Птичарят

7

Същата вечер Джак седеше на бюрото в стаята на Юан, загледан в облачетата на „Уиндоус 98“ на екрана. Горните клони на старата бреза в градината образуваха непрекъснато движещи се медни сенки по стената над него. Не беше нужно да се обърне и да погледне, за да разбере как новите листа почти скриваха ръждавеещите гвоздеи, забити дълбоко в дънера на дървото, и няколко обрасли с мъх дъски, останките от дървесната къщичка, в която с Юан бяха клечали с часове, викайки по преминаващите с грохот в далечината влакове.

Понякога в самотата си Джак опитваше да си спомни какво е било тогава, какъв е бил той. Преди. Пред вътрешния му взор изникваше образът на дете, по-леко от дъх, така че нямаше какво да го спре да не полети над покривите в синия въздух.

И тогава… през онзи ден. Спомняше си го като поредица от отривисти сцени, снадени небрежно, грубовато, сякаш бе послъгал и бе взел спомените не от реалния живот, а от някой осеммилиметров филм, забравен сред натурията в таванското помещение на родителите му.

Беше средата на септември, ветровито и слънчево, и сухите дъски на дървесната къщичка поскърцваха, когато брезата, все още мека и зелена от летните сокове, се поклащаше на вятъра. Джак и Юан бяха в конфликт. Бяха открили четири дъски от под в една вагонетка и Юан искаше да направят платформа за наблюдение в най-южните клони на дървото, за да вижда пристигащите влакове на гара „Брокли“. Джак искаше платформата да бъде в северния край, за да може да гледа към потъналите в мъгла мостове на Ню крос, да вижда лицата на работещите в града, когато се прибираха у дома със своя „Лъндън ивнинг нюз“.

Джак, ожесточен и нетърпелив осемгодишен малчуган, силно блъсна по-големия си брат към дънера на дървото. Реакцията на Юан беше свирепа и изненадваща: той възвърна равновесието си, протегна силните си ръце и се спусна с вик към него.

— Ще кажа, ще кажа. — От устата му полетя слюнка. — Ще кажа на татко.

Джак изгуби равновесие, политна към ръба на къщичката, спря, когато бе вече наполовина извън пода й, с разкъсани от някакъв пирон шорти, с висящи крака, с притиснат между две дъски палец на лявата ръка. Болката го вбеси.

— Кажи тогава, копеле такова! Върви. Проклет издайник.

— Ще му кажа. — Юан бе обзет от изпълнено с недоволство разкаяние. Събра вежди, издаде долната си устна. — Мразя те, отрепка такава. Проклета, проклета, шибана отрепка.

Той се обърна и заслиза по въжената стълба с непроницаемо изражение, издаващо гневна концентрация. Псувайки на глас, Джак освободи палеца си, върна се в дървесната къщичка и легна там, като дишаше бавно, поставил между голите си колене пулсиращата си от болка ръка, ядосан и гневен.

Под дървесната къщичка, сред гъстата растителност, братята бяха създали мрежа от пътеки за своите игри, всяка една от които беше изследвана грижливо, картирана, получила име — истинска паяжина. Докато Джак наблюдаваше от къщичката, Юан избра южната пътека, наречена „пътеката на смъртта“, защото минаваше покрай ръждясал бойлер. „Виждаш ли това, Юан? Това е неизбухнала бомба. Вероятно V2.“ Чистата му тъмнокоса глава се показа неколкократно над растителността, охровата му тениска се мярна два-три пъти. Стигна до полянката, която бяха нарекли „лагер 1“; зад нея се намираше ДМЗ — демилитаризираната зона, смъртоносната V2 и земята на филипинците.

Джак изгуби интерес. Юан се сърдеше прекалено лесно. Това го изморяваше. Ядосан и измъчван от болката в палеца си, той се смъкна от дървото и отиде да се оплаче от черно-жълтия полумесец, който се бе появил под нокътя на палеца му.

По-късно нищо не разстройваше майка им така, както дървесната къщичка. Кафъри можеше да я види и сега, как някаква мисъл или спомен я бе накарал да преустанови чистенето или миенето на чиниите, да излезе вдървено в градината и да се загледа нагоре към дървото, докато от розовите й гумени ръкавици в тревата капеше сапунена вода. Последното място, където беше видяла сина си.

Както и полуистеричните й безпомощни изблици към съпруга й: „Обясни ми за тази дървесна къщичка, Франк, след като тя е още там, защо него го няма? Обясни ми, Франк! Кажи ми“.

Бащата на Джак запушваше ушите си и потъваше във фотьойла със спортните страници на вестника в скута си, неспособен да понесе мъката на своята съпруга. Докато един ден грабна един чук и излезе навън, в калта и дъжда, с карираните си домашни пантофи.

Кафъри се бе промъкнал в същата тази стая и се бе изправил, поклащайки се, върху леглото, за да стигне до прозореца и да види как дървото се пропуква, как към земята летят трески и парченца кал и полепват по бедрата на майка му, която стои на поляната и ридае.

И тогава, през голите клони на дърветата, от другата страна на железопътната линия, Джак видя още някой.

Иван Пендерецки. Бледите му месести ръце бяха опрени върху разпадащата се ограда на задния двор, а по измокреното му от дъжда лице се виждаше някаква дистанцирана усмивка.

Пендерецки стоя двайсетина минути, силуетът на къщата зад гърба му се издигаше на фона на дъждовните облаци. И тогава, сякаш преизпълнен със задоволство, той се обърна и се отдалечи безмълвно.

За осемгодишния Кафъри, притиснал нос в запотеното стъкло, това бе доказателството, от което се нуждаеше, за немислимото и неизречимото. Казаното от полицията беше невъзможно, „претърсихме всички къщи наоколо, мисис Кафъри, ще разширим района на търсенията си и от другата страна на жп линията, покрай моста «Ню крос»…“.

Джак разбра по естествения, инстинктивен начин, по който децата узнават за никога неизречени неща, че Пендерецки може да покаже на полицията точно къде да намери Юан.

Семейство Кафъри се отказа от битката, когато Джак караше двайсет и първата си година. Родителите му се върнаха в Ливърпул, като му продадоха къщата за номинална сума. В замяна на това, както беше подразбрал, не трябваше да го виждат никога повече. Трудният Джак, антагонистът, който не слушаше, не мълчеше, не стоеше мирен. Този, когото предпочитаха да бяха изгубили. Те никога не изрекоха тези думи, но той ги виждаше ясно в лицето на майка си, когато я уловеше, загледана в нокътя на палеца му. Рубиненочерната синина бе отказала да изчезне — доказателство в очите на майка му за намерението на втория й син да й напомня вечно за онзи фатален ден. Изчезването на Юан не само беше смалило Джак в очите на майка им. Той знаеше, че дори и сега тя чакаше, някъде в разпръснатите на всички страни предградия на Ливърпул, но какво? Той да открие Юан? Или също да умре? Кафъри нямаше представа какво очаква от него тя, от какво се нуждае… каква компенсация искаше, задето бе останал жив. От време на време, въпреки Вероника и жените преди нея, се усещаше почти смазан от чувството на загуба и самота.

Затова вложи цялата си енергия в бързото изкачване в йерархията на Лондонската полиция. Пендерецки бе първото име, което вкара в националния компютър на полицията. И там откри истината.

Джон (Иван) Пендерецки, осъден педофил, бе излежал две присъди през шейсетте години на XX век, преди да дойде да живее в квартала, където бяха израснали Джак и Юан Кафъри.

По полиците на кабинета, все още „стаята на Юан“, подредени и кодирани с различни цветове, бяха подредени дванайсет кутии, пълни с изрезки от вестници, един ръждясал пирон, останка от изгорена сметка за газ, тривиални факти от живота на Пендерецки, събирани през последните двайсет и шест години от Кафъри — обзетото от своята фиксидея момче-детектив. А сега прехвърляше фактите от събрания материал върху дигиталната памет.

Сложи очилата си и отвори базата данни.

— Пак ли това?

Младият мъж трепна. Вероника бе застанала на прага на стаята, кръстосала ръце, наклонила на една страна глава. Усмихната.

— Наблюдавах те.

— Ясно. — Той свали очилата. — Отключила си си.

— Исках да те изненадам.

— Направи ли си изследванията?

— Не.

— Понеделник е. Защо не ги направи?

— Цял ден бях в офиса.

— И баща ти не те пусна?

Тя се намръщи и замасажира гърлото си. Минзухареножълтото й сако бе изрязано достатъчно ниско, за да открие татуираната част на гръдната й кост. Спомен от лъчетерапията през юношеските й години.

— Няма нужда да се ядосваш.

— Не съм ядосан. Загрижен съм. Защо не го направиш? Веднага.

— Успокой се. Ще се обадя на д-р Кавендиш утре. Окей?

Джак се обърна отново към екрана, прехапал устна, като опитваше да се съсредоточи върху работата си, съжалявайки за стотен път, че беше дал на Вероника ключа от входната врата. Тя продължи да го гледа още малко от прага, въздъхна едва чуто, прибра косата зад ушите си и прокара нокти по рамката на вратата. Дискретните скъпи гривни и пръстени, най-добрият начин, по който един баща знаеше да демонстрира любовта си към своята дъщеря, издрънчаха леко. Кафъри разбра, че тя искаше да я погледне. Направи се, че не забелязва.

— Джак — рече най-сетне Вероника, като се приближи до стола му, повдигна кичур от тъмната му коса, прокара палеца си по оголения му скалп, — исках да поговорим за партито. Остават само няколко дни. — Намести се на стола и се прилепи към него като масло, завря устни в шията му, сплете пръсти в косата му, вдигнала левия си крак върху страничната облегалка на стола. Косата й го гъделичкаше по врата. — Джаки? Ехо-о. Чуваш ли ме?

Притисна пръстите си към лицето му, пръсти, които винаги миришеха на ментол и скъп парфюм, и се размърда върху слабините му.

— Вероника…

Усети, че, макар и неохотно, получава ерекция.

— Какво?

Кафъри се освободи от нея.

— Искам да поработя един час тук.

— О, боже! — изпъшка тя и се изправи. — Ти си болен, знаеш ли?

— Вероятно.

— Натрапчива мания. Ще умреш на това място, ако не внимаваш.

— Вече сме го обсъждали.

— Двайсет и първи век сме, Джак. Нали се сещаш — ново начало, нагоре и напред. — Застана до прозореца и се взря към градината. — В моето семейство ни възпитаваха да се отдалечаваме от корените си, да се усъвършенстваме.

— Твоето семейство е по-амбициозно от мен.

— По-амбициозно, отколкото съм аз — поправи го тя.

— Да. Божичко!

— Какво?

Той остави очилата и разтърка очи. На екрана плуваше ярка тропическа риба. Беше станал на трийсет и четири години и все още не можеше да се принуди да каже на тази жена, че не я обича. След изследванията и след партито — страхливец си ти, Джак, истински страхливец — ако изследванията бяха добри, нямаше да бъде трудно. Тогава щеше да й каже. Да й каже, че всичко между тях е свършило. Щеше да й каже да му върне ключовете.

— Какво има? — попита Вероника. — Какво казах пък сега?

— Нищо — отвърна той и се върна към работата си.