Птичарят

11

Кейли Хач беше идентифицирана от леля си. „Отрязала си е косата, но е тя. Сигурна съм.“

И AMIP вече беше наясно със самоличността на четири от петте открити трупа. Същата вечер главният детектив реши да вдигне мораториума на пресата, затова Мадокс се съгласи да рискуват да посетят пъба.

Депресиращият дъжд се беше превърнал в ежедневие за Лондон. Беше свеж, киселинен, пролетно ярък в сравнение с обичайното сивкаво ръмене, но пак си беше дъжд. Седмина мъже с шлифери бяха насядали в две коли, Дайъмънд возеше двама от екип „Е“ в своя „Форд Сиера“. Кафъри взе в ягуара си Мадокс, Есекс и Логан.

„Дог енд бел“, мръсен и с олющена боя, се намираше на задушаващия се претъпкан „Трафалгар роуд“ между разнебитената кантора на една пътническа агенция и пералня „Клийнизи“. Вътре миришеше на застоял тютюнев дим и дезинфектант. Всички разговори спряха и потъналите в синкав пушек клиенти на проститутки, стиснали безценните си чаши с бира, обърнаха безизразните си лица към седмината детективи. Детектив инспектор Дайъмънд тръгна към далечния изход, Логан запречи голямото извито стълбище с полирани викториански перила. Барманката, жена над шейсетте, жилава като кожена каишка, с яркосини сенки и боядисана в черно коса, стоеше и пушеше зад бара, без да се изненада ни най-малко, и ги наблюдаваше с изпъкналите си очи.

— Добре, господа. — Мадокс показа служебната си карта. — Това е напълно рутинна проверка. Няма причина за паника.

Кафъри се отдели от бара и след десет минути вече знаеше на кого принадлежат две от имената в списъка на Харисън. Барманката се наричаше Бети, а танцьорката през този ден, висока сприхава блондинка някъде от Севера, с близко разположени очи и стъпала и длани като на юноша, се казваше Лейси.

Носеше дълги чорапи под висяща червена рубашка, стигаща до бедрата, и беше в тоалетната на горния етаж, където си слагаше сребрист прашец по скулите, когато Кафъри почука на вратата с двойна водка и портокалов сок в ръка. Основните правила на занаята.

— Затвори вратата — възнегодува тя, като пое напитката. — Тук е дяволски студено. А уж трябва да е лято.

Джак затвори вратата и се настани на една табуретка в ъгъла. Лейси дръпна от цигарата си, издуха дима през ноздрите, облегна се на мивката и се загледа в своя събеседник, докато той я запознаваше с новината.

Тя я прие философски.

— Винаги е така с тези типове — присви рамене Лейси и се обърна към огледалото. — Няма да ме накарате да се тревожа заради това. Достатъчно съм предпазлива.

— Знаем, че сте познавали Шелин.

— Всичките ги познавах. Което не означава, че им имах доверие. Или дори, че ги харесвах. — Остави цигарата да дими на ръба на мивката, където тя направи поредната следа насред безбройните оранжеви никотинови дири. — Човек не можеше да си остави гримовете в гримьорната, когато тя беше наоколо. Такъв е проблемът с наркоманите. Ако питате мен, те са се нуждаели дотолкова от поредната доза, че са отишли да обслужат някой побъркан.

— А Петра?

— Тя не беше наркоманка, така че никога не би го направила заради наркотици. Но това не означава, че не би го направила заради нещо друго, нали?

— Познавате ли клиентите тук?

— Не идвам често. — Дръпна отново от цигарата и хвърли угарката под кранчето. — Питайте Пуси Уилоу — тя участва почти във всяко шоу. Днес е празно, но когато тя е тук, заведението е препълнено. Всички са влюбени в нея и в скандалните й цици.

— Някой от клиентите да работи в болница?

— Адвокати, чиновници, студента. Това място не е изключително за утайката на планетата. — Отпи от водката. — А двама-трима типа идват с костюми и обувки, мисля, че са лекари или нещо от този род.

Джак извади тютюн от джоба си и го поръси върху хартия за цигари.

— Откъде са? Докторите?

— От другата страна на „Сейнт Дънстан“.

— Спомняш ли си някакви имена?

— Не.

— Долу ли е сега някой от тях?

Тя се замисли за момент.

— Не. Не и когато погледнах за последен път.

Кафъри приведе глава, за да запали саморъчно направената си цигара.

— Благодаря ти за помощта, Лейси, много ти благодаря.

Кафъри спря в подножието на викторианското стълбище, подпрял леко ръка върху излъсканото перило.

Мадокс беше около една стъпка пред него и наблюдаваше помещението, кръстосал ръце. Полицаите бяха пръснати наоколо, захвърлили шлиферите си по съседните столове. На всяка маса четирите снимки на момичетата се бореха за място с пепелниците и чашите, по някои от тях вече се бяха образували мокри петна от разлятата бира. Дайъмънд седеше с разкопчано яке, крачолите на панталоните му се бяха повдигнали и разкриваха мъничко от новото творение на „Уорнър брадърс“, Тасманийският дявол. Двама работници срещу него се мръщеха на бирите си.

Вратата се отвори и влезе млад двайсетинагодишен чернокож мъж. Носеше сива бейзболна шапка „Томи Хилфигър“ и високи маратонки „Найк“, беше дребен, но мускулест. Левият му кучешки зъб имаше златна коронка. Почти беше стигнал до бара, когато осъзна, че всички го наблюдават.

Детектив инспектор Дайъмънд беше до него след секунди, видимо възбуден от преследването. Постави длан леко, но решително върху рамото му, и го завъртя към една маса.

— Не можете да го оставите да го интервюира — прошепна Кафъри на ухото на Мадокс. — Не като свидетел. Той ще го превърне в интервю със заподозрян.

— Не се меси — рече Мадокс.

— Той вече е решил вътрешно кого търси.

— Това беше заповед — отвърна Мадокс.

Джери Хенри, известен из детфортските улици като Близнака, никога не беше имал вземане-даване с полицията. Отдаваше го просто на факта, че работеше на дребно. В това беше силата му. И полицията смяташе, че не си заслужава да хаби усилията си за него. Гледаше на себе си като на припичаща се на слънце акула, която се влачи в покрайнините на Детфорт и хваща онова, което бе останало от двете големи банди, кръстосващи района. Той не вредеше на никого.

Обратната страна на медала обаче беше, че „малък“ означаваше „беззащитен“. Ченгетата не бяха глупави; те знаеха, че стоката трябва да идва отнякъде. Понякога се захващаха с такива като него, просто за да им окажат натиск и да стигнат до някоя от по-едрите риби. Ченгетата изобщо нямаше да се замислят дали да не пожертват човек като него, ако по този начин щяха да се доберат до някоя от големите банди на Южен Лондон.

„Каквото и да искат — мислеше си той, докато следваше ченгето към една от масите, — запази хладнокръвие, отричай, остави ги да го докажат.“ Това, което имаше в инвентара си днес, можеше да мине спокойно като запас за лична употреба. Но Дог от Ню крос му беше задигнал малко кокаин от една лаборатория, кокаин, който Близнака беше разделил на малки части. „Дръж си го в устата, човече. И го изгълтай, ако нещата не тръгнат на добре.“ Но Близнака не беше пожелал да го направи и сега щеше да си плати за това.

— Отричай. Не се поддавай.

— Какво каза? — попита ченгето.

— Нищо — измънка Близнака.

И буквално потъна в стола.

— Добре, това е най-рутинно запитване.

Ченгето разтвори краищата на якето си, яхна табуретката с лице към него, постави лакти върху кръглата маса, малкият му заоблен корем се подпря върху бедрата. Близнака се отпусна назад, пъхна едната си ръка в колана на джинсите, наклони глава на една страна, нацупил устни.

— Не губи хладнокръвие. Отричай. Нека го докажат. Не се поддавай — измънка под носа си той.

Това вбеси ченгето. То се наведе към него, така че очите им се озоваха на не повече от десетина сантиметра разстояние.

— Какво? Да не би да се опитваш да ко-му-ни-ки-раш с мен?

— Не са засягай. — Близнака не трепна от горчивия му дъх. Отвори непринудено дланта, която бе облегнал на стола. — А кой си ти, човече?

Ченгето преглътна с усилие и се отдръпна. Тупна с химикалката си по масата.

— Детектив инспектор Дайъмънд. — Произнесе грижливо думите „детектив инспектор“ — Ти редовен посетител ли си тук?

— К’во та засяга?

— Познаваш ли някое от момичетата, които работят тук?

— Не. — Близнака цъкна пренебрежително с език. — Не познавам момичетата.

— Никога ли не си се запознавал с някое от тях? Изненадваш ме. — Ченгето го изгледа продължително с арогантните си уморени очи и бутна някаква снимка към него върху масата. — Това ще ти бъде ли от помощ?

Близнака ги позна веднага. Особено русата. Шелин. Продаваше й дрога от месеци и я возеше като такси. Преди две седмици му беше направила свирка на задната седалка на спортния му „Фолксваген“ в замяна на наркотика. Интересно какво бяха казали момичетата на ченгето за операциите му.

— Не съм ги виждал. Може би тази, май е танцьорка тук, а? Но това е всичко.

— Знаеш, че е танцьорка тук.

— Виждал съм я.

— Кога я видя за последен път?

Близнака сви рамене.

— Май мина доста време.

— Виждал ли си някога някой да излиза оттук с което и да е от тези момичета?

Близнака се изсмя иронично. Усещаше уловката във въпроса.

— И защо ми задаваш този смешен въпрос? А казват, че английската полиция била умна!

— Ще ми отговориш ли?

— Знам какво представлявате.

Ченгето застина неподвижно. Взираше се в ръцете си. Близнака виждаше как гневът се разлива под гладката му бяла кожа. Когато той най-после вдигна очи, зениците му се бяха смалили като главички на карфици.

— Мистър… ъъъ?

— Мистър Никой за теб.

— А, да, разбира се. Мистър Никой. — Вдигна длани; под тях на масата останаха потни следи. — Е, мистър Никой, мистър Да ти го начукам, не разбрах последния ти коментар. Да не би случайно… — Приведе се напред, устните оголиха зъбите му, гласът му беше тих — това да беше обида за защитаващите закона сили в тази страна, страната, която те поддържа великодушно и ще поддържа черните копеленца, които ще произведеш, приютява те, храни те и събира парчетата, след като ограбиш пенсията на някоя злочеста стара дама? Така ли е?

— Ти си расист — заяви Близнака, а лицето му бавно се разтегна в усмивка. — За теб може да съм глупаво негро, но си знам правата. Чел съм доклада на Макферсън.

Ченгето не трепна.

— Ако наистина си чел доклада на Макферсън, щеше да знаеш, че в него няма нищо, на което да се опреш. Никой не може да чуе думите ми. Мога да ти кажа истината право в лицето, негро такова, да те очерня както ми харесва. — Усмихна се. Това му доставяше удоволствие. — Мога да хвърля цялата вина върху теб. И знаеш ли какво? Накрая ще остане твоята дума срещу моята. Но дори всички зайчета в джунглата да заподскачат нагоре-надолу, викайки „расист“, мислиш ли, че някой ще повярва на теб, долнопробна отрепка?

Самоувереността напусна Близнака.

— Не съм длъжен да слушам това. — Изправи се. — Ако искаш да ти помогна, ела да ме намериш.

Ченгето се изправи светкавично и му препречи пътя към вратата.

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? — попита любезно той. Думите се лееха като мед от устата му. — Негърска путка.

И Близнака изгуби напълно самоконтрол. Грабна една халба от съседната маса и ливна бирата в лицето на ченгето. То не беше достатъчно бързо, за да затвори очи. Бирата влезе в очите му и ръцете му политнаха нагоре.

— Лайно такова!

Близнака излетя през вратата, преди някой да успее да реагира.

За Кафъри, седнал на най-долното стъпало на стълбището, цялата тази сцена беше изпълнена със сюрреализма на бавните движения на немите филми. Двамата мъже се усмихваха, разговаряха почти непринудено и изведнъж, миг по-късно, Дайъмънд се преви на две и се хвана за лицето, сякаш го бяха срязали с нож. Джак очакваше да види кръв, но той изплакна бързо очи и изхвърча през вратата с развяващо се яке. Двамина от екип „Е“ скочиха, забравили за провежданите интервюта, и застанаха на прага, където дъждът бързо измокри ризите им, докато се взираха нататък по улицата след своя детектив инспектор.

Не се наложи да чакат дълго. Мел Дайъмънд се появи, задъхан, с потъмняло от дъжда и бирата яке.

— Всичко е наред. — Приведе се и се изплю на тротоара. — Взех му номера. Гадно копеленце.

По обратния път към Шрайвмур караше Кафъри. Мадокс седеше до него, поставил сгънатия мокър шлифер в скута си с подплатата навън. Есекс и Логан се бяха отпуснали на задната седалка и миришеха леко на бира. Джак мълчеше. В страничното огледало виждаше следващия ги „Форд Сиера“, каран от Дайъмънд. Кафъри успяваше да го зърне как говори и се смее всеки път, когато чистачките забърсваха предното стъкло, замъглено от конденза; затова пък прозорците на ягуара изобщо не бяха влажни.

— Уговорихме се да вземем проба от устата. — Мадокс въздъхна и се загледа навън, докато минаваха покрай двата еднакви, наподобяващи яйчени черупки куполи на Военноморския колеж. — На всичките до последния, освен новооткрития приятел на Дайъмънд. Той кара спортен червен „Фолксваген“ и според показанията на двама свидетели Кро излязла с него…

— Бели — прошепна Кафъри. — Бели от първата до последната.

— Моля?

— Серийните убийци изключително рядко избират жертвите си от средата на другите раси. По-точно изобщо не го правят. Принципът е толкова солиден, че подобно предположение е просто смехотворно.

За момент никой не проговори. Най-сетне Мадокс се изкашля и рече:

— Джак, нека да ти обясня: нищо, ама абсолютно нищо на този свят не може да наежи така гарантирано шефа, както правенето на профили. Мисля, че го обсъдихме, когато се премести при нас.

— Да. — Младият мъж кимна. — И мисля, че е време двамата с теб да поговорим за това.

— Давай тогава, говори.

Кафъри погледна в огледалото към седящите отзад Есекс и Логан.

— На четири очи.

— Нима? Добре. Тогава да го направим. Веднага. Хайде. Спри колата.

— Сега ли? Чудесно.

Сви вляво към парка, спря на края на улицата, включи аварийните светлини. Двамата изскочиха почти моментално навън.

— Така. — Дъждът капеше от древния дъб над главите им и, падайки върху тротоара, отскачаше към глезените им. Мадокс вдигна шлифера върху главата си като монашески капюшон. — Какво става с теб?

— Добре. — Кафъри също вдигна якето върху главата си и двамата се доближиха още един към друг. Останалите в автомобила Есекс и Логан тактично намериха нещо друго, в което да се загледат. — Струва ми се, Стив, струва ми се, че двамата с теб вървим в различни посоки.

— Продължавай. Кажи какво те мъчи.

— Наистина мисля това, което казах. Престъплението не е извършено от чернокож.

Мадокс завъртя очи към небето.

— Колко пъти трябва да… — Спря. Поклати глава. — Вече говорихме — обясних ти позицията на шефа.

— И ако той знаеше, че сме гледали няколко очукани бутилки от ром, за бога, бутилки от ром, донесени от нацисткия ръководител на помощния екип, и въз основа на тях сме решили, че имаме работа с черна мишена, каква ли тогава ще е позицията му? Помисли. — Вдигна юмрук, ноктите му бяха побелели, толкова силно беше стиснал пръстите си. — Помисли за птицата. Наистина ли можеш да си представиш, че онзи безполезен нехранимайко от пъба ще има уменията или дори въображението, за бога, за да направи нещо подобно?

— Джак, Джак, Джак. Може и да си прав. Но погледни от моята гледна точка. Не само ти — нито аз, нито шефът искаме в тази история да е намесен чернокож извършител, и точно поради това ще трябва да елиминираме убедителните доказателства.

— Убедителните доказателства ли каза? — Джак не вярваше на ушите си. — Наричаш това „убедителни доказателства“?

— От скалпа на Кро беше изваден косъм с афро-карибски произход, видян е да се навърта около строежа… да не говорим за цялата гадост, която събрахме през последния час. Предостатъчно, за да се притесня. Не се засягай, Джак, но в екип „Б“ отговорността пада върху мен, а не върху теб. И ако трябва да избирам дали да слушам един нов детектив инспектор, когото познавам от пет минути и който се подмазва на гражданските служби, с цялото ми уважение, Джак… — Направи пауза, пое си дъх. — Е, ти какво би направил?

Кафъри го изгледа продължително.

— В такъв случай искам това да бъде отбелязано.

— Давай нататък.

— Движим се в погрешна посока. Някой се мисли за лекар. Би трябвало да търсим болничен служител. Бял болничен служител.

Мадокс повдигна вежди.

— Базирайки се на какво?

— Базирайки се на казаното от Кришнамурти, че мишената има начални медицински познания. Стив, днес не беше обичаен ден в пъба — не го направихме както трябва. В обичайните дни заведението е пълно и някои от редовните клиенти са болнични работници.

— Добре, добре, успокой се. Запази огъня за утрешното събрание, какво ще кажеш? Тогава ще можем да огледаме въпроса на студената дневна светлина.

— Искам да започна веднага.

— И какво смяташ да предприемеш? Да заградиш всички болници в четвърти район?

— Започвам от най-близката до пъба — „Сейнт Дънстан“. Ще разговарям с персонала. По този начин ще стесня броя на заподозрените. Ако оттам не излезе нищо, ще повторя процедурата в Луишам, може би и в Катфорд.

Мадокс поклати глава.

— Нищо няма да излезе. Човек трябва да измъква с ченгел всяка дума от устата на въпросните хора от персонала.

— Нека опитам.

Мадокс свали шлифера си и вдигна лице към небето, затворил очи заради дъжда. Когато сведе поглед, лицето му изглеждаше умиротворено.

— Добре. Ти спечели. Можеш да вземеш Есекс, ако го искаш, и имаш четири дни от понеделник, за да стигнеш до нещо.

— Четири дни?

— Четири дни.

— Но…

— Но какво? Ще намериш време. И да не си пропуснал нито една от срещите на екипа, а ако ми се налага, ще те викам спешно без предварително предупреждение. Нещо друго?

— Да.

— Какво?

— Нали ще дойдете на нашето парти, сър?

— Попитай ме, когато не съм ти ядосан.