Птичарят

13

Къщата.

Несиметрично построена вила от началото на XIX век, заобиколена от групичка приведени кедри. Някога бе собственост на богат покровител на групата „Блумсбъри“, който беше поръчал издържани в сиви тонове стенописи, създаващи впечатление за релеф. Имаше дори оранжерия с площ от двеста квадратни фута, за която се говореше, че е дело на архитекта Лютиенс. Ако ги помолеха да си припомнят, последните посетители на това място щяха да се сетят за градини, много по-мащабни, отколкото беше обичайно за повечето градски домове. Човек можеше да се загуби сред подрязаните сливови дървета. Бели рози бяха разцъфтели сред увиващата се около специалните решетки растителност, пчели прелитаха по прави линии по коридори от тисови дървета, търсейки обички и огнен трън.

Сега обаче имаше само килим от гниещи листа, струпани около стените, а от лятото, отчасти скрити зад входа на гаража, лежаха останките на куче. Завесите оставаха дръпнати дори и денем. Поради възникналия проблем, чистачът беше уволнен преди месеци, и постепенно околностите на къщата бяха загубили чара си. Хартвълд се движеше из тези части само нощем, тътрейки крака сред бъркотията. Но през деня тежката дъбова врата, водеща към тази част, беше заключена. Не можеше да рискува неочаквани посетители случайно да видят нещата му. Притежанията му…

Тази вечер беше заключил вратата и се намираше в „обществената зона“ — частта, която можеше да си позволи да покаже на външни хора, включваща коридора, кухнята, гардеробната, малкия кабинет и дневната, където стоеше сега, край камината пред портрета на родителите си.

Прекара следобеда в чистене, за да обезопаси мястото за вечерта, окачи маркуч на мивката в главната кухня и обля с дезинфектант обширното място за боклука. Миризмата обаче го порази. Идваше от… но тук той се поколеба, както бе поставил длан върху старата врата. Дълго се взира в инкрустираните върху дърво със слонова кост изображения на издължени мостове, върху които стояха гейши с чадъри, пазещи ги от слънцето. Не. Обърна се. Не можеше да направи нищо за бъркотията там.

Изгълта два бупренорфина с пастис и вода. После отвори кутийка от лапис лазули и с дългия изострен нокът на кутрето си загреба малко кокаин и го поднесе към лявата си ноздра. Втри остатъка във венците си и затвори за момент очи.

Струваше му се, че ще се пръсне, ако тя не дойде по-скоро.

Прехапа устна и се загледа в портрета на родителите си: Лусила и Хенрик.

Не, осъзна той, не, нямаше да експлодира. Вместо това щеше да се качи върху полицата на камината, да изчака, докато възстанови равновесието си, после да се приведе внимателно напред и много точно, с минимум суетня, да отхапе лицето на Лусила от платното.