Песен за нибелунгите

Сърцето му нарядко • терзаеше копнеж.

Но скоро вест дочул бе • прекрасният младеж

за чудна хубавица • в Бургундия, подир

от нея той и радост, • и горести добил.

Известна бе далече • таз дивна красота,

а успоредно с нея • съзрял в девицата

бе всеки рицар славен • високо благородство,

привличащо там гости • зарад душевно сходство.

Към любовта й както • стремяха се мнозина,

в сърцето си Кримхилда • не скланяше да има

един за свой любим там • сред толкова герои.

Далеч бе още онзи, • с когото дом устрои.

Отрокът на Зиглинда, • сред воините най-мил,

на дама като рицар • да служи бе решил

и лесно би спечелил • най-хубава мома.

Подир Кримхилда стана • на този принц жена.

Придумваха го близки • и рицари добре,

щом дама на сърцето • държи да избере,

по сан да му подхожда. • А Зигфрид пък, решил да

ухажва дама, каза: • „Избрал съм аз Кримхилда —

бургундската принцеса, • девойката прекрасна,

прочута с хубостта си: • натам сърце ме тласна.

Не зная аз владетел, • комуто таз девица

била би непомерна • съпруга и царица.“

На Зигмунд до ушите • достигна таз мълва.

Сред воините си чул бе • да бъбрят за това

синът му как Кримхилда • решил да покори.

Вестта тъй ненадейна • стъписа го дори.

Узнала новината, • Зиглинда също бе

угрижена за Зигфрид, • че знаеше незле

характера на Гунтер • и свитата му лиха.

Тъй избора на принца • малцина одобриха.

Тогава Зигфрид рече: • „Помнете, татко скъпи,

каквото да говорят, • аз няма да отстъпя.

Не тръгна ли натам аз, • где любовта ме мами,

то по-добре сърце ми • без дама да остане.“

А царят му отвърна: • „Щом тъй си непреклонен,

от волята ти силна • оставам аз доволен

и в помощ ще ти бъда • докрай на всяка стъпка.

Помни, че Гунтер цар е • и има свита дръзка.

Но даже и единствен • да беше воинът Хаген,

по дързост и надменност • той просто няма равен.

Задачата, боя се, • не ще е никак лесна

ръката да се иска • на таз мома чудесна.“

„Не виждам тука пречка“ — • надигна Зигфрид глас. —

„Каквото не постигна • с любезността си аз,

ще грабна силом, тъй че • тогава покрай нея

страната им с подвластни • от тях ще завладея!“

Поде отново Зигмунд: • „Тез думи неуместни

ако по Рейн поемат • и станат в Вормс известни,

не бива да пристъпваш • на тамошна земя.

Познавам аз на Гунтер • и Гернот яростта.

Не може силом никой • момата да получи“ —

додаде кротко царят, — • „това поне научих.

Речеш ли все пак с воини • да тръгнеш за натам,

приятел где-що има • ще те последва знам.“

„През ум не ми минава“ — • синът му възрази —

„да бъда съпроводен • до Вормс аз от войски,

потеглили на поход • (туй низости за мен са),

та с тях да се домогна • до чудната принцеса.

Ще я спечеля лично, • та смятам аз с дузина

юнаци да поема • начело на дружина.

От вас подкрепа само • за туй ще се наложи.“

За воинските одежди • достави пъстри кожи.

А майка му Зиглинда, • и тя таз вест дочула,

за чедото си мило • се силно развълнува,

че воин на Гунтер може • за него смърт да значи.

Царицата тогава • горчиво взе да плаче.

Към нейните покои • принц Зигфрид се завтече,

на свойта майка там той • най-добродушно рече:

„Царице, не плачете • заради мен и нея.

Над всякакъв противник • без страх ще надделея.

В Бургундия с тоз поход • ще имаме успехи,

щом с ваша помощ нам ни • приготвят и доспехи,

каквито с чест да носим • с момците величави.

За тях аз благодарност • най-искрена дължа ви.“

„При толкоз непреклонност, • единствен синко свиден,

ще трябва да помогна • за твоя поход мирен

с одежда по-прекрасна, • що други рицар има,

за теб и за момците, • щом яхвате в чужбина.“

Поклон й стори Зигфрид, • героят млад, и рече:

„На похода ще тръгна • с дузина, не повече,

юнаци, за които • е нужна таз одежда.

Ще видя край Кримхилда • нещата как изглеждат.“

Красавици чевръсти • за господаря свой

седяха денонощно • и нямаха покой,

одеждата на Зигфрид • дордето не ушиха.

От радостта да тръгне • на път не го лишиха.

Баща му пък поръча • украса пребогата

за рицаря, поемащ • далеч извън страната.

Дружината стъкмиха • със шлемове корави,

със ризници лъщящи • и щитове най-здрави.

Денят кога настана • в Бургундия да ходят,

захванаха мъже и • жени да се тревожат

дали ще се завърнат • в дома от далнините.

Доспехите качиха • на мулета момците.

Златочервена сбруя • конете им красеше.

Едва ли рицар други • ще да се осмелеше

да бъде като Зигфрид • и тях самонадеян.

А принцът сбогом взе си • за похода лелеян.

Изпратиха го с горест • царицата и царят.

Той кротко утеши ги • да чуят и да знаят:

„Сега заради мене • не бива да скърбите

или за участта ми • да се безпокоите.“

Бе чогло на бойците, • ридаеха девойки,

като че ли сърцето • подсказваше им свойски,

че не един приятел • смъртта ще им отнеме.

И те се нажалиха • при туй душевно бреме.

Дружината на Зигфрид • след седем дни осъмна

пред Вормс на речен пясък • по ивицата тъмна.

И сбруи, и одежди • проблясваха в позлата.

Конете в стъпка равна • повдигаха краката.

Със щитове красиви, • лъщящи, кръгловати

и с шлемове изящни • към царските палати

на Гунтер те поеха • със Зигфрид воглаве.

Тъй пищна кавалкада • за пръв път тук се взе.

На меча им върхът чак • до шпорите висеше,

от рицарите всеки • по копие държеше,

а пък това на Зигфрид • две педи бе широко

и с ръбовете остри • посичаше жестоко.

Юздите златоцветни • придърпвайки в ръка,

на кон с нагръдник свилен • те влязоха в града.

Тълпата възхитено • дошлите заоглежда,

придворните на Гунтер • притичаха насреща.

Юнаци най-сърцати — • бойци, оръженосци —

пред рицарите спряха • да срещнат тези гости

(тъй както се полага) • във своята страна.

Юздите им и щита • поеха те в ръка.

Да отведе конете • щом някой там понечи,

в ответ храбрецът Зигфрид • уверено му рече:

„Конете не водете • в конюшните сега,

че мислим да поемем • нататък веднага.

Комуто е известно, • да го не премълчи:

къде да срещна тозчас • на мен да съобщи

владетеля бургундски, • цар Гунтер пребогат.“

Един от тях отвърна, • с палата запознат:

„При господаря право • идете без охрана.

В оназ просторна зала • видях го отзарана

ведно със свойта свита. • Натам се отправете

и много царедворци • край него ще съзрете.“

А царят вече беше • добре осведомен,

че рицари приветни • дошли са този ден

с оръжия блестящи, • с разкошно облекло,

в Бургундия каквото • невиждано било.

Остана слисан царят: • отде се бяха взели

тез доблестни юнаци • с доспехи златнобели

и щитове солидни, • наскоро изковани?

За отговор кого ли • тук Гунтер да подкани?

От Мец героят Ортвин, • заможен воин напет,

тогава къмто царя • отправи тоз съвет:

„Щом нам са неизвестни, • то вий разпоредете

да дойде вуйчо Хаген • и му ги покажете.

Наясно и с царства е, • и с всякакви земи —

познае ли тез воини, • ще ни уведоми.“

Изпратен бе вестител • да им го доведе

и с рицарите свои • в палата той дойде.

Запита Хаген царя • от него що желае.

„Отбор юнаци чужди, • без някой да ги знае,

в палата се явиха. • Ако ви е известно

отде те са се взели, • кажете ми го честно.“

„С охота ще го сторя“ — • тъй Хаген му отвърна,

пристъпи до прозорец, • към гостите надзърна.

Хареса му видът им • с доспехите разкошни —

в Бургундия такива • не беше виждал още:

„Отдето и да идват, • владетел тях ги праща

или пък на владетел • те свита са блестяща.

Конете им добри са, • одеждите — приятни:

личи, че с облекло са • на рицари най-знатни.“

Подире той додаде: • „Затуй ще кажа само:

макар и да не сме се • ний срещали по-рано,

чини ми се на мене, • пък и изглежда ясно,

че Зигфрид е юнакът, • що крачи толкоз властно.

Със славата си идва • в страната ни така

героят, поразил веч • със силната ръка

два принца нибелунгски, • чеда на крал богат.

Що подвизи извършил • подир тоз воин сърцат!

Та яздейки един път • самичък в планината,

той смели нибелунги • съзрял пред пещерата,

съкровището кралско • отвред набиколили.

Не му били познати, • но бързо се сдружили.

От планината куха • изнесено изцяло,

пред тях на Нибелунг там • богатството лежало

и двама братя щели • да си го поделят.

Учудил се юнакът • над що се суетят.

Тогава приближил се • добре да ги огледа,

а някой щом съзрял го, • възкликнал към съседа:

«Юнакът Зигфрид туй е, • ксантенският герой!»

Натъкнал се при тях той • на странности безброй.

От Нибелунг и Шилбунг • сърдечно бил приет

и принцовете млади • по липса на съвет

горещо настояли • в съкровището дял

да им посочи вещо, • дорде им обещал.

Видял безценни, казват, • там камъни, корали,

които в сто талиги • не биха се побрали,

и нибелунгско злато, • червено и сияйно:

тях трябвало юнакът • да подели поравно.

На Нибелунг го с меча • дарили за отплата,

но скоро неприязън • събудила в сърцата

услугата на Зигфрид, • що лично повелили.

Не смогнал той с делбата • на братята гневливи.

Те имали за свита • дванайсет исполина,

но що могла да стори • срещу му таз дружина?

Погубил Зигфрид в ярост • витязите достойни

и седемстотин други • пак нибелунгски воини

все с меча, подарен му • и Балмунг сам наречен.

Мнозина млади воини • от страх голям пред меча

и рицаря, когото • на помощ уж привлекли,

ведно с земя, градища • в покорство му се врекли.

Той взел пък, че погубил • и принцовете двама,

с което озовал се • самин в беда голяма:

за тях джуджето Албрих • да отмъсти пощяло,

ала в двубой със Зигфрид • мощта му опознало.

Не надделявал Зигфрид, • ни Албрих във борбата,

те — лъвове същински — • влетели в пещерата.

Там мантия на Албрих • невидимка отнел,

съкровището с нея • добил юнакът смел.

Кой дръзнал да се бие, • сега лежал сразен.

Съкровището Зигфрид • заръчал този ден

да върнат в пещерата, • подслонът где му бил.

Джуджето силно Албрих • пазител назначил.

То клетва му се клело • за честна, вярна служба

и неведнъж по-сетне • откликвало при нужда.

На Зигфрид туй дела са“ — • накрая Хаген рече. —

„Едва ли обладавал • е някой мощ повече.

И още нещо зная • за неговата слава:

как змей един убила • десницата му здрава,

в кръвта как се изкъпал • и невредим все бил

чрез роговата кожа, • която придобил.

Ще трябва да посрещнем • героя млад добре,

да си не навлечем ний • излишни ядове.

Със смелост и със сила • той станал е чутовен,

та спрямо нас дано го • запазим благосклонен.“

„Навярно вие прав сте“ — • обади се тук царят. —

„Аз виждам как храбрецът • и свитата изгарят

да блеснат с свойта дързост. • Затуй сега да слезем

при него ние долу, • при рицаря любезен.“

„Туй бива“ — рече Хаген. — • „Не ще вам навреди:

той сам е благородник • и цар ще наследи.

От външността личи му • и Бог ми е свидетел,

че не съвсем без повод • насам се е завтекъл.“

Владетелят отвърна: • „Тогаз да заповяда.

Той храбър и почтен бил, • разбирам аз с отрада —

от полза туй ще бъде • в Бургундия за всинца.“

И Гунтер се отправи • навън да срещне принца.

Със свитата си царят • прие достойно госта,

така че той приятно • бе изненадан доста.

С поклон левентът снажен • тозчас благодари им,

загдето му оказват • такъв радушен прием.

Поде тогава Гунтер, • очакващ новина:

„Отде, храбрецо Зигфрид, • дошли сте в таз страна,

във Вормс на Рейн каква вас • ви води орисия?“

А гостът отговори: • „Аз няма що да крия.

В земите на баща ми • разчу се скоро вест,

че тук при вас живеят • (да видя ще е чест)

герои най-сърцати • (заради тях се вдигнах),

каквито цар е имал. • И ето ме — пристигнах.

За храбростта ви лична • се носи също слава,

че няма друг владетел • тъй смел и с власт такава.

Навред така говорят • из вашата земя,

та сам да го изпробвам • сега ще се стремя.

Аз рицар съм, комуто • корона се полага,

за мене искам също • да казват: юначага —

достоен покорител • на люде и царства.

Животът и честта ми • залог са за това.

Дори и да сте храбър • тъй както се говори,

не ме е никак грижа • кому как ще се стори

и аз ще ви отнема • богатствата прекрасни,

земите, твърдините; • те мен ще са подвластни.“

Със свитата си царят • остана изумен

при новината, чута • от госта дръзновен,

току-така страната • решил да покори.

И воините на царя • вестта му възмути.

„Нима съм аз заслужил“ — • запита Гунтер остро, —

„със силата си някой • да ми отнеме просто

предците ми що дълго • изграждали са с чест?

Ний рицари не ще сме, • допуснем ли го днес!“

„Пред вас не ще отстъпя“ — • юнакът възрази. —

„Не си ли защитите • страната от врази,

то аз ще я владея. • А вий щом покорите

наследството ми силом, • вовек ще го държите.

Имотът ни изглежда • напълно уравнен.

Единият от нас щом • излезе победен,

на другия се всичко — • земя, народ — полага.“

Туй Гернот, пък и Хаген • отхвърлиха веднага.

„Не сме си“ — каза Гернот — • „поставяли за цел

земи да придобием • до някакъв предел

дори с човешки жертви. • Нам с право се полага

земята ни и никой • насам да не посяга!“

Другарите му мрачно • стояха до един.

Сред тях от Мец героят, • напетият Ортвин,

продума: „Този изход • съвсем не ме теши.

Юнакът непочтено • мира с вас наруши.

Щом нямате вий с брат си • готовност за отбрана,

дори и да докара • войската си подбрана,

аз смятам да се бия • със Зигфрид лично даже,

дорде от наглостта си • накрай не се откаже.“

Тез думи разгневиха • ксантенския левент:

„Ръка не смей да вдигаш • изобщо срещу мен —

от потекло съм царско, • а ти на цар васал си!

Дузина като теб ме • не плашат с дързостта си.“

Към меча си посегна • напетият Ортвин,

личеше му, че беше • на Хаген сестрин син.

Озадачен бе царят, • че Хаген все мълчи,

та пак зае се Гернот • диспута да смекчи.

Към Ортвин се обърна: • „Гнева си укротете!

Не ни е сторил Зигфрид • злина и ний мъжете

ще сложим край на спора • по път благопристоен,

а принцът ще ни стане • приятел най-достоен.“

Намеси се и Хаген: • „Понеже преди малко

враждебно се изстъпи, • изглежда много жалко

нам, все витязи ваши, • че идва тук за свада,

без някой господар мой • дори да го напада.“

Храбрецът силен Зигфрид • в ответ тогаз му рече:

„Словата щом ви дразнят, • юнако Хаген, вече,

в Бургундия оставям • на вас да изберете

дали да заговоря • с мощта и на ръцете.“

„Не ще го аз допусна“ — • тъй Гернот заяви.

На всички свои воини • той строго нареди

надменни да не бъдат, • да не забравят где са.

А Зигфрид пък си спомни • за дивната принцеса.

„Подхожда ли ни битка • със вас?“ — додаде Гернот. —

„Дори да паднат много • герои там, наверно

нам чест не ще ни прави, • ни горд ще сте самин.“

Но упорит бе Зигфрид, • Зигмундовият син:

„Що чакат още Ортвин • и Хаген с храбра свита?

Нали готови бяха • на бой все да налитат

с бургундските си воини, • тук стекли се отвред?“

И двамата мълчаха • по княжески съвет.

„Добре дошли сте вие • с другарите си тука,

във Вормс на Рейн!“ — отправи • привет синът на Ута.

„Охотно ще ви срещнем • ний с моите роднини.“

На гостите наляха • по глътка царско вино.

Поде тогава царят: • „Любезно приемете,

каквото тук е наше, • и с чест го споделете.

Достоен гост бъдете • вий в дом гостолюбив.“

Тогаз и Зигфрид стана • отново приветлив.

От мулета товарни • доспехите свалиха.

Юнаците на Зигфрид • в палата подслониха

в разкошни светли стаи, • уютни, най-отпред.

В Бургундия насетне • бе принцът гост приет.

Оказвана му беше • такава чест голяма,

че тук да я опиша • аз думи просто нямам.

Дължеше я безспорно • на дързост като тази

и надали човек би • могъл да го намрази.

Забавни надпревари • уреждаха се разни

за цар, князе и воини, • без те да бъдат равни

по сила на юнака: • известно беше вече,

че копие и камък • той мята най-далече.

А рицарите гдето • с обноски благонравни

общуваха със дами • след надпревари славни,

там винаги героят • ксантенски бе желан.

От обич съкровена • пък сам бе обладан.

Дорде за всичко ново • той биваше готов,

в сърцето си таеше • девичи лик с любов,

тъй неговия както • девицата таеше.

Преди сам да я види, • тя вече го ценеше.

Откакто той бе тука, • наченеха ли в двора

бойци игрите свои, • следеше често спора

принцесата от някой • прозорец, тъй че нея

забава като тази • с възторг изпълваше я.

Да знаеше той само, • че тази, що таеше

в сърце, го съзерцава, • окрилен да е щеше.

Очите му да бяха • съзрели я в тоз миг,

от него на света друг • не би бил по-честит.

Сред рицари на двора • застанал горд и снажен,

тъй както на турнир и • до днес стои гост важен,

предлагаше синът на • Зиглинда гледка мила

и дама не една със • любов го би дарила.

Но глождеше го мисъл: • „Кога ще се домогна

с очите си да видя • момата благородна?

От все сърце я любя, • а времето минава,

ний още сме си чужди • и туй ме угнетява.“

Князе и цар когато • страната родовита

обхождаха прилежно • с придворната си свита,

с тях тръгваше и Зигфрид. • Тя ставаше унила,

а в него обичта му • пламтеше с нова сила.

Живеейки в палата, • за Зигфрид тъй измина

на Гунтер във страната • почти една година,

без ни веднъж да случи • любимата да срещне,

що радости и горест • донесе му по-сетне.