Песен за нибелунгите

А корабът в туй време • дотолкоз приближи

до замъка, че царят • можа да различи

В прозорците девица • красива не една,

но никоя за жалост • сред тях не разпозна.

Той спътника си Зигфрид • отново поразпита:

„Дали ви е известно • девойките кои са,

що все към нас поглеждат • надолу към водата?

Подвластни те кому са • с чаровност тъй сърцата?“

Тогава Зигфрид рече: • „Притулено се взрете

в девиците красиви • и сетне ми кажете

коя си бихте взели, • ако е във властта ви.“

„Добре“ — отвърна Гунтер, • смел рицар, и добави:

„Една стои на оня • прозорец, ето там,

в премяна белоснежна • и със разкошен стан;

очите ми омайва • със свойта красота.

Да беше във властта ми, • бих взел я за жена.“

„Очите ви не бъркат • във избора си, знам:

Брунхилда е онази • мома чаровна там,

която вам сърцето • и разума плени.“

С осанката си също • тя Гунтер възхити.

Княгинята на свойте • девойки заповяда

да не стоят на показ • (за погледа отрада)

пред тези чуждоземци. • Отдръпнаха се те —

що сториха подире, • сега ще чуете.

В очакване на гости • си сложиха премяна,

тъй както обичай е • за всяка млада дама.

В напетите юнаци • завзираха се сетне

те с поглед любопитен • през бойниците тесни.

Пристигналите бяха • на брой сал четирима.

Жребец изведе Зигфрид • и на брега премина.

От бойниците туй бе • съгледал всеки взрян

и Гунтер се почувства • съвсем възвеличан.

Придържаше юздите • на коня строен, едър

днес принцът благороден • и силен с поглед ведър,

дордето Гунтер гордо • седлото му възседна.

Услугите на Зигфрид • той сетне пренебрегна.

Подире той изведе • от кораба и своя.

Едва ли други повод • накарвал бе героя

да става раболепен • край чужди стремена.

Отгоре знатни дами • съгледаха това.

Съвсем еднакви бяха • у тези храбреци

с цвета си белоснежен • доспехи и жребци.

Проблясваха неспирно • разкошни щатове

на рицарите двама • в корабите ръце.

Поеха на Брунхилда • към княжеската зала,

седлата им искряха • в отсенки на опала,

конете им — със златни • звънчета украсени.

Пристигаха в страната • за подвизи решени

те с копия, наново • изострени на брус,

и мечове широки, • измайсторени с вкус,

опиращи с върха си • о рицарските шпори.

На властната Брунхилда • пред взора туй се стори.

Подире Данкварт, Хаген, • двоица воини верни,

облечени с одежди • все гарвановочерни,

ги следваха полека • с огромни щитове,

красиви, много яки, • познали боеве.

По дрехите искреше • с отблясък най-чудесен

скъп драгоценен камък, • от Индия донесен.

Към замъка вървяха, • а корабът остана

на пристана самотен • без всякаква охрана.

Съзряха те там кули • осемдесет и шест,

просторни три палата • и зала за почест

от благороден мрамор • с цвят масленозелен.

Със свитата си в нея • Брунхилда бе тоз ден.

Отворени стояха • на замъка вратите.

Притичаха насреща • на дамата слугите,

на свойта господарка • те гостите приеха

с готовност да поемат • и кон, и щит, и дреха.

„Да предадете трябва“ — • един придворен рече —

„вий лъскавата броня, • а също тъй и меча.“

Но да ги носят Хаген • държеше те сами,

та стана нужда Зигфрид • да го осведоми:

„Не бива гости тука • (в тоз замък обичай е)

оръжие да носят“ — • подшушна му да знае. —

„Те вземат ли го, туй нам • не ни грози живота.“

И Хаген го послуша, • макар и с неохота.

Предложиха им вино, • а сетне и подслон.

Напети кавалери • в просторния салон

пристъпваха с одежди, • достойни за двореца,

но вглеждаха се всички • в четирмата храбреца.

В туй време на Брунхилда • слуга вестта представи

как рицари незнайни • в доспехи величави

дошли са ненадейно • на кораб отдалече.

Красивата княгиня • тогава властно рече:

„От някого аз трябва • да чуя начаса

тез рицари незнайни • кои ли ще да са,

отде тъй ненадейно • и по какви причини

доплавали са тука • такива юначини.“

Сред свитата й някой • отвърна: „Извинете,

княгиньо, непознати • намирам аз мъжете

освен един, приличащ • на Зигфрид между тях.

Вий него приемете, • съветвам ви без страх.

А вторият сред тях е • на вид така сърцат!

Ако е във властта му, • той би бил цар богат,

владетел над обширни • и хубави земи.

Как достолепно само • сред другите стои!

Но третият е с образ • напълно страховит.

Макар да е с осанка • и тъй напет на вид,

от погледа смразяващ • на злите му очи,

че помисли най-лоши • стаил е, си личи.

Най-младият от всички • е също приветлив.

Тоз рицар добронравен • и явно незлобив

с държанието си е • за погледа наслада.

Да се погрижим трябва • сред нас да не пострада.

Макар благовъзпитан • и външно толкоз мил,

той би могъл — кога го • е някой разгневил —

госпожи благородни • без време да почерни.

Видът му е на рицар • смел с качества чрезмерни.“

Княгинята отсече: • „Най-празничните дрехи

подайте ми, щом Зигфрид • пристигнал е в доспехи

да дири любовта ми. • Не ще ме той прилъже

в боязън пред мощта му • без бой да се омъжа!“

Чаровната Брунхилда • бе бързо пременена.

Красавици стотина • в процесия смирена

отправиха се с нея. • Нагиздили се бяха,

че гостите да видят • те трепетно държаха.

А редом с тях вървеше • и свита рицарска:

витязи на Брунхилда • все с мечове в ръка —

над петстотин исландци, • що гостите разстрои.

Изправиха се мигом • безстрашните герои.

Княгинята тогава, • пред Зигфрид щом застана,

послушайте за поздрав • какви слова подхвана:

„Добре дошли сте, Зигфрид, • вий в нашата страна!

Бих искала да зная • на похода целта.“

„Чрез поздрава, княгиньо, • оказвате ми днес

вий, щерка на владетел, • неправомерна чест.

Полага се тя нему, • на рицаря пред мен —

отдайте я на него, • на моя суверен.

С родения край Рейн ний • отплавахме на слука

и зарад любовта ви • пристигнахме днес тука:

държи да я заслужи • каквото и да става,

така че да отстъпи • през ум не му минава.

Той носи име Гунтер • и благороден цар е.

Освен да ви спечели, • за друго не мечтае.

Наложи ми да дойда • витязът ни премил —

да можех да откажа, • не бих се двоумил.“

„Като е цар“ — тя рече, — • „а вие пък — васал,

той в надпревара с мене • да влезе би желал.

Невеста ще му стана, • надвие ли в двубоя.

Загубва инак всеки • от вас главата своя!“

Тук Хаген се намеси: • „Какви са правилата

при тази надпревара? • Към края си играта

(за да изгуби царят) • навярно е лукава.

А той държи да има • красавица такава.“

„Да хвърли камък трябва, • да се надскача сетне

той с мене, а подире • и копие да метне.

Освен честта туй може • живота да ви струва,

така че размислете“ — • тъй тя я обрисува.

Заставайки до царя, • принц Зигфрид го помоли

пред гордата княгиня • да каже свойта воля.

Да няма страх, защото, • тя подло ако действа,

от нея ще го варди • със свойте чародейства.

Тогава Гунтер рече: • „Княгиньо величава,

вий повелете само • какво аз да направя.

Заради хубостта ви • и повече ще сторя.

Главата си ще дам, щом • за вас не се преборя.“

Дочувайки тез думи, • Брунхилда нареди

игрите да подготвят • по-бързо от преди,

да донесат за нея • турнирната премяна,

огромен щит и броня • със злато обкована.

Под нея пък облече • тя риза от коприна,

все още от двубои • напълно невредима,

умело с кадифе чак • от Либия обвита

и с везани ширити • околовръст обшита.

Към гостите в туй време • се сипеха закани,

Данкварт и Хаген бяха • съвсем разколебани.

Тревожеха се как ли • ще се оправя царят

и рекоха: „В тоз поход • комай ще ни попарят!“

Но ето че тогава, • без някой да го види,

прославеният Зигфрид • на кораба отиде,

где мантия вълшебна • го чакаше прибрана:

той с нея се заметна • и в миг невидим стана.

Щом върна се, гъмжило • от рицари завари —

Брунхилда ги зовеше • за свойте надпревари.

С похвата чародеен • сред тях се той добра,

от толкоз люде нито • един не го съзря.

Кръгът бе очертан за • игри ожесточени

пред седемстотин воини • добре въоръжени.

Те трябваше да гледат • и сетне да решат

по съвест кой двубоя • печели този път.

Княгинята пристигна • там в бойно облекло,

като че бе пред битка • за царство някакво.

Със златни пафти риза • си беше закопчала,

а кожата под нея • блестеше снежнобяла.

Прислужници дойдоха, • понесли страховит,

изваян златоален • великолепен щит,

висок, широк, огромен, • със стяги от стомана —

прикритие той беше • за царствената дама.

И ремъкът на щита • не бе обикновен:

с пришити изумруди • все в цвят тревнозелен,

пред златото преливащ • с блескавина велика.

На таз мома чутовен • храбрец би бил прилика.

Тоз щит, поел залога • за нейните победи,

под умбата дебел бе • кажи-речи три педи,

със злато и стомана • богато украсен,

от четирима нейни • слуги едва крепен.

Когато Хаген щита • да носят забеляза,

с посърнал вид юнакът • към царя мрачно каза:

„Ний дързостта си май че • ще заплатим с главата:

желаната от вас е • в съюз със сатаната.“

А ето още как тя • се беше натъкмила:

връз бронята висеше • от азагугска свила

наметка благородна, • отдето като пламък

проблясваше игриво • красив безценен камък.

Донесено подир бе • и копие огромно,

масивно и дебело, • което най-редовно —

макар и толкоз тежко — • запращаше таз дама.

И с ръбовете остри • отваряше то рана.

Пред неговата тежест • дивяха се мнозина:

ковано от желязо • три пуда и полвина,

то носено бе с мъка • от трима нейни воини.

Споходен бе и Гунтер • от мисли неспокойни.

Наум тогаз си рече: • „Каква е таз фурия?

Сам дяволът от ада • едва ли би надвил я!

В Бургундия да бях си • останал жив и здрав,

любов от мен не щеше • да види тя с тоз нрав.“

На Хаген братът Данкварт • обади се тогаз:

„Дълбоко съжалявам • за този поход аз.

Какви сме ний герои, • тъй както ни наричат,

щом в таз страна жени нам • ни гибелта предричат?

Загдето тук дойдохме, • не ще си го простя,

но по-сдържана щеше • да е надменността,

обхванала Брунхилда • и нейната войска,

да бе сега нам с Хаген • тук мечът под ръка.

Добре ще е да спазват • те нужния предел.

Дори хилядократно • аз в мир да съм се клел,

владетелят ми свиден • преди тук да загине,

ще се прости с живота • красивата княгиня.“

„И невредими можем • оттука да си тръгнем“ —

додаде брат му Хаген, — • „ний стига да възвърнем

и мечовете остри, • и бронята ни верна.

Не би била Брунхилда • тогаз високомерна.“

Добре дочу момата • словата му и само

разпореди с усмивка, • поглеждайки през рамо:

„Щом има се за храбър, • върнете им на всеки

оръжието, както • и бойните доспехи.“

Едва получил меча • след нейната заръка,

изчезна от лицето • на Данкварт всяка мъка:

„Да си се надпреварват • тъй както са решени —

непобедим е той, щом • сме ний въоръжени!“

Като че великанка • владееше тоз замък:

в кръга биде докаран • за нея тежък камък,

огромен по размери • и с кръгловата форма;

донесоха го с напън • дванайсет яки воина.

След копието щеше • тя камъка да мята.

Тревога пак смрази на • бургундците сърцата.

„Горко ни“ — рече Хаген, — • „наместо нам царица,

на дявола Брунхилда • върви за годеница!“

Открила бяла кожа, • запретвайки ръкави,

към щита си посегна • и сръчно го изправи.

Щом копието вдигна, • тя тръгна в надпревара,

с враждебността си Гунтер • да се бои накара.

Живота му навярно • тя щеше да отнеме,

ако не беше Зигфрид • пристигнал там навреме.

Пристъпи той незримо, • ръката му докосна —

на Гунтер туй се стори • поличба бедоносна.

„Май нещо ме докосна“ — • наум си царят каза,

озърна се, но в близост • човек не забеляза.

Дочу глас: „Аз съм — Зигфрид, • приятелят ви верен.

Излишно вий пред нея • берете страх безмерен!

Ще ви поема щита • и вам ще бъда стража,

а вие запомнете • какво сега ще кажа:

движете сал ръцете — • от мен ще са делата.“

Щом царят разпозна го, • олекна му душата.

„За мойте чародейства • не бива да се знае;

княгинята тогава, • макар да се старае,

да накърни не може • изобщо ваш’та слава.

Каква безгрижност, вижте, • пред вас си тя придава!“

Девицата замахна • и копието прати

към щита нов с похват и • със сила непознати.

Отрокът на Зиглинда • зад него се прикри

и пръснаха се в миг от • стоманата искри.

Но острието щита • със лекота прониза,

от ризницата сякаш • взе пламък да излиза.

От удара мъжете • се бяха строполили —

без мантията вече • не щяха да са живи.

От устните на Зигфрид • за миг се стече кръв,

но на нозе си скочи • юнакът като лъв

и копието грабна, • що щита бе проболо,

замахна и към нея • политна то отново.

Не щеше да погубва • момата на свой ред,

та не със острието • запрати го напред:

към бронята й здрава • той дръжката насочи —

отправена с все сила, • със трясък тя отскочи.

Искри се разлетяха, • като че вятър духна,

от удара страхотен • момата мигом рухна.

Синът на Зигмунд беше • умело я улучил —

със сигурност цар Гунтер • това не би сполучил.

Красивата Брунхилда • се тутакси изправи

и поздрави към Гунтер • за удара отправи,

помисляйки, че той си • мощта бе изявил,

но други мъж по-силен • я беше надхитрил.

При камъка подире • отиде разгневена

и рязко го повдигна • момата дръзновена.

Замахна и го метна • с все сила надалече,

след него скочи тъй, че • й бронята дрънчеше.

А камъкът дванайсет • разкрача прелетя,

но по-далеч от него • успя да скочи тя.

Сега към него вече • юнакът Зигфрид тръгна

и смогна да го метне, • щом Гунтер го помръдна.

Безстрашен беше Зигфрид, • тъй снажен и висок,

и в мятането ловък, • и с по-голям отскок.

Чрез свойте чародейства • той толкоз силен беше,

че скачайки и Гунтер • със себе си пренесе.

С надскачането свърши • и тази надпревара.

Единственият видим • в кръга все беше царя.

Красивата Брунхилда • от яд се зачерви.

Тъй Зигфрид пък на Гунтер • смъртта предотврати.

Съзирайки, че царят • остана здрав и читав,

към свитата си с ярост • тогава тя извика:

„Елате тук, роднини, • приятели и воини,

от днес на царя Гунтер • бъдете вий покорни!“

Оръжията бързо • от себе си свалиха,

на славния бургундец • в нозете се снизиха

най-храбрите витязи, • повярвали, че тоя

жених със свойта сила • спечелил бе двубоя.

Изисканият Гунтер • отправи й привет,

тя под ръка го хвана • и тръгнаха напред.

Така тя позволи му • да властва над страната.

На воина храбър Хаген • отпусна се душата.

Княгинята покани • владетеля богат

да заповяда с нея • в просторния палат.

Там с гостите сега се • отнасяха любезно,

та Данкварт, а и Хаген • се чувстваха чудесно.

До кораба обратно • пък Зигфрид се добра

и мантията в ракла • грижливо пак прибра.

В палата се завърна • при дамите придворни,

към царя се обърна • той с тез слова притворни:

„Властителю, защо вий • се маете, наместо

да почнете игрите, • предлагани тук често?

Княгинята навярно • и нам ще ги покаже.“

Хитруваше той, сякаш • не бе ги чувал даже.

Княгинята запита: • „Къде, за Бога, бяхте,

храбрецо Зигфрид, тъй че • игрите не видяхте,

които тук спечели • цар Гунтер — гостът мой?“

Ответ дойде от Хаген, • бургундския герой:

„Дордето ний, княгиньо, • се слисвахме пред вас,

юнакът Зигфрид бил е • на кораба тогаз.

Това, че тук в игрите • победата взема я

владетелят ни Гунтер, • туй Зигфрид го не знае.“

А Зигфрид пък възкликна: • „Зарадва ме таз вест.

Надменността ви щом е • прекършил Гунтер днес

и вам се е намерил • жених достоен вече,

да тръгваме, девице, • че Рейн е надалече!“

Красавицата каза: • „Не става тъй веднага —

роднини и велможи • да свикам се налага.

Не мога толкоз лесно • страната да напусна,

приятелите без да • уведомя аз устно.“

Вестители накара • да яхнат вихрен кон,

приятели и воини • покани в своя дом —

при нея в Изенщайн те • да дойдат незабавно.

С одежди пребогати • дареше ги поравно.

Пристигаха от заран • до вечер всеки ден

на върволяк в палат, край • морето построен.

„О, Боже!“ — викна Хаген. — • „Какви ги вършим ние?

Войската на Брунхилда • докрак ще ни затрие!

Прииждат нейни воини • неспирно тук в палата,

а волята й нам е • все още непозната.

Но ако яростта й • отново се пробуди

и царствената дама • реши да ни погуби?“

Витязът Зигфрид вметна: • „Аз лично ще попреча

и край на страховете • ще сложа тука с меча.

На помощ ще докарам • в таз нейна твърдина

войска вам неизвестна, • добре изпитана.

Не се чудете где съм: • потеглям днес от тази

страна. Дорде ме няма, • Бог нека да ви пази!

Ще се завърна скоро • аз с рицари хиляда,

подбирани сред воини, • незнаещи пощада.“

„Не се бавете дълго!“ — • на царя бе молбата. —

„Очакваната помощ • ще сгрява нам сърцата.“

А Зигфрид му отвърна: • „След ден тук ще съм аз.

Брунхилда нека знае, • че пратен съм от вас.“