и Гизелхер обхвана.

„За тези четирима, • лежащи вам в нозете,

повярвайте от мене • вий мъст ще понесете,

юнако датски, мигом!“ — • извика Гизелхер и

след удара му Иринг • на пода се намери.

От меча той съборен, • в кръвта се строполи

и всекиму се стори, • че воинът надали

нанесъл пак би удар, • било то и един.

Ала пред княза паднал • бе Иринг невредим.

След удара по шлема • от звън зашеметен,

храбрецът възнак беше • се проснал и съвсем

като в несвяст изпаднал • той дишаше едва.

С един замах постигнал • бе Гизелхер това.

Замайването щом бе • преминало почти

и постепенно щом се • датчанинът свести,

помисли си: „Аз жив съм, • дори не съм ранен,

но Гизелхер, узнах го, • по-силен е от мен.“

От две страни вразите • дочу той без отрада.

Да знаеха, че жив е, • как щеше да пострада!

Щом Гизелхер до него • не беше вече сам,

реши се да избяга • той някак си оттам.

Неудържимо скочи • внезапно от кръвта,

добре дошла отново • му бе чевръстостта —

затича се навънка, • но пак се с Хаген сблъска

и удар му нанесе • с десницата си дръзка.

Закана ревна Хаген: • „На смърт си ти обречен,

лукавият не те ли • брои за подопечен!“

Ала рани го Иринг • през гуглата под шлема.

Постигна го чрез Васке — • меч с име и емблема.

Когато Хаген сети • получената рана,

той също меч размаха • в ръка необуздана.

Датчанинът побягна • на Хавард при момците

по стълбите, преследван • от Хаген по петите.

Храбрецът Иринг с щита • главата си прикри,

но с удар да отвърне • не смогнал би дори

и стълбите да бяха • трикратно по-големи.

Как шлемът му блестеше • в безброй искри червени!

Благополучно Иринг • при свойте се прибра.

Веднага и Кримхилда • узна вестта добра,

че нему в схватка с Хаген • сполука се удала.

Затуй и височайша • изказа му похвала:

„Дано Бог възмезди ви, • юнако смел, загдето

мен вдъхнахте утеха • в душата и сърцето.

Аз ризницата виждам • на Хаген с кръв пропита.“

Царицата любезно • пое от него щита.

А Хаген се обади: • „Пестете си хвалбите!

Опита ли повторно, • тогаз ще поздравите

храбреца, щом се върне • при вас непобеден.

Не е успех таз рана, • нанесена на мен.

Че ризницата моя • от нея аленее,

сред рицарите ваши • ме кара смърт да сея.

Но рицарят на Хавард • най-много ме гневи —

с драскотина спечели • признанието ви.“

Датчанинът, от вятър • облъхван, пот изтрил,

в отмора беше шлема • единствено свалил.

За подвига му всички • говореха с възхита.

Маркграфът Иринг дързост • възвишена изпита

и ето че извика: • „Оръжия за мен

наново донесете • да видя поразен

витязът злонамерен • ще бъде ли тоз път.“

Приятели решиха • здрав щит да му дадат.

За бой стъкмен юнакът • бе още по-добре

и с копие дебело • към схватка пак пое,

с което наумил бе • да се разправи с Хаген.

Очакваше го горе • противник кръвожаден.

Ала витязът Хаген, • обзет от ярост бурна,

по стълбите надолу • нетърпелив се втурна

с размахан меч — мъстта го • дотам бе настървила.

На Иринг не помогна • ни опитност, ни сила.

И огненочервени • припламваха искри

при удар пак по щита. • А с меча си дори

на Хаген се удаде • през ризница и броня

неизцерими рани • да причини на оня.

В мига, когато Иринг • усети се ранен,

той щита попривдигна • почти до своя шлем

с увереност, че бива • дотолкоз да пострада,

ала на Гунтер воинът • срази го без пощада.

В нозете си съгледа • той копие и пак

заметна го към Иринг, • към датския юнак.

В главата го улучи, • съвсем не се помая —

така витязът Хаген • надмогна го накрая.

Едва добра се Иринг • при своите датчани.

Преди дори и шлема • да му свалят смълчани,

те копието нему • измъкнаха — така

смъртта дойде за жалост • на близки и войска.

Угрижена към него • царицата закрачи,

дойде юнака Иринг • тя също да оплаче.

Приведена печално, • проронваше сълзи,

пред сродници пък воинът • ней почит изрази:

„Плачът не ще помогне, • владетелко изкусна,

света аз подир малко • сразен да не напусна.

Смъртта мен с тези рани • не би ми позволила

и занапред да служа • на вас и на Атила.“

Тюрингци и датчани • предупреди тогава:

„Царицата нам злато • в награда обещава,

ала сред вас не вярвам • аз някой да го вземе —

посегне ли на Хаген, • от гибел застрашен е!“

От смъртна бледност вече • белязан бе ликът

на воина храбър Иринг. • Ни миг да отрекат

датчаните, че рухва • на Хавард тоз васал,

не можеха и в битка • се спуснаха с печал.

От Хавард съпроводен, • пред сградата пристигна

с момци хиляда Ирнфрид. • И вредом се надигна

ужасна тупурдия — • що копия запрати

отборът им тогаз към • бургундците сърцати!

С безстрашие се Ирнфрид • към шпилмана завтече,

ала неволя тежка • без време си навлече.

Гусларят благороден • със своя войнствен нрав

замахна и разби на • ландграфа шлема здрав.

Отвърна Ирнфрид с удар • към шпилмана навъсен,

та ризницата чак му • по брънките разкъса

и огнен пламък сякаш • че бронята обзе,

но мъртъв падна графът • в гусларските нозе.

А Хавард срещу Хаген • се беше озовал.

Съзреше ли ги някой, • би слисано видял

как удар подир удар • нанасят, но, уви,

ръка бургундска също • и Хавард умъртви.

Датчани и тюрингци, • щом свойте господари

загубиха в двубои, • те — който как завари —

до дверите нагоре • се устремно добраха.

Що шлем, що щит пробити • и разломени бяха!

„Пуснете ги да влязат“ — • тъй Фолкер призова, —

„че иначе не би се • створило онова,

което въжделеят. • Очаква ги разправа —

с живот се плаща туй, що • царицата им дава.“

Те в залата едва-що • нахлули бяха смело,

под напора мнозина • така склониха чело,

че падаха сразени • от меч в ръката бърза.

И Гизелхер до Гернот • двубой с врази завърза.

Лъщящи остриета • отново засвистяха.

Нахълтали хиляда • и четирима бяха,

не оцеля обаче • един-единствен даже.

Геройство смогна всеки • бургундец да покаже.

Подир шумът заглъхна • и тишина настана,

ала не спря да блика • кръвта от всяка рана

на мъртвите, потекла • по улей край стените.

Надви сърцатостта на • далеч от Рейн дошлите.

Поседнаха за отдих • бургундци морни пак,

без меч и щит в ръката • за миг подвили крак.

На пост гусларят храбър • се взираше край двери

дали и друг не тръгва • с тях сили да премери.

Скърбеше цар Атила • със своята съпруга;

жени, девици участ • не стигна ги по-друга:

смъртта бе съзаклятен • противник като че ли,

та гостите им жертви • да вземат още щели.