Песен за нибелунгите

До дверите щом Данкварт • достигна след това,

слугите на Атила • към кротост призова.

Одеждата му беше • от кръв по аленяла,

огромен меч държеше • в ръка изнемощяла.

Към воин един извика • тогаз със силен глас:

„Несретата ни искам • пред Бога и пред вас

да известя аз, братко. • Дорде си тук седите,

в подслона наш избиха • без жал докрак момците.“

„Чии са“ — рече Хаген — • „делата недостойни?“

„На властелина Бледа • и неговите воини.

Но нека да се знае: • наказан бе от мен —

от меч в ръката моя • бе той обезглавен.“

Витязът Хаген вметна: • „Не е беда голяма.

Вестта за него щом се • разчуе вредом, няма

да жалят знатни дами, • узнаят ли, че той

юначна смърт е имал • от меча на герой.

Ала защо сте, братко, • такъв окървавен?

Мен чини се, че май сте • опасно наранен.

Дали не се навърта • злосторникът тъдява?

Не го ли дявол пази, • очаква го разправа!“

„Добрах се здрав и читав, • а кървите по мен

от рани са на други, • които в този ден

ръката ми погуби. • Не са един и два,

та броя им под клетва • не ще да назова.“

„Идете“ — рече Хаген — • „край дверите на стража,

да не посмеят хуни • навън да се покажат!

Аз сметка ще подиря • от воини именити

оръженосци наши • защо са там затрити.“

„Налага ли се стражник • да бъда аз край двери,

по-доблестен от мене • не ще се друг намери.“

До стълбите отиде • внимателно да бди,

за воини на Кримхилда • подготвяйки беди.

„Учудено се питам“ — • подхвана Хаген — „що ли

пък хуните си шушнат. • Замислят май неволи

за оногова, дето • заварди двери с чест и

донесе нам, бургундци, • печалните си вести.

Отдавна все говорят: • Кримхилда не могла

в сърце да превъзмогне • ни мъка, ни тегла.

Да пием царско вино • на мъртвите за помен

и най-напред за принца, • от хуните отломен.“

Витязът Хаген Ортлиб • с един замах посече,

та кръв от острието • в дланта му чак се стече.

Главата отлетя на • царицата във скута.

Сред рицарите схватка • надигна се нечута.

С наставника на Ортлиб • той с меч в ръцете здрави

и с ловкия си удар • без милост се разправи:

главата му отхвръкна • набързо пред софрата —

за грижите към принца • окаяна отплата.

Това, че пред Атила • да свири той съзря

на гуслата си шпилман, • гнева му не възпря

и шпилманът без дясна • ръка тогаз остана:

„Загдето ни донесе • в Бургундия покана!“

„Горко ми!“ — шпилман Вербел • над гуслата изплака. —

„Не съм злина аз сторил • до днес на вас, юнака!

Заръка носех честно • от нашата царица,

а как сега ще свиря • на гусла без десница?“

Че нямало да може • безрък да свири Вербел,

не бе го еня Хаген. • Сред рицари подел бе

безжалостна разправа • в палата на Атила.

Мъстта сега го беше • напълно разлютила.

Храбрецът Фолкер скочи • иззад трапезен кръг

и също развилия се • с гусларския си лък.

Тъй звучно този шпилман • засвири, без да спре, че

сред хуните огромна • омраза си навлече.

Наскачаха князете • и Гунтер от софрата

несрети да предвардят, • дошли от крамолата,

но яростта на Фолкер • и Хаген тъй порасна,

че не смириха никак • те свадата ужасна.

Владетелят от Рейн пък, • видял, че не престава

кавгата, сам се включи • в жестоката разправа:

отвори люти рани • през ризниците вражи

и смогна сръчността си • геройски да покаже.

Княз Гернот, рицар снажен, • в борбата се намеси,

на хуните погибел • болезнена донесе

на меча с острието, • от Рюдигер дарен.

Що воини на Атила • погуби този ден!

И Гизелхер се втурна, • на Ута син най-млад,

с оръжие притисна • ведно със своя брат

момците на Атила • от хунската земя

и подвизи чутовни • да стори съумя.

И цар, и княз, и воини, • макар и бой повели,

при все това не бяха • от Гизелхер по-смели.

Срещу вразите техни • той биваше все пръв

и падаха мнозина, • обагрени от кръв.

Атиловите воини • се бранеха юнашки,

размахали обаче • лъщящите си шашки,

сновяха техни гости • през царския салон.

Отекваше сред трясък • отвред предсмъртен стон.

Напираха да влязат • другарите им тука,

ала с нищожна само • до дверите сполука.

Излезли биха други • от тоз злокобен звън —

не пусна никой Данкварт • ни вътре, ни навън.

Отпред борбата стана • съвсем разгорещена

и често звън ехтеше • от удар върху шлема.

В беда изпадна Данкварт, • затуй бе тъй загрижен

в предаността си брат му • сега за своя ближен.

Към Фолкер викна Хаген: • „Съзирате ли вие,

юнако, как се брат ми • с витязи хунски бие?

Приятелю, идете • натам да го спасите,

преди да го загубим, • посечен от вразите.“

„Отивам незабавно“ — • гусларят Фолкер рече

и през палата мигом • с лъка си се завтече.

Ръката му неспирно • размахваше кинжала,

заслужил на момците, • дошли от Рейн, похвала.

Храбрецът Фолкер рече • на Данкварт: „Вие днес

неволи в изпитните • преодоляхте с чест.

От брат ви бях помолен • вам помощ да окажа.

Завардите ли вънка, • аз вътре ще съм стража.“

Избра смелецът Данкварт • на стража да е вънка.

Оттам отново звучно • оръжие задрънка —

на стълбището всеки • възпираше той пак,

тъй както вътре Фолкер, • бургундският юнак.

Гусларят се провикна • през грохота към Хаген:

„Салонът е заварден, • приятелю прославен.

Залостени са двери • на двама ни с ръцете

досущ като с хиляда • затъкнати резета!“

Щом Хаген зърна Фолкер • как дверите залости,

на гръб преметна щита • изтъкнатият гост и

за стореното почна • тепърва да мъсти

без искрица надежда • за своите врази.

Владетелят веронски — • понеже бе видял,

че шлем пред воина Хаген • не ще остане цял, —

извика, амелунгът, • върху скамейка качен:

„Тук Хаген виночерпец • оказва се най-мрачен.“

Стопанинът изпаднал • бе сякаш и в тревога

(да му погубват нагло • приятели тъй много!),

и в уплах сам дали от • врага се би спасил.

Какво от туй, че царят • в страната си той бил?

Кримхилда пък молба към • Теодерих отправи:

„На двора амелунгски • зарад добрите нрави

оттук да се измъкна • на мен вий помогнете,

че мъртва съм, на Хаген • попадна ли в ръцете!“

Теодерих отвърна: • „Царице благородна,

за себе си загрижен, • на вас как да помогна?

Дружината на Гунтер • е толкоз ядовита,

че никому не мога • сега да съм защита.“

„Теодерих, за Бога • и рицарска прослава

вий доблест проявете, • каквато подобава!

Навън ме изведете, • дорде съм още жива.“

Тревогата започна • и нея да надвива.

„Добре, ще се опитам • от помощ да съм вам.

Ожесточени воини • с такъв юнашки плам

не съм отколе виждал. • Та вижте кръв от шлем

как бликва, щом той бива • от меча разломен!“

Витязът мигом викна • с все сила до възбог.

Гласът му, вред отекнал • като ловджийски рог,

от зубър нявга носен, • палата чак разтресе.

В стъписването бързо • Теодерих съвзе се.

Едва-що доловил бе • гласа му да звучи,

към него Гунтер впери • сред кървав бой очи:

„Теодерих“ — той рече — • „такъв вик щом надава,

то негов воин навярно • е паднал в таз разправа.

Възкачен на трапеза, • той ръкомаха май.

Приятели, дошли от • бургундския ни край,

борбата прекратете • да видим и да чуем

какво сме навредили • на рицаря тъй буен!“

Дочувайки молбата • и царската му воля,

пообуздаха меча • те тутакси сред боя.

Наложиха си силом • размах да прекратят,

а Гунтер заразпитва • защо е бил викът:

„Владетелю веронски, • що сторено е вам

от моите юнаци? • Готов съм да ви дам

възмездие за нещо • неволно причинено.

Щета вам нанесат ли, • ще жаля съкровено.“

„Щета не сещам“ — рече • Теодерих, — „но нека

помоля да изляза • под вашата опека

ведно със свойта свита • от тази зала вън.

Признателен подире • безкрайно вам ще съм.“

„Но как“ — запита Волфхарт — • „ще молите вий гости?

Макар и двери здраво • гусларят да залости,

ний пак ще ги разтворим • дори с саморазправа.“

Теодерих отсече: • „И дума да не става!“

„Ще позволя тогава“ — • цар Гунтер пък склони —

„да изведете всеки • навън от тез стени,

ала вразите хунски • да си останат тук:

злина в земите техни • не ми е сторвал друг.“

Теодерих му кимна • и под ръка прихвана

царицата, обзета • от паника голяма.

Поведе и Атила • веронският герой

ведно със свойте воини • към шестстотин на брой.

„Защо да не излязат • от сградата и други

с готовността да бъдат • на вашите услуги?“ —

тъй Рюдигер, маркграфът, • запита. — „Нека знаем

с приятели мирът ни • дали е дълготраен.“

Дойде ответ бургундски • от Гизелхер тогаз:

„На мир почтен и траен • разчитайте от нас,

сами щом верността си • и вий не нарушите.

А с воинството си може • без страх да си вървите.“

Граф Рюдигер напусна • салона, без да чака.

Последваха го верни • над петстотин юнака,

пристигнали от Пьохларн, • приятели и свита.

Какви беди пък Гунтер • подир от тях изпита!

Теодерих дордето • извеждаше Атила,

подири рицар хунски • край двамата закрила,

но таз намяра с удар • гусларят провали —

главата му в нозе им • след миг се търколи.

Пред сградата Атила • назаде се извърна

и — взрян във Фолкер — мисъл • изрече най-кахърна:

„Горко ми с тези гости, • с неволя страховита

глави на мои воини • да виждам как политат!

Пропадна празненството“ — • додаде царят благ. —

„Юнак на име Фолкер • вилней край оня праг

като глиган в шумака, • а казват шпилман бил.

От дявола с късмет аз • голям съм се спасил!

Коварна песен пее, • размахва лък червен,

звукът му кара воина • да падне усмъртен.

Каква вина тоз шпилман • вменява ни не знам,

но гост такива грижи • не е създавал нам.“

Комуто разрешиха, • излязъл беше вън.

Отвътре се разнесе • отново страшен звън.

За сторена неправда • пак гостите мъстяха.

Що шлемове пред Фолкер • и тук не устояха.

А Гунтер, цар прославен, • се взираше в тоз смут:

„Дочувате ли, Хаген, • гусларят ни прочут

как свири, щом понечи • вън воин да се покаже?

На гуслата лъка си • неспирно ален маже.“

„Неловко ми е, гдето“ — • тъй Хаген отговори, —

„в двореца все седял съм • от него ранг по-горе.

Завърнем ли се живи • и този път ний двама,

съратници по-верни • от нас в живота няма.

Ала и вам е Фолкер, • царю, най-предан в бой,

заслужвайки достойно • сребро и злато в брой.

С лъка дори стомана • прорязва и пробива,

на шлемовете снема • украсата красива.

Гуслар не съм аз виждал • по-дързък и напет

от Фолкер, който в схватка • и днес бе най-отпред.

Отеква песента му • през шлема в люти рани.

Доспехи и жребци е • заслужил най-отбрани.“

От хуните, в салона • присъствали тоз ден,

на ни един животът • не беше пощаден.

Звънът съвсем утихна • и меча бяха свели,

щом нямаше противник, • бургундски воини смели.