Песен за нибелунгите

Отдолу по реката • задаваше се царят

сред многобройни гости. • Към Рейн да се отправят

достойно да ги срещнат • на кон, от рицар воден,

очакваха в готовност • мига девици сгоден.

Исландци, нибелунги, • брега веч приближили,

натиснаха веслата • натам със всички сили,

забързани (ръце им • отново ловки бяха)

към пристана, където • бургундци се тълпяха.

Тогаз царица Ута, • от грижите възбледна,

на двора появи се • и своя кон възседна,

девиците поведе • навън от твърдината,

где с рицарите те се • взаимно опознаха.

Жребеца на Кримхилда • маркграфът знатен Гере

до крепостната порта • почтително отведе.

Подир юнакът Зигфрид • зае се да й служи

и благосклонността й • накрая с туй заслужи.

До Ута Ортвин яхнал • бе кон, а пък в редица

ги следваха по двойки • млад рицар и девица.

Не е било при среща • (туй нека се запомни)

прихождане подобно • на дами благородни.

В турнирни схватки шумни • и рицарски двубои

(как иначе било би?) • се впускаха герои

по пътя на Кримхилда • надолу към реката.

Девиците прекрасни • там снеха от седлата.

Как щит о щита в сблъсък • пред дамите трещяха,

как умбрите изящни • от удара звънтяха

и копията как се • превръщаха в трески!

В тоз миг пристигна царят, • тъй както извести.

Край пристана стояха • девици русокоси.

От палубата слезна • цар Гунтер с много гости,

повел Брунхилда лично • с голяма обич, с вяра —

как накит и доспехи • блестяха в надпревара!

Пред тях благопристойно • принцесата Кримхилда

застана да посрещне • княгинята Брунхилда.

Шапелите си златни • поместиха нагоре,

целувайки се двете • с вежливостта на двора.

Кримхилда поздрави я • с тез ласкави слова:

„Добре сте ни дошли тук, • в бургундската страна!

Привет от мен и майка • и родственици верни.“

Брунхилда й отвърна • с поклони прекомерни.

И колко пъти още • прегръщаха се силно!

Посрещане не ще е • било любвеобилно

тъй както туй на двете • към тяхната снаха:

устата й изящна • те разцелуваха.

Щом на Брунхилда всички • придворни на брега

пристъпиха, те бяха • поети за ръка

от рицарите снажни. • Тъй всяка знатна дама

пред своята княгиня • почтително застана.

Посрещането мило • немалко още трая,

на поздрави, целувки • не виждаше се края.

Две царствени девици • там редом днес стояха:

за рицарите гледка • неповторима бяха.

Видяха тъй мнозина, • от някого узнали,

че хубост като тази • на двете те едва ли

са срещали по-рано, • че истина си беше.

Та по лика им даже • белило не личеше!

Осанка кой ценеше • и кръшната снага,

съпругата на Гунтер • харесваше сега.

Но опитният все пак • намираше Кримхилда

далеч по-миловидна • в сравнение с Брунхилда.

Размесиха се сетне • там дами и девици,

чудесно пременени • прекрасни хубавици.

Осеяна бе с хижи • и с шатри от коприна

край твърдината вормска • поляната равнинна.

Роднините на царя • напираха да видят

княгинята. На сянка • подканиха да идат

Брунхилда и Кримхилда • със своите придворни.

Натам ги съпроводи • отбор бургундски воини.

И гостите тогава • възседнаха конете.

Как копия в двубои • ломяха щитовете!

Полето прах обгърна, • като че ли пожари

бушуваха. В герои • кипяха страсти стари.

Девиците следяха • на рицарите спора.

Нееднократно Зигфрид, • начело на отбора

юнаци, прекосил бе • пред шатрите полето,

хиляда нибелунги • предвождайки напето.

Но волята на царя • сам Хаген възвести:

таз надпревара редно • бе да се прекрати,

та дамите да се не • измъчват от праха.

И гостите любезно • се в нея вслушаха.

А сетне Гернот рече: • „Конете оставете,

дордето захладнее. • Готови вий бъдете,

че царят нареди ли, • ще скочим на седлата

да отведем достойно • девиците в палата.“

Приключи всяка схватка • на длъж и шир в полето

и рицари към шатри • отправиха се, гдето

сред дами на раздумка • приятелска седяха.

Оттам подир привечер • те да потеглят щяха.

При заник-слънце сетне, • преди да падне мракът,

настана хлад и вече • излишно бе да чакат.

Към твърдината дами • поеха с кавалери —

в красавиците нежни • как всеки взор се впери!

Протъркали си бяха • по време на ездата

доспехи в дух прославен • бойците на страната.

Накрая пред палата • владетелят застана,

а всеки рицар славен • прислужваше на дама.

Богатите царици • там бяха разделени.

Със щерката си Ута • и свитата засмени

придворни се завтече • в една просторна зала.

Навред възторг ечеше • и радостна възхвала.

Трапезата се сложи, • че царят бе решил

с дошлите да вечеря. • До него с образ мил

пристъпяше Брунхилда — • с корона на главата

и в царството бургундско • владетелка богата.

За свитата скамейки • край дългите софри

поставиха и гозби • обилни и добри

донесоха, та всеки • до днес за тях повтаря.

Отбрани гости само • се виждаха край царя.

Донесоха слугите • в легени позлатени

вода да се измият • бойците уморени.

Не бива да се вярва, • че имало е друга

такава царска сватба • уж с по-добра прислуга.

Владетелят преди към • водата да посегне,

принц Зигфрид осмели се • на нещо да наблегне.

Припомни му що честно • бе нему обещал,

преди да бе Брунхилда • в Исландия съзрял.

„Спомнете си, че клетва • ми дадохте една:

пристигне ли Брунхилда • във вашата страна,

да взема аз сестра ви. • Що с клетвата ви стана?

При похода немалко • старах се без подкана.“

Владетелят отвърна: • „Напомняте ми с право.

Клетвопрестъпник няма • да стана аз лукаво.“

Нае се със сестра си • тозчас да разговаря.

Поканиха Кримхилда • да се яви пред царя.

До залата дойде тя • със свита миловидна,

но Гизелхер чевръсто • към стълбите се вдигна:

„Да се оттеглят трябва • придворните ви дами,

държи да срещне царят • единствено сестра ми.“

Въведоха Кримхилда • в оназ просторна зала,

що рицари достойни • край царя беше сбрала.

Дошли от разни кралства, • в кръг стихнаха сега,

Брунхилда пък се върна • на пищната софра.

Тогава Гунтер каза: • „Сестрице моя мила,

от клетва верността ви • ме би освободила!

Обет на воин съм дал аз • да стане той ваш мъж.

Откликвате ли, както • било е неведнъж?“

Девицата му рече: • „Мой прелюбезни братко,

отвръщам веднага на • молбата ви аз кратко:

покорно ще изпълня • каквото наредите.

Мой мъж ще е, когото • вий сам определите.“

А погледът й нежен • пак Зигфрид развълнува.

Той преданост отново • ней засвидетелствува,

заставайки до нея. • Пред рицари в туй време

тя трябваше да каже • дали за мъж го взема.

Свенливостта моминска • я миг разколеба.

За щастие на Зигфрид • и негова съдба

не се възпротиви тя — • съпруг й стана той.

Прие я за съпруга • ксантенският герой.

Щом двамата взаимно • си дадоха оброк,

за рицарите то бе • достатъчен залог.

Прегърна Зигфрид нежно • чаровната девица,

пред воините целуна • той бъдната царица.

Разпръсна се кръжецът • от рицари и седна

на почетното място • с принцеса ненагледна

принц Зигфрид, следван гордо • от нибелунгски воини.

Обслужваха го чинно • слугите многобройни.

Насреща му до царя • седеше пък Брунхилда.

Тя толкоз натъжи се, • съзирайки Кримхилда

да сяда редом с Зигфрид, • че плач я чак задави.

По бузите сълзите • да потекат остави.

Владетелят запита: • „Какво ви е, любима,

та в ясния ви поглед • печал такава има?

Ликувайте на воля, • че вам тук са подвластни

земите с твърдините • и рицари прекрасни.“

„Доплака ми се“ — рече • красивата девица. —

„Сърцето заболя ме • за вашата сестрица.

До ваш васал видях я • да сяда унизена.

Не мога да не плача, • щом тъй е уязвена.“

Цар Гунтер й отвърна: • „За туй не говорете.

Ще дойде ден, когато • от мен ще разберете

защо съм дал на Зигфрид • сестра си за жена.

Честита да е с него • за дълги времена!“

„Тъй жалко“ — възрази тя — • „за хубост, добродетел!

Да можех да избягам • от вас като владетел,

не бих аз споделила • леглото ви, преди да

узная той защо бе • сватосан за Кримхилда.“

Но Гунтер обясни й: • „Той също притежава

и твърдини могъщи, • и истинска държава:

уверена бъдете, • че цар е като мене.

Затуй приех Кримхилда • той за жена да вземе.“

И подир тези думи • остана тя печална.

А воинството след пира • оръжие пак грабна

и екна твърдината • от шумната гълчава,

която почна царя • комай да отегчава.

Той виждаше се легнал • до своята съпруга

и нямаше в ума му • представа вече друга,

освен че с любовта си • наслада ще му дава.

Затуй Брунхилда с нежност • той взе да съзерцава.

Турнирът да прекъсне • подканиха веднага,

с невестата щом царят • решил бе да си ляга.

Пред залата се сбраха • отново в тоз миг нощен

Кримхилда и Брунхилда, • но без ненавист още.

Придворните дойдоха, • без някой да се бави,

а интендантът свещи • тогаз им предостави

и двете царски свити • се сетне разделиха.

Мнозина бяха тия, • що Зигфрид придружиха.

Владетелите двама • поеха в свойте спални

с копнежа как там всеки • победи най-похвални

ще удържи с милувки • над своята любима.

За Зигфрид в колко радост • онази нощ премина!

Щом в ложето им брачно • Кримхилда той прегърна

и с нежности безбройни • девицата обгърна,

чрез обич благородна • тя стана му тъй скъпа,

че за хиляда други • не би я той отстъпил.

За ласките му вече • ни думица от мене.

Но чуйте що на Гунтер, • юнак самоуверен,

с царицата Брунхилда • през тази нощ се случи.

Любов далеч по-лесно • от друга би получил.

Щом свитата от дами • и рицари си тръгна,

затвори той вратата • и се при нея върна,

готов да обладае • разкошната снага,

но да се отдаде тя • не пожела сега.

Тя легна в бяла риза, • приготвена от лен.

Помисли царят: „Ето • аз имам тук пред мен

най-свидното, което • съм пожелал в живота.“

На хубостта й би се • той насладил с охота.

Свещта закри на царя • ръката благородна.

Пристъпи той към свойта • съпруга превъзходна,

излегна се до нея, • изпълнен с буйна радост,

и я прегърна силно • в предвкусване на сладост.

Той щеше да се люби • с невестата си мила,

ако би всеотдайно • тя нему разрешила.

Понеже се навъси, • на него му додея —

не страст, а неприязън • откриваше у нея:

„Ах, рицарю, каквото • сега сте наумили,

не ще го бъде, тъй че • прахосвате сал сили.

Ответ от вас дордето • аз нямам на въпроса,

девица ще остана.“ — • С туй тя го разядоса.

В борба за любовта й • раздърпа бяла риза,

девицата обаче • колана си изниза,

препасал много здраво • прекрасното й тяло.

Тогаз в неволя царят • оказа се изцяло:

завърза му с колана • ръцете и краката,

а сетне го провеси • и на пирон в стената,

в съня да я не стряска. • От обич бе лишен, но

сломен едва не се и • прости той с всичко тленно.

Уж беше покорил я, • а на молба удари:

„Царице, край сложете • на всичките кошмари!

Към вас не ще посмея • отново да посегна,

ни вече толкоз близо • аз редом ще полегна.“

Нехаеше обаче • тя що нощес му беше —

в леглото спа спокойно, • той там пък си висеше,

дорде зора накрая • в прозореца просветна.

Предишната му сила • бе станала несетна.

Девицата запита: • „Владетелю, какво ли

прислугата ще мисли • за вашите неволи,

съзре ли ви завързан • от някаква жена?“

А рицарят отвърна: • „Сега такваз злина

ни чест на вас ви прави, • ни пък на мен се пада.

Пуснете ме — това го • доброто вам налага.

За вас щом любовта ми • е толкова несносна,

до дрехата ви нивга • не ще се веч докосна.“

Развърза го тя, тъй че • нозе на пода сложи

и върна се обратно • той в брачното им ложе.

Но както настоя тя, • полегна по-далече

без воля да докосне • и ризата й вече.

Прислугата яви се, • на заранта дошла,

донасяйки им нови • изящни облекла.

Но колкото да беше • денят уж триумфален,

владетелят бургундски • през него бе печален.

По обичай старинен, • уместен и зачитан,

цар Гунтер и Брунхилда • със вид благовъзпитан

към черквата поеха, • где меса предстоеше.

Сред множеството людско • там Зигфрид също беше.

Освен одежди царски • на път къмто амвона

приготвили им бяха • владетелска корона.

Там двойките венчаха • и всичко туй щом мина,

честити под корона • стояха четирима.

Оръженосци млади, • шестстотин и повече,

по повод празненството • получиха днес меча.

В Бургундия избликна • пак радост от сърце,

пак копия трещяха • във воинските ръце.

Край своите прозорци • красавици седяха

и с поглед взрян отблясък • на щитове следяха.

От свитата си царят • се бе уединил,

сред радостта на други • изглеждаше унил.

За разлика от Зигфрид • видът му бе окаян

и принцът се досети • причината каква е.

Затуй се той при него • завтече и запита:

„Кажете, май нощта ви • била е ядовита?“

Призна му домакинът: • „За срам и за позор

аз дявола довел съм • тук в своя собствен двор.

Щом рекох да я любя, • тя върза ме с колана

и на пирон провеси • ме досами тавана.

До заранта висях там, • от страх едва издържах,

а тя си спа безгрижно, • преди да ме развърже.

Приятелски вам всичко • това ви доверявам.“

Юнакът Зигфрид рече: • „Безкрайно съжалявам

и искам да помогна, • ако ми разрешите.

Ще сторя тъй, че плътно • до нея да лежите,

та любовта си вам да • не може да откаже.“

След мъките си Гунтер • прие го с радост даже.

„Недълго“ — вметна Зигфрид — • „тъгата ви ще трае.

За двама ни различна • нощта, уви, била е.

По-мила от живота • сега Кримхилда ми е —

днес за жена Брунхилда • ще имате пък вие.

Аз в спалнята ви още • довечера ще бъда

и с чародейства всяка • несрета ще пропъдя,

но в мантия загърнат • не ще ме никой види.

Прислугата добре е • овреме да си иде.

Ще духна аз свещите • на пажове в ръцете —

че вече съм дошъл там, • по туй ще разберете.

Да обладайте вие • невестата с принуда

или ще ви помогна, • или ще се погубя.“

„Ако не опетните • вий моята съпруга,

съгласен съм на всяка • предложена услуга,

дори с цена живота • на мерзката жена“ —

додаде царят. — „Тя е • същински сатана.“

А Зигфрид му отвърна: • „Аз честна дума давам —

невестата ви нямам • за цел да обладавам.

Сестра ви предпочел съм • пред всички други дами.“

Прие с надежда Гунтер • делата обещани.

Редяха се в турнира • успехи и провали,

но спря таз надпревара: • тъй бяха призовали,

щом дамите поеха • към празничната зала.

Да им проправя път бе • прислуга дотърчала.

Коне и люде двора • опразниха завчас,

владици два поеха • с невестите тогаз.

До своите съпрузи • те двете край софрата

последвани от воини • заеха си местата.

Владетелят седеше • изпълнен цял с копнежи:

що Зигфрид обещал бе, • тъй много го разнежи,

че към нощта с Брунхилда • умът му бе отправен

и тоз ден му се стори • на трийсет дена равен.

Затуй едва дочака • вечерята да мине.

Брунхилда се оттегли • тогаз да отпочине,

тъй както и Кримхилда, • във спалнята си тиха.

Какви юнаци снажни • тез дами придружиха!

Принц Зигфрид бе приседнал • подир да поговори

със своята невеста • доволен, без раздори.

Тя галеше дланта му • с ръчицата си нежна,

но някак ненадейно • пред нея той изчезна.

В милувките си както • от поглед го изгуби,

въпросът й почуда • сред свитата събуди:

„Къде тъй странно принцът • се дяна отведнъж?

Изпод ръка ми кой скри • дланта на моя мъж?“

Но сетне спотаи се. • А Зигфрид вече беше

там, где прислуга свещи • пред себе си държеше.

Той пламъка задуха, • та Гунтер да узнае,

че вече е пристигнал • и време за дела е.

Наставаха за царя • минутите желани.

И дами, и девици • да тръгват той подкани.

Подире сам затвори • вратата с яки брави;

над тях издърпа също • и две резета здрави.

Светилника набързо • прикри зад балдахина.

Игра любовна почна • (това не се размина)

юнакът силен Зигфрид • с девицата красива.

Ту радваше се Гунтер, • ту в срам взе да унива.

В леглото им щом Зигфрид • към дамата посегна,

тя рече: „Стига, Гунтер, • че може да ви стегна

и да висите пак до • зори неутешимо!“

Царицата един ден • на Зигфрид отмъсти му.

Той стискаше уста си, • за да не проговаря.

Макар и без да вижда, • долавяше пък царят:

в леглото явно нищо • не ставаше нередно.

За двамата това бе • премеждие поредно.

Преструваше се Зигфрид • на царя Гунтер мил

и чудната девица • с ръце си бе обвил,

но тя върху скамейка • с все сила го стовари,

така че той в ръба й • главата си удари.

След миг юнакът славен • бе скочил на крака

в нов опит да надвие • тъй силната жена,

но сблъска се повторно • с голяма съпротива.

Не вярвам пак да пламне • подобна ярост дива.

Понеже не престана, • девицата се вдигна:

„За дързостта ви груба • веднага, без да мигна,

ще ви накажа тука. • Не ще допусна аз

да бъде мойта риза • раздърпвана от вас!“

Тя бляскавия рицар • с ръцете си обхвана

и него като царя • да върже пак с колана,

та сам-сама в леглото • да си отспи спокойно.

За смачканата дреха • наказваше достойно.

Какво от туй, че бе се • прочул със свойта сила?

Тя в превъзходството си • го беше убедила.

Понесе го без мъка • (уж непоколебим)

и грубо го притисна • между стена и скрин.

„Нима“ — помисли принцът — • „живота ми една

девица ще отнеме, • та всякоя жена

подир да е надменна, • макар че ни веднъж

не се е тя държала • така със своя мъж?“

Дочул борбата, царят • за принца се боеше.

Посраменият Зигфрид • пък вече се гневеше,

опълчил се отново • с необуздана сила

срещу оказваната • от нея съпротива.

Предълго чака царят, • дорде я той сломи.

Ръцете му тъй стисна, • че чак кръвта изби

от неговите нокти, • и щеше да ги смаже.

Девицата обаче • успя той да откаже

от нейната нелепа • приумица напълно.

Чу Гунтер Зигфрид как я — • пак действайки безмълвно

в леглото тъй притисна, • че силно изпищя

от болка, причинена • от силите му, тя.

Към ханша си посегна • колана да свали

да го завърже с него. • Но той се защити,

та шумно изпращяха • и всички нейни стави.

Така жена на Гунтер • да стане я застави.

„Живота ми“ — тя рече, — • „царю, вий пощадете!

Злината ще изкупя, • за нея не мислете.

Не ще отблъсвам вече • таз обич благородна,

мощта ви щом умело • владетелка надмогна.“

А Зигфрид се отдръпна, • в леглото я остави,

да се съблича сякаш • за малко се изправи.

От пръста й измъкна • той златен пръстен вещо,

владетелката без да • усети даже нещо.

Не знам дали защото • бе тъй самонадеян,

но и колана взе й • той в порив ненадеен;

беда бе, дето сетне • го даде на Кримхилда.

В туй време царят вече • лежеше до Брунхилда.

С милувки той най-нежни • обсипа своя блян,

а тя гнева потисна • и моминския свян

и непозната слабост • от ласките обзе я.

Ах, таз любовна нега • мощта как ней отне й!

Не бе по-силна вече • от друга тя сега.

Опияни го него • прекрасната снага,

за съпротива в нея • способността щом мина.

На Гунтер любовта бе • за всичко туй причина.

В прегръдките му тя не • престана да гори

с такава всеотдайност • до ранните зори.

Завърнал се пък беше • юнакът Зигфрид там,

где чакаше го дама • с великолепен стан.

За нейните въпроси • направи се разсеян

и не предаде туй, що • донесъл бе за нея,

дорде корона с него • в страната му не сложи.

Да беше тоз подарък • завинаги отложил!

Далеч по-ведролик бе • цар Гунтер сутринта

за разлика от вчера. • Тогава радостта

и всеки благородник • сред гостите обхвана.

Оказвана им беше • там почит най-голяма.

А празникът две цели • недели продължи,

не стихваха ни шумни • игри и веселби,

ни всякакви забави, • що можеше да има.

По щедрост всяка мяра • стопанинът премина.

Заръча той и ето • роднини се заеха

от името на царя • било коне и дреха,

било сребро и злато • червено на мнозина

да раздадат, доволни • оттам да си заминат.

Одеждите, които • ксантенският герой

и воини нибелунгски, • хилядата на брой,

донесоха на Рейн чак, • с конете и седлата

великодушно също • от тях дарени бяха.

Преди таз щедрост още • изчерпана да беше,

след бляскавия прием • оказаха се вече

нетърпеливи всички, • що бързаха за вкъщи.

Тогаз по царска воля • и празникът привърши.